През цялото време ли сме се покланяли на ГРЕШНИЯ Бог? | Разкритието на Скрития Демиург

От самото начало на човешката история хората са търсили смисъл, ред, утеха. Те са гледали към небето и са виждали в него лице на Бог, който ги наблюдава, съди, наказва, благославя. Цивилизации са се издигали и падали под знака на този Бог. Империи са водили войни в Неговото име. Милиарди са живели и умирали с убеждението, че служат на върховния Създател. Но какво ако това лице, което сме наричали Бог, никога не е било истинското лице на божественото? Какво ако през цялото време сме се покланяли на същество, което само се е представяло за Бог — на Демиурга, на слепия архитект на света, на онзи, който властва чрез страх, а не чрез светлина?

Гностическата традиция, погребана под векове догма, преследване и забрава, предлага едно от най-радикалните и смущаващи откровения в духовната история. Според нея Богът на Стария завет — Яхве, богът на гнева, ревността, наказанието — не е върховният Създател, а Ялдаваот, самозванец, роден от грешка в божествения свят. Той е същество, което не познава истинската светлина, но въпреки това претендира за абсолютна власт. Той е създателят на материята, но не и на душата. Той е господарят на света, но не и на истината. И ако това е вярно, тогава цялата история на религията се превръща в история на заблуда — не защото хората са били глупави, а защото са били манипулирани.

В гностическите текстове, открити в Наг Хамади, се разкрива космология, която преобръща всичко, което сме мислили, че знаем. Истинският Бог — Плеромата — е отвъд материята, отвъд времето, отвъд формата. Той не създава света директно, а чрез еони — божествени еманации. Един от тях, София, извършва акт на самостоятелно творение, без съгласие от Плеромата. От този акт се ражда Ялдаваот — същество, което притежава сила, но не и мъдрост; власт, но не и разбиране; енергия, но не и светлина. Той вижда себе си като единствен, защото не познава никой над себе си. И в своята арогантност създава материалния свят — не като дар, а като затвор.

Този свят, според гностиците, е изграден от ограничения, закони, цикли, които държат душата в плен. Раждане, страдание, страх, вина, смърт — това са инструментите на Демиурга. Той създава архонтите — космически администратори, които управляват човешкия живот чрез религия, политика, морал, култура. Те поддържат илюзията, че светът е съвършен, че Бог е справедлив, че страданието е изпитание. Но гностиците казват: това не е изпитание, а контрол. Това не е божествен ред, а симулация. Това не е дом, а гробница.

И тук се появява фигурата на Исус — не като жертва, а като освободител. В гностическите евангелия Христос не идва да изпълни волята на Яхве, а да я разобличи. Той не идва да укрепи религията, а да я разруши. Той не идва да създаде църква, а да пробуди душите. Той говори за Царството Божие като вътрешна реалност, а не като институция. Той казва, че истината е в нас, а не в храмовете. Той учи, че спасението е знание — гносис — а не подчинение. И това е причината гностическите текстове да бъдат унищожавани. Защото те не поддържат властта. Те я подкопават.

Ако Христос е дошъл да разобличи Демиурга, тогава официалната религия — с нейните ритуали, догми, йерархии — може би не служи на истинския Бог, а на онзи, който иска да бъде почитан. Ако спасението е вътрешно пробуждане, тогава посредниците стават излишни. Ако душата е искра от Плеромата, тогава тя не се нуждае от разрешение, за да се върне у дома. И ако Ялдаваот е богът на този свят, тогава поклонението пред него е поклонение пред затвора.

Това е причината гностическата идея да бъде толкова опасна. Тя не просто поставя под въпрос религията — тя поставя под въпрос самата структура на властта. Ако Богът, който изисква жертви, наказва с потоп, заповядва войни и изисква сляпо подчинение, не е върховният Създател, тогава цялата религиозна система се разпада. Ако истинският Бог е отвъд света, тогава светът не е свещен, а временен. Ако душата е божествена, тогава тя не е грешна, а забравила. И ако пробуждането е ключът, тогава страхът е заключването.

Гностиците не отричат Бог. Те отричат, че Богът на този свят е истинският Бог. Те вярват, че душата е искра от Плеромата и че чрез осъзнаване, вътрешна работа и пробуждане човек може да се освободи от илюзията на материята. Това е духовна революция, която не се нуждае от храмове, свещеници или догми — само от истина. И тази истина е била скрита, защото е опасна. Опасна за онези, които властват чрез страх. Опасна за онези, които управляват чрез вина. Опасна за онези, които се нуждаят от подчинение.

В този контекст въпросът „Покланяли ли сме се на грешния Бог?“ не е богохулство. Той е освобождение. Той е покана да погледнем отвъд образите, отвъд текстовете, отвъд традициите. Да се запитаме: кой е Богът, който наказва? Кой е Богът, който ревнува? Кой е Богът, който изисква кръв? И кой е Богът, който освобождава? Може би най-голямата ерес не е да поставиш под въпрос Бог, а да приемеш без въпроси онзи, който се представя за Него. И може би най-голямото откровение не е в книгите, а в сърцето, което се осмелява да пита: „Кой е моят Бог? И дали съм го познавал през цялото време.“