Островът на прокълнатия моряк: писъците от Армит, които никога не спират

Край източното крайбрежие на Австралия има малък, почти незабележим остров, който на картите изглежда като случайно петно, а в реалността е място, което хората избягват, дори когато не вярват в легенди, защото Армит е едва над квадратен километър земя, но въпреки това носи тежест, която не може да се измери с география, тежест, която се усеща още преди човек да стъпи на брега, сякаш въздухът сам предупреждава, че тук има нещо, което не принадлежи на света на живите. Днес там има само храсти, камъни, вятър и птици, но местните твърдят, че нощем от острова се чуват писъци, които не приличат на човешки гласове, а на агония, която не принадлежи на живите, писъци, които не се носят с вятъра, а сякаш идват от самата земя, от самия бряг, от самото море, което обгражда острова като безкрайна черна стена. Историята започва в края на XIX век, когато мъж на име Хирон решава да избяга от света и да заживее сам на острова, далеч от хора, далеч от шум, далеч от всичко, което го е измъчвало. Той пристига там с малка лодка, носейки само няколко инструмента, провизии и желанието да бъде сам, но когато първите посетители го намират след месеци, той не изглежда като човек, който живее в самота, а като човек, който се опитва да не мисли за нещо, което вижда всяка нощ. На въпроса дали се чувства сам, той отговаря, че не е сам, защото на острова има още един моряк, но никой друг не е там, никой не е стъпвал там от месеци, никой не е живял там преди него. Когато го питат повече, той замлъква, а страхът в очите му говори повече от думите, страх, който не е просто от самота, а от присъствие, което не може да се обясни. Истината излиза по-късно, когато Хирон разказва, че една нощ се събужда от ужасяващ писък, който разкъсва тишината като нож, писък, който не прилича на вик за помощ, а на звук на човек, който вече е загубен, който вече не е част от света, който вече не може да бъде спасен. 

Когато излиза навън, вижда фигура на човек, но не съвсем човек, облечен в дрехи от отдавна отминал век, с лице, което не може да се различи, сякаш е изтрито от времето, с движения, които са неестествени, сякаш тялото му не помни какво е да бъде живо. Фигурата тича към морето и изчезва, не потъва, не се дави, просто престава да съществува, сякаш никога не е била там, сякаш е сянка, която се разпада при допир с водата. И това не се случва веднъж. Хирон вижда същата сцена отново и отново, сякаш островът е заседнал във времето, сякаш нещо преживява смъртта си безкрайно, без да може да избяга от последните си секунди, сякаш самият остров е капан за мигове, които не могат да умрат. Години по-късно други хора започват да виждат същото. Капитан Гориндж остава на острова за кратко и си тръгва без обяснение, отказвайки да говори за преживяното, а очите му, когато го питат, се пълнят с онзи празен поглед, който имат хората, видели нещо, което не могат да приемат. Яхтсменът Чарлз Андерсън твърди, че е видял фигура, която не върви, а се носи над земята, без да оставя следи, сякаш земята отказва да я докосне.

 През 1938 година група рибари чуват писък, който според тях „не може да бъде от този свят“, и след това виждат моряк, облечен в дрехи от епоха, която отдавна е погребана, моряк, който не ги забелязва, не реагира, не е там за тях, а само за себе си, за своя миг, за своята смърт. Той просто повтаря последните си секунди, сякаш е пленник на миг, който никога не свършва, миг, който се е превърнал в негов затвор. Легендите разказват, че преди векове кораб е потънал край острова и че един моряк е успял да стигне до брега, само за да умре там, но нещо го е задържало, не тялото, а моментът, моментът, който не е могъл да приеме края, моментът, който се е впил в земята, в камъните, в въздуха, в самия остров. Някои вярват, че Армит е място, където времето се разкъсва, където смъртта не е край, а повторение, където последният дъх може да се превърне в безкрайна верига от писъци. Други твърдят, че морякът не е сам, че има още фигури, които се появяват само когато луната е ниска и вятърът спира, фигури, които не тичат, а стоят неподвижно, гледайки към морето, сякаш чакат нещо, което никога няма да дойде. До днес официално няма нищо на остров Армит, няма доказателства, няма записи, само разкази, които местните си шепнат, и предупреждения, които никой външен не взема насериозно, но тези, които живеят най-близо до острова, казват едно и също: ако чуеш писък през нощта, не излизай; ако видиш фигурата, не я следвай; защото някои твърдят, че тя не е сама и че онзи, който тръгне след нея, може да се превърне в част от онова, което островът никога не пуска, част от миг, който никога не свършва, част от писъците, които никога не спират.