ЗАБРАВЕНИТЕ СЪЩЕСТВА: ЗАЩО МАГИЧНИЯТ СВЯТ БЕ УНИЩОЖЕН И ПРЕВЪРНАТ В МИТ 

От самото начало на човешката история, още преди първите племена да се съберат около огъня, преди първите думи да бъдат изговорени като молитви, преди първите символи да бъдат издълбани в камък, светът е бил населен не само от хора, но и от същества, които днес наричаме „митични“, но които някога са били толкова реални, колкото дърветата, реките и звездите, защото древният свят е бил място, в което границите между видимото и невидимото били тънки като мъгла, в което енергията на Земята била по‑силна, в което магията била естествена, в което човекът можел да вижда онова, което днес е скрито зад завесата на забравата, свят, в който драконите летели над планините, грифоните пазели небесните проходи, еднорозите лекували земята, феите танцували в лунната светлина, русалките напътствали моряците, елфите пазели горите, жриците лекували душата, а маговете били посредници между световете, и този свят бил хармоничен, балансиран, цял, докато човекът не започнал да се отделя от природата, да се страхува от силите, които не разбира, да иска да владее това, което не може да бъде притежавано, и така започнала епохата на разкъсването, епохата, в която човекът се изправил срещу света, който го е създал, срещу съществата, които са го пазили, срещу магията, която е била част от него, и тази война не била война на мечове и копия, а война на страх, на алчност, на власт, война, която продължила векове, докато накрая магичният свят бил унищожен, преследван, заличен, превърнат в пепел, а след това — в мит, в приказка, в измислица, за да може човекът да забрави, да се откъсне от корените си, да се превърне в сляп свидетел на собственото си минало.

Драконите били първите, които паднали. Те били пазители на знание, на енергия, на тайни, които не можели да бъдат контролирани, и затова били обявени за чудовища, за демони, за врагове, и хората започнали да ги ловуват, не заради златото, което пазят, а заради силата, която носят, заради мъдростта, която не може да бъде подчинена, и техните сърца, люспи и кръв били използвани в ритуали, в алхимия, в опити за контрол над силите, които не принадлежат на човека, а грифоните — същества, които съчетават небето и земята — били убивани заради перата си, заради символиката си, заради това, че не могат да бъдат опитомени, и така небето загубило своите пазители, а земята — своите стражи.

Еднорозите — чисти и невинни — били преследвани заради роговете си, които се смятали за източник на живот, но истинската причина била друга — те били доказателство, че съществува свят отвъд логиката, свят на чудеса, свят, който не може да бъде контролиран, и този свят трябвало да бъде заличен, за да се утвърди новият ред — редът на рационалност, на власт, на контрол, а феите и елфите, същества на светлината и природата, били изтласкани от горите, от планините, от местата, където енергията е най‑силна, защото тяхното присъствие напомняло на хората за изгубената връзка с Земята, за хармонията, която някога е съществувала, и затова били обявени за демони, за измамници, за опасни, а жриците, които пазели знанието за лечението, за звездите, за душата, били изгаряни, обесвани, прокуждани, магията била наречена ерес, а маговете — врагове на реда, и така знанието било унищожено, а светлината — заглушена.

Русалките, които живеели в дълбините, били примамвани, залавяни, затваряни, техните песни били забранени, техните води — замърсени, техните домове — разрушени, и те не можели да се защитят, защото не разбирали жестокостта, не разбирали омразата, не разбирали алчността, и така техният свят започнал да се руши — не от време, а от човешка ръка, от човешки страх, от човешко невежество, и след векове на преследване, малкото оцелели били принудени да се скрият, да се оттеглят в паралелни реалности, в сенки, в сънища, в честоти, които човешкото око не може да види, и някои останали сред нас — като хора с необясними дарби, с очи, които виждат отвъд, със сърца, които помнят, но и те били преследвани — наричани луди, странни, опасни, и така истината била погребана, историята била пренаписана, книгите били изгорени, картите — променени, легендите — превърнати в приказки, а паметта — заключена.

Днес ни казват, че това са митове, че няма магия, няма същества, няма други светове, но защо тогава толкова култури по света разказват едни и същи истории, защо древните карти показват места, които не съществуват днес, но са били описвани с точност, защо има свидетелства, които не могат да бъдат обяснени, защо има символи, които се повтарят, защо има артефакти, които не могат да бъдат датирани, защо има мегалити, които не могат да бъдат построени дори днес, защо има легенди, които звучат като спомени, а не като измислици, и защо, когато човек чете тези истории, усеща нещо познато, сякаш душата му си спомня нещо, което умът е забравил, сякаш вътре в него има древен глас, който шепне, че светът някога е бил друг, че светът някога е бил по‑голям, по‑дълбок, по‑истински, по‑магичен, и че тази магия не е изчезнала, а само е скрита, скрита в сенките, скрита в сънищата, скрита в интуицията, скрита в онези странни моменти, когато човек усеща, че нещо го наблюдава, че нещо го следва, че нещо го помни.

Може би истината е по‑страшна от измислицата, може би хората са унищожили нещо, което не са разбирали, може би страхът от различното е по‑силен от любопитството, може би, ако признаем, че тези същества са били реални, ще трябва да признаем и жестокостта, с която сме ги унищожили, и това е тежест, която малцина могат да понесат, защото това не е просто история за магия, това е история за загуба, за забравена връзка, за свят, който е бил по‑богат, по‑цветен, по‑дълбок, по‑истински, и за това как човешката алчност, страх и желание за контрол са го превърнали в сянка, но сенките не изчезват, те чакат, те наблюдават, те помнят, и понякога, когато мъглата се сгъсти, когато сънят е дълбок, когато сърцето е отворено, те се появяват, не за да отмъстят, а за да напомнят, че някога светът е бил друг, и че може пак да бъде.