Когато влязох вътре, се случи нещо необяснимо. Инцидент в Алтай

Веднъж пристигнах в Алтай. Отседнах в едно село. Случи се така, че по същото време течеха празненства. Местните обичаи бяха непознати за мен, странник. Беше очарователно. Бях потопен в празничната атмосфера с местния ѝ колорит. Същата вечер, когато слънцето вече беше залязло, запалиха огромен огън, който гореше почти до сутринта. Всичко това беше съпроводено с песни и танци. И най-необичайното, според мен, беше, че въпреки че не знаех езика, разбирах всичко перфектно. В крайна сметка, когато хората са искрени и добросърдечни, могат да бъдат разбрани, дори и да има известна словесна бариера.

Постепенно, когато се зазори, се прибрахме. Настаниха ме в къща за гости и бързо заспах. Събудих се след обяд. Излязох навън и отново имаше празненства. Танци, песни, представление с цветни панделки. Дори факири се появиха и изнесоха огнено шоу. След това всички седнахме на дълга, голяма маса. Имаше само няколко ястия, предимно предястия, но скоро въздухът се изпълни с миризма на нещо пържено. Основните ястия се готвеха на шишове на няколко огъня. Беше истински празник.

Оказа се, че националните песни трябва да се пеят на езика на предците и че той трябва да се използва и по време на празненството. На масата всеки говореше на какъвто език си поиска, включително руски. Благодарение на това най-накрая имах възможността да общувам с местните жители. Случайно седях на пейка между двама възрастни мъже. След като всички засищаха глада си, дойде време за разговор. По време на разговора ни научих за местна куриозност – пещера с железни врати.

Всъщност не приличаше на бункер.

Чудех се какъв вид пещера е това. Мислех си, че може би е помещавала щаб или бункер по време на съветската епоха. Но един местен жител ми каза, че ако влезеш вътре, можеш да се озовеш някъде другаде. Влизаш в пещерата тук и излизаш в напълно непознат район. Много хора са правили това и никога не са се връщали. Други са имали по-голям късмет. Те са намирали подобна пещера с железни врати и са се връщали благополучно в родината си.

Тази история ме заинтригува. Започнах да откривам къде е магическата врата. Оказа се, че ще отнеме няколко дни, за да стигнем до там. Уговорих се с местен екскурзовод, който обеща да ме заведе. Вървяхме през планински терен. Единственият недостатък на този екскурзовод беше, че почти не говореше. А аз исках да науча повече за региона.

Накрая, до обяд на втория ден, стигнахме до целта си. Наистина, там имаше скала с ръждясали врати. Но не приличаше на съветски бункер или нещо подобно. Вратите приличаха повече на гараж, отколкото на бункер. Стаята вътре изглеждаше доста малка. Не пещера, а грот. Задната и страничните стени се виждаха.

Усмихнах се и направих няколко крачки отвъд желязната врата. Бях сигурен, че е някаква местна шега. Обърнах се и всичко беше различно. Излязох и започнах да се оглеждам. И наистина, околният пейзаж се беше променил. Нямаше скали. Излязох от хълм насред гората. Както се очакваше, нямаше водач наблизо. Трябваше сам да намеря изход от тази ситуация. И най-странното беше, че нямаше изход на мястото, където се озовах. Само малка вдлъбнатина в хълма и това беше всичко. Нямаше врати, нищо особено.

След като вървях около половин час през непознатата гора, видях поляна. Имаше или поле, или езерце, или някаква разчистена от гора площ. Насочих се в тази посока. Все пак се оказа поле. А в далечината - няколко къщи. Колко бях щастлив! Най-накрая имах възможност поне да разбера къде се намирам. Да мина направо през полето не беше опция поради липсата на пътека, така че трябваше да го заобиколя. Докато се приближавах към къщите, мъжки глас ме извика. Набит, брадат мъж седеше близо до къщата си и като ме забеляза, ми махна да се приближа.

Едрият мъж ме повика.

Попита откъде съм и как съм стигнал дотук. Трябваше да му кажа. Непознатият вероятно се отнесе към историята ми с недоверие. Поне така изглеждаше изражението му. И аз щях да се изненадам, ако бях научил нещо подобно. Всъщност бях изненадан, когато открих, че съм в Забайкалския край. Вероятно имах голям късмет, все пак никой не знае всички дестинации. Ами ако отида в някое блато или място на стотици километри от цивилизацията?

Най-интересното е, че не усетих нищо. Всичко се случи за миг. Само за секунди. Бах! И бях някъде другаде. Човек би си помислил, че такива неща не могат да се случат. Но се случват. Аз самият съм имал това преживяване. Би било интересно да овладея такава телепортационна мрежа и да се науча да я контролирам, за да отговаря на моите желания. Исках да полежа край морето – влязох в хижа и вече бях на юг. Плувах известно време, печех се на слънце и после се върнах. Това би било страхотно!