„Чичо, моля те, донеси ми играчка.“ Инцидент в Припят

Вероятно вече съм писал в няколко статии за това колко много копнеех да посетя Припят, да се разходя из легендарния завод „Юпитер“, да се разходя по железопътната линия близо до гара Янов и да се разходя из Червената гора. Уви, поради редица обстоятелства, това желание остана неизпълнено. Съжалявам ли? Не, не съжалявам. Животът все пак ми е поднесъл много интересни моменти. Що се отнася до зоната на забрана, много от моите приятели са били там. Историите им са доста живи и цветни и когато се потопиш в тази атмосфера, се чувстваш напълно присъстващ.

Тази история се случи с някой, когото познавам. Трябва да се каже, че подобни събития са се случвали на много различни хора и съм чувал подобни истории от повече от един човек. Но този епизод ми хареса, защото главният герой не се опита да представи ситуацията като някаква сърцераздирателна, изнервяща или страшна история. Той я сподели по мое искане, казвайки, че дори не е разбрал веднага какво се е случило в този момент. Дори на връщане той превърташе в главата си подробностите от събитието.

Мъжът отишъл в Припят през 2006 г. Трябвало е да посети района с двама приятели, но се озовал там сам. Има хора, като мен, които планират всичко предварително и ако нещо излезе извън разрешените граници, отменят пътуването. Той е друг тип. Решил е да отиде и каквото и да се случи, ще отиде. Затова груповото пътуване се провали.

Пътешественикът изобщо не се крил от служителите на кордона. Той се обърнал към тях открито, договорил се за такса и те го пуснали. Бяха се договорили предварително за ограничение във времето. Не е трябвало да търси никакви входове - да кажем, че официално е влязъл в зоната на забрана. Единственото нещо беше, че го претърсили и проверили личните му вещи.

Той носел със себе си електрошоков пистолет. Ако кучета или друго животно го нападнели, той помагал. Държал и ръчна сигнална ракета в раницата си, за всеки случай. Електрошоковият пистолет може да не е ефективен срещу глиган или мечка, но ярък сигнален пламък би бил доста ефективен. Денис посещаваше зоната на забрана за първи път; след този инцидент беше бил там още три пъти, но в този момент всичко беше ново, непознато и вълнуващо за него.

Припят е място, където времето е спряло.

Разбира се, основната му цел е Припят. Разходката из този изоставен град, където животът е спрял от съветската епоха, е носталгична. Все едно се връщаш в детството с машина на времето. Всичко е толкова познато и същевременно толкова напомнящо за миналото, от детските площадки до декора на апартаментите.

Влизаш във входното антре на сградата и вратите на апартаментите обикновено са отворени. Надничаш и там има стар съветски бюфет, тапети, книги, вестници, чинии, завеси. Буквално всеки предмет е връщане към безгрижно минало. Хората идват тук заради тези чувства, наред с други неща. Не всеки иска да изпита тръпка и приключения.

Взех вестник и прочетох резюмето. Сега дори не биха отпечатали нещо подобно. Това бяха дните. В шкафа зад стъклената врата имаше чаши, гарафа и няколко чинийки. Хората си тръгваха, оставяйки много след себе си, вярвайки, че някой ден ще се върнат. Но в крайна сметка трябваше да оставят всичко зад гърба си. Изненадващо е, че грабителите не са ги откраднали. Изглеждаха като истински кристал. Книгите изглеждаха като рядкости. Издания от 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век красяха рафтовете.

Влезе в стаята, имаше маса с книга върху нея. На дивана – сгънат комплект спално бельо и няколко плюшени играчки. Беше пълно потапяне в атмосферата на миналото. И най-интересното е, че имаше усещането, сякаш някой все още живее тук. Сякаш е останала някаква жизнена енергия.

Влизаш в някои апартаменти и се чувстваш сякаш си посетил някоя стара жена. Да, разбира се, прашно и мръсно е, но е и трогателно. И така Денис се скита от етаж на етаж, от вход на вход, от къща на къща. Още тогава той разбираше, че е невъзможно да види всичко тук наведнъж и планираше бъдещи пътувания. Реши да посвети това, доколкото е възможно, на апартаментите.

Припят беше тих. Дори вятърът беше утихнал. Сякаш Денис беше единственият човек в целия град в този момент. Може би това беше вярно. След като влезе в поредния апартамент, мъжът започна да се оглежда с интерес. Всичко, както и останалите, беше типично съветско обзавеждане. Малко безпорядък, доста прах и ръжда се бяха появили по металните повърхности. Иначе нищо необичайно. Влезе в стаята. На масата имаше шкаф, а върху него малка играчка. Кукла или както са я наричали в миналото, бебешка кукла.

„Чичо, донеси ми играчката, моля те.“

Дени се обърна и видя момиче със сарафан. Тя гледаше, сякаш през него, към самата кукла. Мъжът я извади и ѝ я подаде.

Мъжът подаде на момичето кукла.

„Благодаря ти, чичо!“

Денис беше озадачен от изненадата. Откъде се появи момичето? Той се обърна и погледна след нея, но имаше само врата. Ако беше тичала, вече беше изчезнала от погледа му. Следите от босите ѝ крака останаха на пода. И така, наистина ли се е случило? Денис практически изтича навън и започна да търси момичето в синия сарафан на бели точки. Не. Нямаше я никъде. Нямаше никого тук.

През целия път обратно той си спомняше подробностите от този момент. Всичко се беше случило твърде бързо. Тя изглеждаше толкова истинска, само погледът ѝ... Имаше нещо неестествено в това. Когато Денис се върна от пътуването си, той сподели тази история с много други, посетили Припят. И се оказа, че много пътешественици са преживели подобни ситуации.

Изглеждаше сякаш някой все още живее в Припят. Въпреки че нищо подобно не се случи с Денис при следващите пътувания. Той посети завода „Юпитер“, културния център „Енергетик“ и хотел „Полесие“ – накратко, емблематични места. Непознатият от първото му пътуване до Припят остана загадка.