ЗАЩО ЧОВЕК СЕ ВПИВА КАТО ПИЯВИЦА В ДРУГ ЧОВЕК

Веднъж хранех един бездомен котарак с колбас. Котаракът седеше до магазина, слаб и изнемощял. Дадох му цял варен колбас. И още не бях успяла да дръпна ръката си – котаракът беше обезумял от глад, той подскочи, пусна ноктите си и захапа ръката ми заедно с колбаса. И диво заръмжа.

Потече кръв, изпуснах колбаса и побягнах. Котаракът не беше виновен; дълго време беше гладувал и вече не издържаше и секунда. Усетил аромата на колбаса,  скочи инстинктивно.

Втория колбас му дадох отдалеч. Страхувах се да го доближа. След това дълго лекувах раздраната си ръка.

И ето какво помислих: с хората, които дълго време са изпитвали емоционален глад и са страдали от самота, понякога се случва същото.

Появява се накрая онзи, който е нужен. Интересен, добър, привлекателен обект. Проявява заинтересуваност в общуването, откликва, пише, усмихва се, изрича хубави думи.

И още преди този човек да е успял да се сприятели, страдащият от глад човек скача и „впива ноктите си“, почти ръмжейки. И увисва на добродушно подадената ръка на онзи, който е откликнал на общуването. Буквално го захапва.

Всичко е ясно – виновен е „гладът“.

Но новите познати бягат, плашат се, когато скачат и впиват с нокти в тях, настоявайки за внимание, общуване … На тях това не им харесва.

Трябва да контролираме поведението си, давайки си сметка за своя глад. Човекът не е като дивия котарак. И може да сдържа своите пориви и да ръководи поведението си. Тогава може да гради отношения и да не отблъсква нужните хора. Просто трябва да помним, че другият човек не е колбас. И да не демонстрираме открито своя глад…

Анна Кирьянова