Всеки ЛЪЖЛИВ бог в Библията

 Всеки „лъжлив бог“ в Библията: скритата история на божествения плурализъм и раждането на монотеизма

Когато отворим еврейската Библия през очите на съвременната теология, виждаме един Бог — единствен, абсолютен, всевластен. Но когато се върнем назад, към най-старите пластове на текста, към езика, граматиката, контекста и древния свят, в който той е възникнал, картината се променя. Тя става по-сложна, по-населена, по-многогласна. В нея Яхве не е самотен върховен Бог, а част от по-широка божествена екосистема — пантеон, съвет, йерархия, в която различни божества имат различни роли, територии и функции.

Това не е модерна спекулация. Това е самият текст, когато се чете исторически, а не през призмата на по-късната религиозна догма. В най-ранните си слоеве Библията не проповядва строг монотеизъм. Тя описва процес — бавно, болезнено и драматично консолидиране на божествената власт, в което Яхве постепенно измества, поглъща или преименува другите богове, докато накрая остава единствен. Но следите от стария свят остават — като сенки, като ехо, като фрагменти от по-древна космология, която никога не е била напълно заличена.

Второзаконие 32, Псалм 82, книгата Йов, Съдии, пророците — всички те пазят следи от божествен съвет, от „синовете на Елохим“, от конкуриращи се божества, от териториални юрисдикции. Елохим не е име, а категория — дума, която може да означава богове, ангели, духовни същества, дори човешки съдии. Яхве е един от тези Елохим, но не единственият. В ранните текстове той е бог на войната, бог на бурята, бог на определена земя и определен народ. Той е ревнив, защото има конкуренти. Той изисква изключителна вярност, защото живее в свят, където вярността не е даденост. Той наказва, защото трябва да защитава своята територия.

Тази ревност няма смисъл в строг монотеизъм. Тя има смисъл само в свят, където Ваал, Ашера, Молох, Хамос и други национални божества са реални сили, които се борят за влияние. Библията не ги представя като измислени идоли. Тя ги представя като съперници — опасни, активни, влиятелни. Затова борбата между Яхве и Ваал е толкова драматична. Затова Ашера е толкова често споменавана. Затова Молох е толкова страшен. Това са богове, които имат последователи, ритуали, жреци, територии.

В Псалм 82 Яхве стои сред „събранието на боговете“ и ги съди. Това не е метафора. Това е сцена от древния Близък изток, където боговете управляват света като съвет. В Йов „Синовете на Елохим“ се явяват пред Яхве, а сред тях е и Сатан — не като паднал ангел, а като прокурор, част от божествената администрация. В Съдии Яхве признава, че други богове имат власт над други народи. В Второзаконие 32 се казва, че Всевишният разделя народите между „синовете на Елохим“, а Израил е даден на Яхве. Това е картина на божествена федерация, а не на абсолютен монотеизъм.

Детското жертвоприношение, кръвната икономика, ритуалната чистота — всичко това има смисъл само в свят, където боговете се конкурират за почит, за жертви, за власт. В този свят кръвта е валута, ритуалът е договор, а земята е територия, която трябва да бъде защитена. Затова Яхве е бог на войната. Затова той води битки. Затова той изисква унищожение на чуждите култове. Това не е поведение на метафизичен абсолют. Това е поведение на териториален бог, който се бори за своето място в пантеона.

С времето обаче картината се променя. След вавилонския плен, след разрушението на храма, след кризата на идентичността, Израил започва да преосмисля своя Бог. Редакторите на текста постепенно премахват следите от политеизъм, преименуват боговете на ангели, превръщат съперниците в демони, а божествения съвет — в небесна администрация. Яхве става единствен, абсолютен, вечен. Но старите пластове не изчезват. Те остават като фрагменти, като пукнатини, през които можем да видим по-ранната космология.

Така се ражда монотеизмът — не като внезапно откровение, а като процес. Процес на редакция, на криза, на изгнание, на преосмисляне. Противоречията в текста не са грешки. Те са доказателство за развитие. Те показват как един народ се бори да разбере своя Бог, да го постави над всички други, да го превърне в единствен. Но зад този единствен глас все още стои тълпа — богове, духове, принцове, съвети, йерархии.

Библията пази тази тълпа, дори когато се опитва да я скрие. Тя пази древния свят, дори когато го пренаписва. Тя пази историята на божествената конкуренция, дори когато я компресира в един глас. И ако сме готови да слушаме, можем да чуем този хор — многогласен, древен, богат. Можем да видим Яхве не като самотен Бог, а като фигура, която се издига от пантеона, която се бори, която побеждава, която се трансформира.

Това не омаловажава текста. Напротив — прави го по-дълбок, по-човешки, по-исторически. Показва ни как една религия се ражда, как една идея се оформя, как един Бог става единствен. И ни напомня, че зад всяка догма стои история, зад всяка истина — развитие, зад всяка книга — множество гласове.