Кои са всъщност легендарните кинокефали - песоглавци

В елинистичната, римската, а след това и в средновековната литературна традиция легендарните кинокефали са необикновени същества – хора с кучешки глави, появяващи се в преданията и на много други народи по света

Думата кинокефал (гр. κυνοκεφάλοι) буквално означава „кучеглав“, макар че в обичайния си смисъл е използвана със значението на „маймуна“, по-точно „бабуин“ или „павиан“, след като древните гърци виждат тези свещени египетски животни и започват да ги назовават по този начин.

Историкът Херодот (484 – 425 г. пр.н.е.) е първият, който споменава за тези загадъчни създания, населяващи според него земите на съвременен Тунис, по-точно в района на залива Габес и езерото Шот-Джерид. Ето какво пише той: „Там обитават огромни дракони, лъвове, слонове, мечки, отровни змии, рогати магарета, хора с кучешки глави и без глави.“ Напълно възможно е обаче тези твърдения да почиват на някакви устни източници, тъй като в онзи район са открити скални изображения на подобни същества, заради което не може и да се прецени доколко писанията на Херодот повлияват на последващите известия за тайнствените кинокефали.

Следващият, който говори за тях, е древногръцкият писател, историк и лекар Ктезий (V – IV в. пр.н.е.), който обаче посочва като тяхна родина Индия. Според него числеността им наброява около 120 хил., женските индивиди забременяват само веднъж през целия си живот, а децата се раждат с напълно посивели коси. Счита се, че Ктезий преразказва древни индийски предания, в които се говори за народ от хора с кучешки глави.

Следващият авторитетен източник, споменаващ кинокефалите, е древногръцкият  пътешественик Мегастен, посланик на Селевк I Никатор, по чието поръчение посещава в края на IV в. пр.н.е. царство Чадрагупта Маурия в Индия. Той е автор на най-знаменития и широко цитиран труд за Индия през Античността – „Индика“, съдържащ 23 книги, който не е съхранен до наши дни. Многобройни цитати от него обаче са запазени в трудове на други древни автори, включително тези на римския учен Плиний Стари и на латинския граматик, компилатор и писател Гай Юлий Солин,  преразказващи през I – III в. описанието на кинокефалите. Плиний пише в „Естествена история“: „Из многобройните гори там обитава народ от хора с кучешки глави, облечени в кожи на диви животни. Вместо да говорят, те лаят; въоръжени са с нокти и преживяват с лов на зверове и птици.“ Солин добавя в „Чудото на света“: „Мегастен пише, че в индийските гори живеят хора с кучешки глави, въоръжени с нокти и облечени в кожи. Гласът им не е човешки и се разбират чрез лай и ръмжене.“

Сред останалите антични автори, споменаващи тайнствените създания, се нареждат Симий Родоски (IV – II в. пр.н.е.), описал в своя труд „Аполон“ срещата си с прочутото племе на кинокефалите, които „имат на здравите си рамене кучешки глави, притежават мощни челюсти, а освен това лаят като кучета и не разбират езиците на другите смъртни“, и Псевдо-Калистен, разказващ в знаменития си роман „Животът на Александър Македонски“ за срещата на великия пълководец и завоевател с „кучеглави хора, покрити с гъста козина и хранещи се риба, които обаче имат човешки гласове и език“.

Християнската култура, сблъскала се с множество антични легенди за различни антропозооморфни същества, поставя въпроса за тяхната принадлежност към човешката раса, зададен в началото на V в. от един от най-големите християнски мислители на всички времена – Августин Блажени (354 – 430). Той се пита дали е възможно съществуването на подобни чудовищни народи (причислявайки към тях и прословутите кинокефали), след като според Библията човешкият род произлиза от Адам, а след това и от Ной. В крайна сметка Августин допуска, че разказите за подобни народи не отговарят на действителността.

Архиепископът на Севиля Исидор Севилски (560 – 636), автор на първата християнска енциклопедия „Етимологии“, помества кинокефалите в третия раздел на единадесетата книга от съчинението си, именувана „За човека и неговите части“. Самият раздел е назован „De portensis“, което може да бъде преведено и като „За чудовищата“, и е посветен на различни чудовищни народи, населяващи света, в това число и на кинокефалите, представени като народ, обитаващ Индия, чийто лай го причислява повече към животинския, отколкото към човешкия свят.

Почти по същия начин ги представя и авторът на втората голяма християнска енциклопедия – Рабан Мавър, който обаче ги нарича „zenotephali“, което някои изследователи отдават на факта, че ръкописът на „Етимологии“ от Исидор Кастилски, от който той черпи информация, е повреден точно на мястото, посочващо името на този народ.

В изключително популярното съчинение „Госмография“ на философа Етикус Истер, датиращо от средата на VIII в., кинокефалите се сдобиват с ново местообитание –  на север, и по-точно на митичния остров Муниций. Именно чрез Етикус в западната литературна традиция се появява своеобразната мода кинокефалите да обитават Севера, заради което през средните векове на редица карти те са отбелязвани на различни места – в района на Северното Причерноморие, в Индия, в района на Меотийското езеро (Азовско море).

Традицията на северната локализация на кинокефалите се поддържа и от северногерманския хронист, каноник и схоластик Адам Бременски, автор на съчинението „Дела на епископите от Хамбургската църква“, издадено през XI в. и съдържащо голям брой нови географски и етнографски сведения за Балтийския регион, включително и споменаване на кинокефалите: „Някъде по бреговете на Балтийско море обитават амазонки, чиято страна е раят на жените. Някои разказват, че те забременяват, след като пият вода; други твърдят, че зачеват или от преминаващи търговци, или от пленници, или от чудовища, които не са рядкост по онези земи. Ако детето е от мъжки пол, то е кинокефал, а ако е от женски – много специална жена, която заживява заедно с подобни на нея, презиращи общуването с мъже.“

През 1245 година италианският францискански монах Джовани да Плано Карпини (1182 –1252) е изпратен на дипломатическа мисия до монголския хан, а впоследствие разказва за кучеглавите в контекста на разказа си за завладяването на северните страни от монголите: „Те стигнали до някаква далечна земя над океана, където открили чудовища, по всичко приличащи на хора – краката им завършвали с копита, имали човешки глави и кучешки лица, а когато разговаряли, две думи произнасяли на човешки, а третата излайвали като кучета.“ Разказът на Карпини се допълва и от сведенията на полския францисканец, изследовател и пътешественик Бенедикт Поляк (1202 – 12080), негов помощник, който пише за т.нар. укорколони („биконоги“) – същества „с крака на бик до глезените и човешка глава от врата до ушите, но с кучешки лица.“

Хонорий Августодонски, описвайки през XII в. чудовищата на Индия, не пропуска да спомене и кинокефалите в известното „Писмо на презвитер Йоан“, създадено след 1159 година.

За тях говорят и пътешествениците, пребивавали през XIII – XIV в. в Индия – Марко Поло, Журден дьо Северак и Одерико да Порденоне. Венецианецът разказва за големия индийския остров Ангаман, обитаван от идолопоклонници, които са диви зверове, с глава, зъби и очи, които са кучешки, и които се хранят с месо и мляко, а понякога и с чужденци. Северак добавя, че жените на тези кучеглави създания са изключително красиви, а Порденоне говори за някакъв голям остров Никоверан, населяван от голи хора с кучешки муцуни, чието божество е бик, чийто златен или сребърен образ носят на челата си.

Легендата за тайнствените кинокефали се вписва добре в подобни арабски легенди за полухора – полузверове, родени от нечистия съюз на хора и животни. Подобна легенда за хора с кучешки лица е известна и в Китай, заради което писанията на различни християнски пътешественици носят местен характер, докато в Европа подобни известия се възприемат преди всичко като легенди.
От древността до наши дни е достигнало името на много известен на времето си автор, наречен Псевдо-Калистен. В романа си "Животът на Александър Македонски" той описал отделни исторически моменти от битието на великия завоевател със завидна фантазия. Поне така си мислеха историците до скоро. Авторът измислил редица небивалици и ги съобщил на читателите си чрез писмото на Александър до неговата майка Олимпиада. Синът разказва на майка си за чудесата, които срещнал по пътя си: "Видях множество странни племена. Видях кучеглави хора."
 Псевдо-Калистен допълва новините: "И като продължи нататък (Александър) достигна до едно място, дето го населяваха хора с кучешки глави, които инак говореха с човешки глас и език. Бяха покрити с гъста козина и се хранеха с риба".
 Дълго време науката приемаше и още приема, че това са легенди.

Откъде идват

Началото на преданията за кучеглави хора - кинокефали, се губи в най-дълбоката древност. През вековете са пропътували легенди от прастари времена, в които хората с кучешки глави обитавали земите на древна Индия. После се появили предания, че кучеглавите имали човешки разум, отглеждали стада, умеели да тъкат платове, да ловят риба, да отглеждат растения, говорели на човешки език, дори пеели. Смятало се, че това е езически народ, наказан за нещо, и за разлика от останалото човечество не произлизал от Адам. В някои много стари богослужебни книги се говори за мисионери, които били изпращани да покръстят нещастните песоглавци - така били наричани по нашите земи.
В книгата си "Диалози" Лукиян е вмъкнал прелюбопитен разговор между Нот (Южния вятър) и Зефир (Западния вятър). Те видели от небесата как Хермес, божественият пратеник, отвежда красивата Йо в Египет, превърната от ревнивата Хера в крава. Нот пита: "Но какво стана с Хермес, та се преобрази от момък в куча муцуна?" Зефир отговаря:"Нека не се бъркаме в това, защото той по-добре знае какво трябва да прави!".
 Лукиян може би е познавал добре религиозните традиции на египтяните и вярата им в могъщия Анубис, бог с лице на куче, затова дал на Хермес лицето на това животно.
Между другото, в преписи от ХII и ХIV-ХV в. на древни религиозни книги се твърди, че в джунглите на Индия св. Томас срещнал двама кучеглави, които трябвало да приобщи към християнската вяра. А в книгата на византийския историк Георги Амартол може да се прочете, че "някои египтяни са песоглавци, други са змиеглавци и ослеглавци".
Има редица литературни данни, които говорят, че ритуалите, свързани с Анубис, не са култ към смъртта, а тържествено нейно отрицание. Оттам произлиза и

култът към кучето

В много народи и племена съществува преклонение към кучето. Персите и досега го почитат. Те вярвали, че куче, което изяде човешки труп, поглъща душата на починалия, а тя, както и огъня, е верен пазител на човека. Персите вярвали, че ако в смъртния час до човека има куче, в което е въплатена човешка душа, тази душа ще покровителства и душата на умиращия. Някои породи се ползвали със специално покровителство.
В древните обичаи на колхите - обитателите на древна Колхида, участвали конят и кучето. Във вярванията на древните абхазци има бог Куче - Алишкинтр, в чест на който се устройвали ритуални молитви. В музея в Тбилиси - Грузия, има сребърна купа от Триалета, намерена в гробницата на виден племенен вожд от ХIII в. пр. н. е., изработена от злато и сребро с изображения върху два успоредни фриза - на долния върволица от елени с лопатовидни рога, а на горния странни човешки същества с лица на кучета и с опашки. Те се движат към богинята Хеката, седнала на трон до свещено дърво.

 Хеката била почитана като богиня на Луната, нощта и подземното царство, покровителка на магьосниците и вълшебниците. Издигали статуите й на кръстовища, където се пресичали няколко пътя, вярвало се, че това предпазва от зло. Свещените животни на тази богиня били кучетата. Известни са византийски миниатюри от ХI - ХIII в.  с изображения на кинокефали, покланящи се на Хеката.
Върху фреска от Софийския събор в Киев от ХI в. е представена сцена, в която песоглавец-гладиатор се бие с копие срещу въоръжен атлет с брадва и щит.
През късната античност и средновековието разпространено развлечение за простолюдието били театрализирани зрелища с преоблечени като кинокефали лица. Имало е време, в което се е наложило твърдението, че винаги се описват или става дума за ритуали, които са се изпълнявали с кожени маски. Науката прима кинокефалите като символи на борбата на човека за здраве, плодородие, умножаване на богатството, приятелството, възхвала на живота, който побеждава смъртта, беззаветната преданост.

Но дали е само това?

През 1973 г. Оливие Девинтер, французин, който работел тогава в Средния Изток, се разхождал веднъж по опустял плаж на Персийския залив. Вниманието му било привлечено от странен предмет, който вълните изхвърлили на брега. Той се приближил, взел го в ръцете си и установил, че това е твърде необикновен череп. Отнесъл го със себе си във Франция. Много се интересувал на кого може да е принадлежал този череп - на животно или на човек. Преди да се отнесе към специалисти, прочел книгата на Жан Жак Барлоа "Морските змии и водните чудовища". В края на книгата авторът апелирал към всички, които намират странни кости или отломки от тела, да търсят специалисти по идентифицирането на необикновени морски животни.
Девинтер се срещнал с Барлоа и с общи усилия необикновения череп бил показан на видни зоолози, анатоми и палеонтолози. Настъпило истинско объркване - не могли да определят на кого е принадлежала необикновената част от тяло. А тя много приличала на човешки череп, но със стреловиден клюн, разположен от единия му край. Рентгеновата снимка показала, че е цяла кост с два дълги канала, които започват и завършват в двете страни и които минават през видими отвори като лъжливи ноздри или лъжливи очни кухини. Черепът нямал зъби.
Едни приписват черепа на отдавна несъществуваща кръгла риба или на китообразно животно, други твърдят че е череп по-скоро на костенурка, има и такива, които вярват, че е от митична морска сирена.
Сериозни учени пък предполагат, че това е остатък от преходен вид риба към земноводно, което е живяло на планетата ни преди 300 милиона години, но няма данни да е обитавало Персийския залив.
Жан Жак Барлоа установил, че още две загадъчни находки са намерени в същия район и една, "невероятна по вида си" - в Ирландия. Само че там е изкопаема вкаменелост, която много прилича на човек, чието лице завършва с леко издължена кучешка муцуна.
Интересното е, че и наш сънародник, Цвятко Цветков от Бургас, свидетелства през 1970 г. за странна находка Той бил помощник-технолог на риболовен траулер "Чайка". Ловили риба в Югоизточната част на Атлантическия океан, близо до Африка. Веднъж моряците уловили странен човешки череп, запазен като цяло, с изразено теме, чело и съответните шевове, но вместо челюст " имаше клюн, пречупен и прояден отпред. Запазена беше предимно горната част на дължина 6-8 см., а долната се очертаваше едва на 1-2 см."
През 1971 г. известният мореплавател Тур Хейердал споменава за митични рисунки на хора с птичи глави.
Може би си струва

 да се върнем назад към приказките.


Защото ако си помислим, те са изпълнени с чудновати същества - джуджета, гноми, горски духове, змейове. Особено змейовете и драконите много упорито присъстват във фолклора на всички народи и племена и ще бъде справедливо да им се посвети повече време и внимание... Може би първите обитатели на Земята са все още някъде край нас, в дълбоките океански води или под ледовете, в непознатите джунгли или в сенките на дълбоките гори, в пещерите или около езерата, или в паралелните ни светове.
Бъдещето ще покаже.

Само до преди 100-150 години ние, българите сме знаели за песоглавците много повече от останалите европейски народи. След Освобождението обаче почва необяснима кампания, насочена срещу историческата ни памет.
В древността кинокефалите, песоглавците били нещо обичайно. Възприемали ги така, както ние възприемаме днешните негри, например. През 18 век къде официално, къде не толкова официално била наложена забрана да се говори и пише за тях.

Кинокефалите са описвани и в по-късни християнски трудове. „Космография” е труд, свързван с името на свети Йероним и е писан през VIII или IX век. Като най-вероятен автор на произведението сочат архиепископ Вергилий Залцбургски, опонент на свети Бонифаций, апостол на Германия. Героят на този труд, философът Етик посещава Ирландия, Британия Оркадските острови, след което попада на острова на кинокефалите. Ето как ги описва той:

„Тези езичници ходят с голи гърди. Оставят си невероятно дълги коси, като ги мажат обилно с мазнина. Водят нечестив живот и се хранят с непозволени за храна мишки, къртици и други подобни. Особени строежи нямат. Живеят в плетени навеси и платнени шатри. Обитават горите и разни труднодостъпни места, като блатата например. Но пък имат в изобилие добитък, множество птици и овчи стада. Не познавайки Бога, те почитат демони и поличби. Цар нямат. Служат си с повече с олово, отколкото със сребро. А мекото и блестящо сребро те наричат олово. В тяхната страна не могат да се видят селища, освен тези, които някога са били разрушени. Край бреговете на острова може да се намери злато. Плодове и зеленчуци там не растат, затова пък млякото им е в изобилие, но медът им е малко.”

Твърде подробно и твърде категорично описание, за да бъде плод на нечия фантазия. И тъй като произведението е измежду големите християнски произведения, то би било интересно да  чуем или прочетем християнското становище по въпроса.