Свидетелства Андрей Владимирович Гнездилов – петербургски лекар-психиатър, доктор на медицинските науки, професор по психиатрия в Санкт-Петербургската медицинска академия... научен ръководител на геронтологическото отделение, почетен доктор на Есекския университет във Великобритания и председател на Ассоциацията на онкопсихологзите в Русия.
И така: помолиха ме да прегледам млада жена, - да я наречем условно Юлия. По време на онкологичната операция на Юлия, настъпила клинична смърт, и мен ме пращаха да проверя, не са ли останали някакви последствия от тежката онкологична операция, след преживяната клинична смърт, в норма ли е паметта й, и рефлексите, възстановило ли се е напълно съзнанието й, и т.н. Тя лежеше в следоперационната стая, и още щом започнахме да разговаряме с нея, веднага започна да се извинява:
- Извинявайте, че създадох толкова неприятности на лекарите….
- Какви неприятности?
- Еми, тези, по време на операцията…. Когато бях в клинична смърт.
- Но нали вие не можете да знаете нищо за това време. Когато сте била в клинична смърт, нищо не сте можела да видите или да чуете, понеже мозъкът ви е бил изключил, а сърцето ви спряло...
- Да, докторе, така е, но това което се случи с мен, беше толкова реално… и аз помня всичко…. И мога да ви разкажа, ако обещаете, че няма да ме откарате в лудница.
- Защо? Вие мислите и говорите напълно разумно. Моля, разкажете ми за преживяното от вас.
И ето какво ми разказа тогава Юля:
В началото - след въвеждането на наркозата – тя нищо не осъзнавала, но после почувствала някакъв тласък, и нещо изведнъж я изхърлило от собственото и тяло. С учудване тя видяла себе си, да лежи на операционната маса, и как хирурзите, наведени над масата, чули некой да вика: «Сърцето и спря! Незабавно го принудете да заработи!» И тогава Юля страшно се изплашила, понеже разбрала, че става дума... за НЕЯ и за Нейното сърце! За Юлии спирането на сърцето й, е равнозначно на нейната смърт, и веднага я обзела тревога за оставените у дома й близки: майка й, и дъщеричката. Защото тя даже не им казале, че ще й правят операция! «Как така, сега ще умра и няма да мога да се простя с тях?!» Съзнанието й веднага се хвърлило към нейния дом, и мигновено, колкото и да е странно, тя се озовала в къщи! Вижда, че дъщеря й Маша си играе с кукла, майка и седи до внучката и нещо бродира.
Чува се чукане на вратата, в стаята влиза съседката им, Лидия Степановна и казва: «Ето това е за малката... Уших й рокличка на капчици, за да прилича на майка си». Маша се радва, хвърля куклата и тича към съседката, но случайно закача покривката и от масата пада е се разби старинна чашка, и чаената лъжичка полита след нея, и попадна под понагънатия килим. Шум, звън, суматоха, бабата плеска с ръце и вика: «Маша, колко си невнимателна!». Маша се разстройва – става и жал за старата и толкова красива чашка, а Лидия Степановна бърза да ги утешава, че съдовете се чупят за щастие…. И тогава, напълно забравила за случилото се преди това, развълнуваната Юля отива до дъщеря си, слага ръка на главата и, и казва: «Машенка, това не е най голямото нещастие в света». Момиченцето учудено се обръща, но все едно не я вижда, веднага отвръща обратно главата си. А Юля не разбира защо. Такова нещо не се бе случвало, дъщеря и да отвърне глава от нея, когато я утешава! Дъщеричката й била възпитавана без баща и била много привързана към майка си, – и така никога не се била държала! Това й поведение огорчило Юля и я озадачило, и в пълна обърканост, тя започнала да мисли: «Какво става? Защо момичето ми, се отвърна от мене?».
И изведнъж си спомнила, че когато се обърнала към дъщеря си, тя не чула собствения си глас! И че, когато протегнала ръка и погладила главата на дъщеря си, тя също не усетила никакво докосване! Мислите и започнали да се убъркват: «Какво става с мене? Вече не ме виждат? Нима съм умряла?» Замаяна тя се хвърля към огледалото, но не вижда в него своето отражение…. И това последно обстоятелство съвсем я смазало, и й се сторило, че от всичко това, тя просто, неусетно ще откачи… Но изведнъж сред хаоса на всичките тези мисли и чувства, тя си спомня всичко, което се било случило преди това с нея: «Нали ми правеха операция!» Спомнила си, как е гледала тялото си, отстрани, - лежащо на операционната маса, - спомя си страшните думи на анестезиолога за спрялото и сърце….
Тези спомени изплашват още повече Юлия, и в крайно обърканото си състояние, си казва: «Аз на всяка цена трябва сега да съм в операционната стая, защото, ако не успея да отида там, лекарите ще ме сметнат за мъртва!» Тя излита от дома си, и мисли, с какъв транспорт най-бързо ще успее да стигне до болницата… и в същия миг се оказала в операционната, и чува гласа на хирурга: «Сърцето заработи! Продължаваме операцията, но бързо, за да не спре отново сърцето!» Последвала кратка празното в паметта й, и тя се събудила в следоперационната зала.
Когато окончателно дошла на себе си, след опойката, Юля започнала да си спомня и да обмисля всичко, което се било случило с нея. А като изслушах развълнувания и разказ, аз я попитах: «Искате ли сега да отида у вас и да кажа на вашите, че операцията вече е приключила и с вас всичко е наред? И те ще могат да ви посетят или да ви изпратят нещо?». И тя отговори: «Докторе, аз ще съм много щастлива, ако направите това». И аз тръгнах към нейния дом, предадох молбата й, и попитах майка й: «Кажете ми, във времето, от десет до дванадесет – идвала ли е у вас съседката ви Лидия Степановна?»
- Да, идва. А Вие познати ли сте с нея?
- А донесе ли рокличка на капчици?
- Да, донесе…. Така, и всичко останало съвпадаше с разказа на Юлия, до най-малките подробности, освен едно: те не намерили лъжичката. Тогава аз си спомних подробностите от Юлииния разказ и казах:
- «Погледнете под килима». И действително – лъжичката си лежеше там, под килима….
