Селото на шепнещите: Разказът на последната носителка на удивителен дар

Някога, много отдавна, може би дори преди хиляди години, на това място са живели така наречените старейшини. Те са знаели за природата практически всичко – от А до Я, защото са живели сред гори, полета, реки и блата. В основата на тяхната култура са били знанията за природните явления – затъмнения, смяната на сезоните, стихийни бедствия.

Например, моите предци са живели тук още по времето на Царска Русия и са предавали знанията си от поколение на поколение. От баба ми научих, че някои жители на нашето село имат удивителната способност да разговарят с шепнещите. Същите тези старейшини все още пазят реда в земите си.

Разбира се, те отдавна са преминали в другия свят и са станали част от всичко около нас: те са във въздуха, в дърветата, в тревата, в гъбите – навсякъде. Когато се случи нещо лошо, винаги можеш да се обърнеш към тях и те ще посъветват как да постъпиш.

Тук са живели мъдреци преди хиляди години. Моята баба беше лечителка. Тя палеше свещ, поставяше купа с вода и започваше да шепне, като по този начин се свързваше с шепнещите. Те ѝ даваха съвети как да помогне на някого и тя ги следваше. На мен това ми изглеждаше странно, особено защото винаги съм била привлечена от точните науки. В нашето селско училище ме смятаха за „бяла врана“, защото не приемах разказите за шепнещите и подобни неща. Докато не се озовах в ситуация, в която имах нужда от наистина важен съвет.

Случи се така, че градската ми кариера и живот тръгнаха надолу. Родителите и баба ми ме предупреждаваха: „Където си роден, там си нужен“ – така трябва да живееш. Но аз мислех, че градът предлага повече перспективи и възможности за самореализация. Живях няколко години в града, сменях работа, опитвах се да намеря себе си, но всичко завърши с моето завръщане в селото.

Времето не щади никого – баба ми отиде при предците си. Родителите ми също се разболяха. Преди баба лекуваше всички, а сега нямаше към кого да се обърна. Седях вкъщи след работа в градината и зеленчуковата леха, когато на стената се появи тъмен образ, като сянка. Студени тръпки пробягаха по гърба ми.

Без да откъсвам поглед, станах от стола и тръгнах. В този миг ушите ми уловиха едва доловим шепот. Той ме насочваше и ми казваше какво трябва да направя. Гласът принадлежеше на много древен старец – непознат, но същевременно будещ доверие. Нещата, за които говореше, ми изглеждаха като игра.

Спомних си предупреждението на баба ми, че рано или късно някой ще се обърне към мен, и си помислих, че това е именно този момент. Излизайки от къщата, продължавах да чувам гласа, а до мен вървеше шепнеща сянка. Заедно с моя едва забележим спътник отидохме на полето, където започнах да събирам билките, които той ми посочваше.

После гласът ме насочи към гората, където продължих да събирам. Накрая, когато всички съставки бяха събрани, се върнах у дома и моят невидим приятел започна да ми дава допълнителни инструкции. Не знам как стана, но приготвих отвара и билков мехлем, които буквално за няколко дни възстановиха здравето на майка ми и баща ми.

Шепнещите идват и помагат със съвети. Шест месеца по-късно, когато настъпи зимата, гласът отново се върна и ми заговори с шепот. Посланието му звучеше заплашително, но всъщност ме предупреждаваше да избегна беда. С приятели планирахме да отидем на нашето езеро, за да се пързаляме на леда – едно от малкото зимни забавления в селото.

Събраха се млади, възрастни и деца. Аз се подчиних и не отидох. Така постъпиха и мнозина, които вярваха на шепнещите. Тези, които пренебрегнаха предупреждението, паднаха под леда. Повечето бяха спасени, но не всички. Тогава окончателно разбрах – на шепнещите трябва да се вярва.

С времето осъзнах, че хората, които вярват в тях, стават все по-малко. Особена роля за това изигра откриването на църквата в нашето село. О, как свещеникът ненавиждаше разговорите за тях! Аз, напротив, се стараех да общувам с тях възможно най-често, дори започнах да ги моля да се появят, да ми дадат знак, да ме научат на нещо. Много хора се обръщаха към мен и аз им помагах, но не говорех за гласовете. За съжаление, в съвременното общество – дори и в нашето село, което вече прилича на града – мнозина не приемат подобни неща.

Анализирайки как се променя животът в нашето село, стигнах до извода, че съм станала последната носителка на този необичаен дар – общуването с шепнещите. Какво ще стане с хората, когато напълно се отвърнем от предците си, от онези старейшини, които са били мъдри и са станали част от света около нас? Може би някой ден ще се роди дете, към което ще се обърне глас, и то, както аз, ще помага на ближните си. Защото хората не осъзнават, но имат нужда от подобно нещо.