ТЕХНОЛОГИЯТА НА ЕТЕРА И ДРЕВНАТА ЕНЕРГИЙНА МРЕЖА 

Формата на традиционните шапки и корони не е декоративна — тя имитира структурата на резонатори и намотки, използвани за улавяне на атмосферна енергия, или етер. Тези постройки, със своите метални върхове и концентрични пръстени, функционирали като приемни антени в глобална енергийна мрежа, която осигурявала безжична енергия преди внедряването на днешната система за контрол.

Истината е, че древната архитектура на Азия и намотките на Тесла споделят принципи на резонанс и проводимост, които официалната наука е скрила. Като превръщат тези технологични устройства в „религиозни“ или „декоративни“ символи, администраторите на системата гарантират, че населението ще остане в неведение за способността на човечеството да получава свободна и чиста енергия директно от околната среда. Ступите не били паметници на вярата, а възли от инфраструктура за енергия, която е поддържала самодостатъчна и напреднала цивилизация.

Какво виждаш ти — свещени храмове или телекомуникационна и енергийна мрежа, която все още стои пред очите ни? 

 ОГЛЕДАЛАТА: ПОРТАЛИ МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ – ОТ ДРЕВНИТЕ ВИДЕНИЯ ДО МОДЕРНИТЕ ЕКРАНИ

В древна Мезоамерика маите използвали полирани обсидианови огледала, които били смятани за свещени предмети. Шаманите вярвали, че гладката черна повърхност е врата към света на духовете, и че чрез нея могат да видят предците си, да получат видения или да разберат послания от отвъдното. Археолозите са открили такива огледала в гробници, храмове и ритуални помещения, а върху някои от тях има изображения на божества, свързани с нощта, смъртта и сънищата. В китайската традиция бронзовите огледала били използвани не само за красота, но и за защита — вярвало се, че те отблъскват зли духове, но също така могат да покажат „истинското лице“ на човек, включително онова, което не се вижда в света на живите. В Египет огледалата били символ на преминаване между световете, а в някои погребални ритуали се поставяли до тялото, за да помогнат на душата да намери пътя си.

В Европа през Средновековието и Ренесанса огледалата били обвити в мистицизъм. Алхимици и окултисти описват опити, при които човек стои в тъмна стая, със слаба светлина зад себе си, и наблюдава отражението си, докато чертите му започват да се размиват. Някои от тези описания са записани в трактати, дневници и писма. Хора твърдят, че след известно време виждат лица, които не са техни, или че отражението започва да се движи независимо от тях. Във фолклора на много европейски народи огледалата се покриват след смърт в дома, защото се вярва, че душата може да се „улови“ в отражението или че духът може да се появи в огледалото, преди да напусне света на живите.

През XIX век, по време на големия бум на спиритуализма, в САЩ и Англия се провеждат множество експерименти с огледала. Медиуми и изследователи описват „огледални сеанси“, при които участниците седят в полутъмна стая и гледат в голямо огледало, докато чакат да видят образи. Някои твърдят, че са видели починали близки, други — че са видели непознати лица, трети — че огледалото се е „замъглило“ и е показало сцени, които изглеждат като спомени или видения. Тези описания са записани в книги, статии и лични дневници. Макар науката да не потвърждава свръхестествен характер, самите свидетелства са реални и многобройни.

В края на XX век психологът Джовани Капуто провежда реални лабораторни експерименти в Италия, при които доброволци гледат в огледало при слаба светлина. След около 10 минути повечето участници съобщават, че виждат изкривени лица, мъгливи образи, непознати черти или лица на починали. Това е документирано в научни публикации като феномен, свързан с визуална адаптация и мозъчна обработка на образи, но преживяването е толкова силно, че участниците го описват като „среща“ с нещо отвъд. Някои казват, че са видели родител, който е починал преди години, други — че са видели дете, което никога не са познавали, но което изглежда „истинско“. Тези описания са реални свидетелства, записани в научни доклади.

В САЩ през 70-те години психологът Реймънд Мууди описва така наречените „психомантии“ — специални стаи с големи огледала, където хора, загубили близки, твърдят, че са видели техни образи. Той интервюира участниците и записва техните разкази: някои описват как огледалото се „замъглява“, други — как се появява лице, което ги гледа, трети — че са видели сцена, която напомня момент от живота на починалия. Макар науката да обяснява тези явления с психология, емоции и възприятие, самите свидетелства са реални и многобройни.

В различни култури огледалата са били използвани за гадаене, за предсказване на бъдещето или за търсене на знаци. В някои традиции се вярва, че огледалото може да покаже нещо, което не е видимо в света на живите — било то дух, спомен или символ. В други се смята, че огледалото е опасно, защото може да „отвори врата“, която не трябва да бъде отваряна. Тези вярвания са част от човешката история и са записани в митове, легенди, ритуали и фолклор.

През вековете хората са описвали едни и същи преживявания: отражението се променя, чертите се размиват, появява се мъгла, виждат се лица, които не принадлежат на наблюдателя. Независимо дали става дума за психологически феномен, културно влияние или нещо, което науката още не е обяснила, тези разкази са реални, многобройни и постоянни през времето. Огледалото остава един от най-мистериозните предмети в човешката история — граница, която понякога изглежда по-тънка, отколкото бихме искали.

ОГЛЕДАЛА, СЕАНСИ, ТЕЛЕВИЗОРИ И ПРИЗРАЧНИ ОБРАЗИ

Джовани Капуто, Реймънд Мууди и други изследователи на необяснимите феномени описват десетки случаи, в които хора, загубили свои близки, участват в огледални сеанси, стоейки в тиха стая, пред голямо огледало, със слаба светлина зад тях, и след определено време твърдят, че отражението започва да се променя, да се размива, да се превръща в мъгла, от която постепенно се оформя лице, силует или цяла сцена. Някои участници разказват, че са видели майка си, баща си, брат, сестра, дете, седнали сякаш на стол или диван зад тях, макар в стаята да няма никого. Други описват как отражението им се „отдръпва“, а на негово място се появява образ на починал човек, който ги гледа спокойно, без да говори, но с изражение, което те разпознават като познато. Тези свидетелства са записани в интервюта, научни доклади и лични дневници, а участниците ги описват като едни от най-силните преживявания в живота си. Мууди нарича огледалото „психомантия“ — място, където подсъзнанието, спомените и емоциите се преплитат, създавайки усещане за контакт с отвъдното. Някои хора твърдят, че са „усетили присъствие“, други — че са видели движение в огледалото, което не съответства на техните собствени жестове. Макар науката да обяснява тези явления с визуална адаптация, мозъчна обработка и емоционално напрежение, самите разкази остават реални свидетелства за преживявания, които хората описват като истински.

С времето огледалото започва да се възприема като своеобразен „портал“, подобен на днешния телевизор — екран, който показва образи, идващи от друго място, друг свят, друга реалност. И ако огледалото е древният „екран“, то телевизорът става неговият модерен наследник. Не е случайно, че много хора описват странни явления именно на тъмни, изключени екрани, които отразяват стаята, но понякога — според свидетелствата — показват нещо повече от отражение. Има разкази за хора, които твърдят, че са видели образи, сенки, лица или движения в черния екран на телевизора, когато той е изключен, сякаш нещо се намира от другата страна на стъклото и наблюдава.

Историите за призраци в телевизора започват почти веднага след появата на телевизията. Дълги векове привиденията са обитавали замъци, стари къщи, изоставени места, но с навлизането на новите технологии се появява нов тип разказ — за духове, които се проявяват чрез електронни устройства. В началото много от тези случаи могат да се обяснят с технически дефекти: двойни изображения, смущения, статичен шум, прекъсвания на сигнала. Но за хората от онова време телевизорът е ново, непознато чудо, което показва образи, идващи отдалеч, и не е чудно, че някои възприемат странните дефекти като свръхестествени прояви.

Един от най-известните ранни случаи е от 1953 година, когато семейство от Лонг Айлънд твърди, че телевизорът им е обитаван от дух на жена, която се появява на екрана по време на различни предавания. Понякога се чувал гласът ѝ, дори когато апаратът бил изключен от контакта. Случаят става толкова известен, че е отразен в „Ню Йорк Таймс“. Репортери посещават дома, но странно — духът никога не се появява пред тях, сякаш проявява срамежливост или избира кога и пред кого да се покаже.

През 1968 година жена от Минесота твърди, че е видяла ръка да се появява от чернотата на изключения телевизор и да се залепя за вътрешната страна на екрана. Тя успява да направи снимка, която по-късно е анализирана от множество специалисти. Няма единно мнение — някои смятат, че е измама, други — че е технически дефект, трети — че е нещо необяснимо. Снимката остава загадка.

През 70-те и 80-те години се появява идеята, че духовете не просто се появяват на екрани, а се опитват да комуникират чрез електронни устройства. Първоначално това са телевизори и радиоапарати, но с развитието на техниката се включват компютри, телефони, факсове. Германският изследовател Клаус Шрайбер създава устройство, което нарича „Видикомин“ — камера, насочена към телевизор, който показва само сигнала от самата камера. Твърди се, че на екрана се появяват лица, включително на починали актьори. През 1986 Ернст Сенковски заснема образ на Хана Бушбек — изследователка, починала години по-рано, но на екрана изглеждаща по-млада. През 1987 Фредерик Юргенсон, един от пионерите на електронните гласови феномени, според свидетелства се появява на телевизор в момента на собственото си погребение, след като телепатично предупредил свой колега да наблюдава екрана.

В Бутан се разказва легенда за телевизор, обитаван от различни същности — дух на зъл мъж, демонична фигура, непознати сенки. Апаратът се включвал сам, издавал звуци, носел нещастие на собствениците си. След като няколко семейства пострадали, местен духовен водач наредил телевизорът да бъде изнесен далеч от селото. Казват, че и до днес стои там, изоставен, ръждясал, но никой не смее да се приближи.

Тези истории — от огледалата на древните култури до телевизорите на модерния свят — показват едно и също: хората винаги са търсили начин да надникнат отвъд границата на видимото, да намерят утеха, да разберат дали има нещо след смъртта, да почувстват присъствието на онези, които са загубили. Независимо дали става дума за психологически феномени, културни вярвания или нещо, което науката още не е обяснила, разказите остават — многобройни, упорити, повтарящи се през вековете, сякаш човешкото желание да види отвъдното намира нови форми с всяка нова технология.

ОГЛЕДАЛАТА КАТО ПРОЗОРЦИ, ВИДЕНИЯ, ДРЕВНИ ПРАКТИКИ И МОДЕРНИ ЕКРАНИ

Има истории за духове, които излизат от огледала, за сенки, които се появяват в телевизори, за образи, които се оформят в тъмнината на стъклената повърхност, сякаш някой от другата страна се опитва да надникне в света на живите. Но огледалата не са служили само за виждане на мъртвите — в древността те са били използвани като инструменти за видения, за наблюдение на далечни места, за получаване на картини, които не принадлежат на настоящия момент. В много култури се вярва, че огледалото може да покаже сцена от друго място, сякаш човек гледа през прозорец към непознат свят. Тази идея се среща в легенди, митове и ритуали, където магьосници, шамани, жрици, ясновидци и вещици използват огледала, полирани камъни или водни повърхности, за да видят образи, които приличат на филм — движещи се картини, които се появяват и изчезват.

В приказките и фолклора огледалото често е представено като магически предмет, който показва истини, които не могат да бъдат видени с просто око. В историята за Снежанка огледалото на кралицата говори, отговаря, показва образи, които не са отражение, а знание. Макар това да е приказка, мотивът идва от много по‑стари вярвания — че огледалото може да бъде „око“, което вижда отвъд. В древна Гърция жриците на някои храмове използвали съдове с вода като огледала, за да наблюдават символи и картини, които според тях били послания от боговете. В Египет жриците на Хатор използвали бронзови огледала в ритуали, вярвайки, че те могат да покажат сцени от света на духовете.

Шаманите от Сибир и Централна Азия използвали полирани метални дискове, които държали пред лицето си, докато изпадат в транс. Те твърдели, че виждат картини — животни, хора, места, които никога не са посещавали. Някои описват как огледалото „се отваря“ и показва сцена, която се движи, сякаш е жива. В Южна Америка шаманите на маите използвали обсидианови огледала, за които вярвали, че са врати към света на предците. Те описват видения, в които виждат мъртви роднини, богове, сцени от миналото или бъдещето. Тези огледала са открити в храмове и гробници, а археолозите смятат, че са били използвани в ритуали за предсказване.

Дори Нострадамус, според някои описания, използвал съд с вода или полирана повърхност, в която гледал, докато изпада в състояние на концентрация. Той твърдял, че вижда картини — не символи, не абстракции, а цели сцени, подобни на филм, които се появяват върху водната повърхност. Някои от неговите методи са описани като „огледално гледане“, при което образите се появяват като отражения, но не принадлежат на настоящия момент. Това е част от традицията на „скрайинга“ — древна практика, при която човек гледа в огледало, вода, кристал или метал, за да види видения.

В много култури огледалото е било смятано за инструмент, чрез който може да се види не само отвъдното, но и бъдещето. Има разкази за вещици, които гледат в огледало и виждат сцени, които предстоят да се случат — битки, пожари, раждания, смърт, пътувания. В някои легенди огледалото показва какво може да се случи, а не какво непременно ще стане — като предупреждение или възможност. Хората описват как виждат образи, които се движат, сякаш гледат филм, но без звук, без обяснение, само картини, които се появяват и изчезват.

С навлизането на телевизията много хора започват да виждат паралел между огледалото и екрана — и двете са повърхности, които показват образи, и двете могат да бъдат тъмни, когато са изключени, и двете могат да отразяват стаята, но понякога — според свидетелствата — да покажат нещо повече. Има истории за хора, които твърдят, че са видели призраци в телевизора, когато той е изключен — лица, които се появяват за миг, сенки, които се движат, светлини, които не би трябвало да бъдат там. Някои описват как телевизорът се включва сам, как се появяват образи, които не принадлежат на нито един канал, как се чува глас, който не идва от предаване. Тези разкази се появяват още през 50‑те години и продължават до днес.

Идеята, че огледалото и телевизорът са подобни портали, се среща в много модерни легенди. Някои хора твърдят, че огледалото е „първият екран“, а телевизорът — неговият наследник. И двете повърхности могат да показват образи, които не са част от реалността на стаята. И двете могат да бъдат тъмни, но да „светнат“ по необясним начин. И двете могат да създадат усещане, че някой гледа от другата страна.

Така през вековете огледалото остава символ на границата между световете — инструмент, чрез който хората се опитват да видят онова, което е скрито. Независимо дали става дума за древни шамани, средновековни магьосници, ясновидци, вещици, жрици, Нострадамус или модерни хора, които гледат в тъмния екран на телевизора, мотивът е един и същ: желанието да се види отвъд видимото, да се докосне до непознатото, да се разбере дали има нещо от другата страна на отражението.

Задържането на сперма и сексуалните скандали на „светите“ мъже

 ЗАДЪРЖАНЕТО НА СПЕРМА, „СВЕТИТЕ“ МЪЖЕ И ТЪМНИТЕ СЕНКИ НА ДУХОВНАТА ВЛАСТ

Задържането на сперма, безбрачието, брахмачаря, сексуалната чистота – всички тези понятия от векове се представят като път към сила, просветление, духовно извисяване. От монасите в древните манастири до съвременните мъже, които следват практики за контрол над сексуалната енергия, идеята винаги е била една и съща: ако контролираш желанието, контролираш себе си; ако контролираш себе си, контролираш съдбата си; ако контролираш съдбата си, се издигаш над света. Но историята – сурова, неудобна, безмилостна – разказва друга история. Разказва за „свети“ мъже, които проповядват чистота, а живеят в тайни; за гурута, които говорят за дисциплина, а се поддават на импулси; за пастори, които проповядват морал, а падат в скандали; за духовни лидери, които изискват въздържание от последователите си, а самите те живеят двойствен живот. Имената са много – Свами Нитянанда, Гурмит Рам Рахим Сингх, Джими Суагарт, Джим Бакър, Тед Хагард, Рави Захариас – различни култури, различни религии, различни континенти, но един и същ модел: строга морална реторика, повишена духовна власт, скрит двоен живот. Това не е случайност. Това е структура. Това е механизъм. Това е закономерност, която се повтаря отново и отново, защото човешката психика не може да бъде измамена с лозунги, а сексуалната енергия не може да бъде заключена без последствия. И тук възниква големият въпрос: дали задържането на сперма е път към сила – или репресиите без психологическа интеграция създават нестабилност? Дали властта усилва добродетелта – или усилва сенките? Дали духовното лидерство изисква чистота – или просто създава илюзия за нея?

Истината е, че сексуалната енергия е една от най-мощните сили в човешката природа. Тя е биология, психология, инстинкт, творчество, живот. Когато човек се опитва да я потисне чрез срам, страх, вина или религиозни забрани, тя не изчезва – тя се изкривява. Тя се превръща в тайни, в обсесии, в двойственост. И когато този човек е поставен на пиедестал, когато хиляди го наричат „учител“, „гуру“, „пастор“, „просветлен“, когато властта му дава чувство за недосегаемост, тогава потиснатата енергия се превръща в опасност – за него и за всички около него. Защото дисциплината е едно, а потискането е друго. Дисциплината е осъзнат избор, зрялост, интеграция. Потискането е страх, срам, бягство от себе си. Дисциплината казва: „Разбирам енергията си и я насочвам.“ Потискането казва: „Срам ме е от енергията си и я отричам.“ И когато един мъж отрича собствената си сексуалност, той не става по-свят – става по-нестабилен. Става по-склонен към тайни. Става по-склонен към злоупотреби. Става по-склонен към самозаблуда.

Властта само усилва това. Когато човек е обграден от поклонение, когато никой не му противоречи, когато институцията го защитава, когато последователите му вярват безусловно, тогава егото се надува, самокритичността изчезва, а желанията се рационализират. Това е причината толкова много духовни лидери да падат в сексуални скандали – не защото са „зли“, а защото са хора, които са се опитали да бъдат повече от хора. Защото са повярвали, че са над биологията си. Защото са се опитали да бъдат „чисти“, вместо да бъдат истински. Защото са се опитали да бъдат идеални, вместо да бъдат честни. И защото институциите около тях – религиозни, духовни, организационни – често защитават имиджа, а не истината. Защото е по-лесно да се скрие скандал, отколкото да се признае провал. По-лесно е да се обвинят жертвите, отколкото да се изправиш срещу собствената си система. По-лесно е да се каже „това е атака“, отколкото да се каже „това е истина“.

Но проблемът не е само в институциите. Проблемът е в самата идея, че сексуалната енергия трябва да бъде „победена“. Че тя е враг. Че тя е нещо, което трябва да бъде заключено, задържано, контролирано чрез сила. Истината е, че сексуалната енергия не е враг – тя е учител. Тя е огледало. Тя показва къде има страх, къде има срам, къде има рани. И ако човек не работи с тези рани, ако не ги интегрира, ако не ги разбере, тогава задържането на сперма не го прави по-силен – прави го по-напрегнат, по-обсебен, по-нестабилен. Енергията, която не е интегрирана, не става автоматично духовна. Тя просто търси изход. И често го намира в тайни, в зависимости, в злоупотреби.

Затова съвременните мъже, които практикуват задържане на сперма, трябва да разберат нещо много важно: задържането само по себе си не е път към сила. То е инструмент. И като всеки инструмент може да бъде използван зряло – или разрушително. Ако задържането е придружено от честност, смирение, психологическа работа, осъзнатост, тогава то може да бъде трансформиращо. Но ако е придружено от гордост, от желание за превъзходство, от бягство от собствените сенки, тогава то става опасно. Дисциплина без смирение е опасна. Енергия без интеграция е нестабилна. Духовност без честност е илюзия.

И тук идва най-важният въпрос: проблемът сексуалната енергия ли е – или самозаблудата? Защото сексуалната енергия е естествена. Но самозаблудата е разрушителна. И много от „светите“ мъже, които падат в скандали, не падат заради сексуалността си – падат заради самозаблудата си. Защото са повярвали, че са над човешката природа. Защото са повярвали, че са недосегаеми. Защото са повярвали, че могат да потиснат нещо, което трябва да бъде интегрирано. И защото са повярвали, че духовността е костюм, а не процес.

Тази тема е важна не за да се атакува вярата, а за да се разбере човешката психика. Не за да се осъждат практиките, а за да се види ясно какво се случва, когато дисциплината се превърне в потискане, когато духовността се превърне в имидж, когато властта се превърне в заслепление. Защото истинската духовност не е в това да бъдеш „чист“, а в това да бъдеш истински. Не е в това да потискаш енергията си, а в това да я разбираш. Не е в това да се издигаш над хората, а в това да бъдеш човек.

И ако изследваш задържане на сперма, безбрачие, брахмачаря, духовни практики – това е разговор, който е жизненоважен. Защото без психологическа интеграция всяка практика може да се превърне в капан. Без честност всяка дисциплина може да се превърне в маска. Без смирение всяка духовност може да се превърне в самозаблуда. И в крайна сметка въпросът не е дали задържането на сперма е добро или лошо. Въпросът е: готов ли си да бъдеш честен със себе си?

 „Не сте заети — просто сте спрели да живеете“

Вие не сте заети, не сте делови, не сте важни, не сте нужни на света със своите графици, със своите списъци, със своите задачи, със своите „трябва“, „длъжен съм“, „нямам избор“, вие сте мъртви в свят, който ви е убедил, че автоматизмът е живот, че бързането е смисъл, че задълженията са съдба, че календарът е идентичност, че графикът е душа, че списъкът е сърце, че делата са живот, но това не е живот, това е програма, това е механика, това е сън, това е смърт в движение, това е съществуване на човек, който не живее, а изпълнява, който не чувства, а отбелязва, който не диша, а функционира, който не е, а се преструва, който не съществува, а се движи по инерция, защото така са го научили, така са го програмирали, така са го приспали, така са го убедили, че животът е списък от задачи, които трябва да бъдат отметнати, че животът е бягане, че животът е задължения, че животът е „нямам време“, че животът е „не мога“, че животът е „по‑късно“, че животът е „след работа“, че животът е „след като свърша това“, че животът е „след като изпълня онова“, и така минават години, десетилетия, животи, в които хората не живеят, а се движат като роботи, като механизми, като програмирани същества, които вярват, че са живи, защото са заети.

Погледнете какво наричате „живот“ — сутрин ставане, бързане, работа, задачи, деца, сметки, покупки, ремонти, погребения, годишнини, празници, които не са празници, а задължения, почивки, които не са почивки, а още един график, още един списък, още една отметка, още една снимка за социалните мрежи, още една роля, още една маска, още една лъжа. Попитайте някого как е, как живее, какво прави, и той ще ви отговори с поредния списък — добре съм, днес съм на маникюр, утре съм на мигли, после водя детето на градина, после чистя, после плащам ипотеката, после отивам на гробищата, после имаме годишнина, после пътуваме, после се връщам на работа, после ще видим, после, после, после, и всичко това се нарича „живот“, но това не е живот, това е програма, това е автоматичен режим, това е сън, това е мъртвило, това е механично движение на тяло без душа.

Вие живеете в свят, в който за да се срещнете с някого, трябва да се запишете предварително, да намерите свободно място между маникюра и гробищата, между чистенето и ипотеката, между задачите и задачите, между нищото и нищото, защото животът ви е толкова претъпкан с „важни“ неща, че няма място за истински неща, няма място за импулс, няма място за спонтанност, няма място за чувства, няма място за тишина, няма място за облаци, няма място за смях, няма място за плач, няма място за живот. И най‑страшното е, че вие не виждате противоречие, не виждате абсурд, не виждате трагедия, защото сте програмирани да вярвате, че това е нормално, че това е правилно, че това е „както трябва“, че това е „възрастност“, че това е „отговорност“, че това е „зрялост“, но истината е, че това е смърт, това е автоматизъм, това е живот на робот, това е живот на механизъм, това е живот на зомби, което се движи, но не живее.

Живият човек е поток, живият човек е импулс, живият човек е движение без график, живият човек е енергия без рамки, живият човек може да отмени всичко, да промени всичко, да обърне всичко, да се откаже от всичко, да избяга от всичко, да се смее на всичко, да плаче на всичко, да гледа облаците, да лежи на тревата, да се разхожда без цел, да се събужда без план, да живее без списък, да диша без разрешение, да бъде без оправдание. Живият човек не живее по график, не живее по календар, не живее по чужди очаквания, не живее по чужди правила, не живее по чужди програми. Живият човек живее сега, в момента, в импулса, в усещането, в истината.

Но повечето хора не са живи. Повечето хора са мъртви. Повечето хора са роботи. Повечето хора са механизми. Повечето хора са програмирани да изпълняват задачи, които не са техни. Повечето хора са толкова уплашени от живота, че го заменят със списъци. Толкова уплашени от свободата, че я заменят с графици. Толкова уплашени от чувствата, че ги заменят с работа. Толкова уплашени от тишината, че я заменят с шум. Толкова уплашени от себе си, че се скриват зад задължения.

И когато ги попиташ какво биха направили, ако един ден няма нищо за правене, ако няма задачи, ако няма график, ако няма списък, ако няма „трябва“, ако няма „длъжен съм“, ако няма „нямам избор“, те се паникьосват, защото не знаят какво е живот, защото не знаят какво е свобода, защото не знаят какво е импулс, защото не знаят какво е да бъдеш жив. Те ще измислят нови задачи, нови графици, нови списъци, нови задължения, само и само да не останат насаме с живота, защото животът ги плаши повече от смъртта.

Смъртта е единственото, което не можете да планирате. Единственото, което не можете да контролирате. Единственото, което не можете да запишете в календара. Единственото, което не можете да отложите. Единственото, което не можете да отметнете. И когато тя дойде, тя ще ви покаже колко безсмислени са били всички ваши списъци, всички ваши графици, всички ваши задачи, всички ваши „важни“ неща. Смъртта е единственото истинско, защото тя не играе по вашите правила. И повечето хора имат нужда от смъртта, за да се почувстват живи, защото са толкова изсъхнали отвътре, че само крайността ги разтърсва.

Истината е проста — вие не сте заети. Вие сте мъртви. Вие не живеете. Вие изпълнявате програма. Вие сте роботи в свят, който ви е убедил, че автоматизмът е живот. Но животът е другаде. Животът е в импулса. Животът е в свободата. Животът е в момента. Животът е в това да бъдеш жив, а не да бъдеш зает.

 „ВИЕ НЕ СТЕ ЗАЕТИ И ДЕЛОВИ, ВИЕ СТЕ МЪРТВИ В СВЕТА НА РОБОТИТЕ“

„Повечето хора наричат живот своите дела. Списъка си със задачи. Огледайте се наоколо и погледнете собствения си живот — какво всъщност определяте като ЖИВОТ?“

**„Ако попитате когото и да е: как си, как върви животът ти, с какво живееш?

Той ще отговори: всичко е добре, тичам сега за маникюр, утре имам удължаване на мигли/вежди/коса.

После водя детето на градина. Докато е там, ще пусна пералня и ще почистя. После ще го взема, утре внасям новата вноска по ипотеката. След седмица е годишнината от смъртта на брат ми — ще отида да почистя на гроба. След месец е годишнината от сватбата — ще ходим до Турция.“**

„След година ще изляза от майчинство и ще търся работа, за да изплатя по‑бързо ипотеката.

Е, добре, тръгвам, имам записан час за маникюр.“

„В неговото съзнание няма никакво противоречие — този човек наистина вярва, че живее.

Целият му живот е списък със задачи. За да се срещнеш с него, трябва предварително да се запишеш в малкото му свободно прозорче между маникюра и почистването на гроба. Той няма жизнени импулси — всичко е по график, всичко е по списък.“

„Това е сън. И, разбира се, той е създаден изкуствено за вас.“

„Хора‑зомбита, които ходят на работа, на маникюр, водят детето на градина и пътуват до гробищата за годишнини. Всичко е по календар, по план, по списък. Всичко е мъртво. Живите тук са много малко — само единици са истински. Всички останали са в безкрайна върволица от грижи, които наричат живот.“

„И това дори не е ваше желание. Хората са толкова наивни, че си мислят, че го искат. Вашият „жизнен план“ със списък от задачи е създаден вместо вас и ви е зареден като настройка. А вие с готовност го изпълнявате.“

**„Живият човек е поток, това е течаща енергия извън рамки. Живият може да отмени или премести всякакви задачи само заради желанието да гледа облаците.

Живият може да не отиде на работа просто защото така го усеща.

Живият не пътува на места според графика на отпуска, защото „така трябва“ и когато му го дадат.

Живият — това е преживяване на чувствата в настоящия момент. Не по разписание — „хайде да се разберем за 45 септември“. А сега. Защото това е животът.“**

**„Хората гордо говорят за своите списъци със задачи и предлагат да се уговорите за среща след половин година. Те наричат това възрастен живот. А всъщност това е живот на робот. Автоматизъм. Ти не живееш. Ти просто съществуваш.

Делата притежават теб, а не ти тях.“**

„Когато се пробудиш, виждаш това много ясно. Делата са начинът, по който хората запушват своите дупки, своите рани и своето самотно вътрешно пространство. Ще се изненадате, но повечето хора раждат деца от болка — като тапа за собствените си рани, а и защото им е предадено това „сакрално“ (не 😅) знание, че трябва да имаш деца, за да могат и те после да родят някого, и уж в това бил смисълът на живота. Хората не умеят по друг начин, не знаят как да живеят без дела, без деца, без графици, офиси и записани часове за маникюр.“

**„А какво ще стане, ако един ден се събудите и не е нужно да правите нищо? Абсолютно нищо.

Дори зъбите можете да не си миете, ако не искате. Какво ще правите тогава?

Ще умрете от щастие? Ще ви разочаровам — вие не умеете да живеете без дела. Толкова ще се уплашите, че веднага ще си измислите нови задачи, само и само да запълните това пространство.“**

**„Вие непрекъснато запълвате пространството. Не живеете. Механично извършвате действия, които наричате дела.

Представете си, че има хора, които не живеят така. Има живи хора. Хора, които нямат дела.

Деловите — това са мъртвите. Роботи‑механици. Те толкова се страхуват от живота, че го запълват с автоматизъм.“**

**„Смъртта е единственото, което не можете да планирате. Тя ще дойде тогава, когато сама пожелае. И ще ви се наложи да пратите по дяволите всичките си планове. Смъртта е най‑живото и най‑истинското. Тя никога няма да ви подиграе. На повечето хора им е нужна смъртта наблизо, за да се почувстват живи.

Толкова са изсъхнали отвътре.“**

„Сега ще попитате: как така, нали и ти някога работеше в офис? И живееше живота на зомби.

Ще отговоря: да, но не.“

„На мен винаги откровено не ми пукаше за системата, никога не съм се държала за нито една работа. Сменях работите веднага щом усещах, че ми е омръзнало и че съм стигнала до смислов задънeн път. Никога не съм напускала, защото ми е било зле там. Винаги ми е било нормално. Напусках, защото не се чувствах жива на това място.“

„Преди да напусна системата, смених много офиси. На 17 години работех във Военкомата. Тоест… какво значи работех — по‑скоро си прекарвах добре, общувахме, сприятелихме се с военните момчета. Работа там имаше по‑малко от всичко останало. Беше забавно.“

„Можех да не отида на работа, ако не исках. Никога не съм се страхувала, че ще ме уволнят, защото не ми пукаше. Толкова незначимо беше това в живота ми, че никога не съм се държала за офис. И нито веднъж не са ме уволнявали — винаги си тръгвах сама. Когато разбирах, че работата ми не е истински живот.“

„В последния си офис, точно преди да изляза от това колело, на обяд ходех да си правя татуировки и да уреждам туровете си до Индия. Вечерите учех магия и екстрасензорика.“

**„Когато баба ми почина, казах на шефката, че си тръгвам, че ми е зле и не знам кога ще се върна. Без срокове, без нищо.

Защото ми е зле — и това е точка. Това означава, че няма да работя, докато не го преживея. Аз съм жива. И живея през себе си.“**

**„Винаги можех да си тръгна във всеки момент. Излизах в отпуск не по график, а когато ми се приискваше да летя за Индия.

Нищо никога не ме е задържало. И затова имах най‑добрите ръководители и колеги. Винаги ми беше нормално, но знаех, че това не е моят живот, а аз съм жива. И винаги съм живяла по импулс.“**

**„В това е тайната — когато не се страхуваш да загубиш и не се вкопчваш, тогава те ценят. Ако трепериш като лист на вятъра пред началника и в кошмарите ти се привижда уволнение — ти си слаб, няма да те ценят.

Ценността винаги е само в свободата.

И това може да го разбере само живият.

Робът винаги ще търси робовладелец.“**

**„Работата не е повод да станеш мъртъв.

Можеш да бъдеш жив, дори когато работиш в офис — аз съм пример за това.“**

„Битът е доброволно умъртвяване на себе си. С уточнението — нелюбимият бит, когато от офиса се прибирате у дома като на втора работа. Когато не се наслаждавате, не пеете и не танцувате, докато готвите и перете чорапите на мъжа си. Когато не мислите в стихове и красиви образи, докато сменяте пелени и изхвърляте боклука. Ако не живеете това в радост, вие сте мъртви.“

„Животът трябва да се опростява. Всички ваши действия трябва да бъдат насочени към радост и удоволствие — от бита, от работата. Ако не можете да отмените всичките си списъци със задачи, ако сте на каторга, а не в удоволствие — вие сте мъртви.“

„На вас са ви внушили, че това е възрастният живот — задачи, тичане насам‑натам и задължения.

Не, измамили са ви. За да спите и никога да не се събудите. Това не е възрастен живот, това е съществуване на мъртвец.“

**„За какво са всичките ви разговори с хората?

За дела, бит, грижи, задължения?

За какво мислите и говорите?

Какво ви вълнува най‑много?

Да създадете нещо велико и ценно за света? И после да излезете от тази матрица и да спрете да се раждате тук? Или да купите нови чорапи и елда за вечеря?“**

**„Кога за последно се возихте на атракциони, четяхте любимата си книга, грабвахте нещата и тръгвахте да гледате залеза, лежахте в тревата и гледахте звездите?

Да позная? Нямате време за това, нали — имате списък с толкова важни задачи.“**

„А кога гледате облаците? Записвате ли това в списъка си със задачи?“

**„Когато живият каже на другите: хайде да гледаме облаците, най‑често това, което ще чуе, е: нямам време, зает съм днес/утре/винаги. На теб ти е лесно, ти нямаш задачи.

За мъртвите живите нямат задачи — и това наистина е така. Ние не живеем по списъци със задачи, при нас нищо не ‘гори’, няма важност в цялото това нещо. Можем да го направим днес, можем утре, можем изобщо да не го правим. Всичко това е празно и безсмислено.“**

„Свят на роботи, които просто вършат някакви задачи.“

**„Сред тях има живи, импулсивни хора. И това са два различни свята.

Измамили са ви. Вие не сте заети. Вие сте мъртви.

 ФЛУОРИД:ЗДРАВНА ПОЛИТИКА ИЛИ МАСОВ ЕКСПЕРИМЕНТ 

Темата за флуора винаги е стояла на границата между науката, политиката, индустрията и общественото здраве, и когато човек започне да се вглежда по‑дълбоко в историята, в решенията на различните държави, в икономическите интереси, в научните спорове, в документите, които са излизали през десетилетията, той започва да вижда една картина, която не е черно‑бяла, а сложна, многопластова, изпълнена с въпроси, които не получават еднозначни отговори, защото флуорът, който днес се представя като средство за превенция на кариеси, някога е бил разглеждан като индустриален отпадък, като токсичен замърсител, като проблем, който причинява щети на хора, животни, растения и цели екосистеми, и точно тук започва голямото разделение между държавите, защото някои страни — Китай, Австрия, Белгия, Финландия, Германия, Дания, Норвегия, Швеция, Нидерландия, Унгария, Япония — решават категорично да кажат „не“ на флуорирането на питейната вода, или никога не го приемат като национална политика, докато други държави — САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Ирландия, Израел, Сингапур, Малайзия, Колумбия — продължават да поддържат система, в която повече от половината население пие вода, към която е добавен флуор, и това поражда въпроса защо едни страни отказват, а други настояват, защо едни виждат риск, а други виждат полза, защо едни се отдръпват, а други продължават.

Когато се върнем назад към 30‑те и 40‑те години на XX век, виждаме, че индустрията на алуминия е била един от най‑големите източници на флуорни отпадъци, които са причинявали щети на земеделски култури, на животни, на работници, на цели райони, и първите съдебни дела срещу индустриални гиганти са били именно заради флуорно замърсяване, което е водело до милионни загуби, до увреждания, до екологични катастрофи, и тогава флуорът е бил разглеждан като проблем, като токсин, като опасност, а не като полезна добавка. Но постепенно, с натрупването на индустриални интереси, с нуждата да се управляват отпадъците, с желанието да се намалят разходите за обезвреждане, започва да се оформя нов разказ — разказ, в който флуорът вече не е отпадък, а „полезно вещество“, не е токсин, а „профилактика“, не е индустриален проблем, а „обществено здраве“, и тази трансформация на образа му не се случва случайно, а е резултат от десетилетия на лобиране, на PR кампании, на научни публикации, финансирани от индустрията, на политически решения, които често са били вземани не от лекари, а от икономически структури.

И така стигаме до днешния ден, в който светът е разделен — едни държави казват, че флуорирането е безопасно, ефективно, полезно, други казват, че е ненужно, рисково, остаряло, трети казват, че е експеримент, който никога не е бил напълно доказан, а четвърти твърдят, че е наследство от индустриални интереси от миналия век, които са се превърнали в политика, без да бъдат преосмислени. И когато човек започне да разглежда научните изследвания, вижда, че има проучвания, които подкрепят флуорирането, но има и проучвания, които поставят под въпрос безопасността му, особено при дългосрочно излагане, при деца, при бременни, при хора с определени заболявания, и точно тук възниква големият въпрос — дали флуорирането е наистина мярка за обществено здраве, или е политика, която е останала от време, в което индустрията е имала нужда да пренасочи отпадъците си към „полезна употреба“.

И когато погледнем картата на света, виждаме, че държавите, които са най‑високо в класациите за здраве, образование, екология, качество на живот — скандинавските страни, Германия, Нидерландия, Япония — са именно държавите, които са отказали флуорирането, докато държавите, които продължават да го използват, са предимно англоезични страни, в които индустриалната история на флуора е била най‑силна. Това не означава автоматично, че флуорът е вреден или полезен — означава, че светът не е единодушен, че науката не е напълно съгласна, че политиката не е напълно прозрачна, че историята не е напълно чиста.

И така стигаме до големия въпрос — дали флуорирането е мярка за превенция, която наистина работи, или е наследство от индустриални интереси, което е било превърнато в здравна политика, без да бъде поставено под въпрос. Дали е полезно, или е ненужно. Дали е безопасно, или е рисково. Дали е научно, или е политическо. Дали е здраве, или е експеримент. И докато едни държави казват „да“, а други казват „не“, разговорът продължава, защото истината не е проста, не е едностранна, не е окончателна, и точно затова темата за флуора остава една от най‑спорните, най‑дълбоките и най‑неудобните теми в съвременната здравна политика.

 „Чувствам се сякаш съм бил в бъдещето.“ Историята на пилот за несъществуващ град в Индийския океан

Тази история е разказана от мъж от Австралия. Кевин Томпсън е собственик на малък самолет. Той е имал всички необходими документи, за да превозва туристи и да показва красотата на местното крайбрежие или морето от птичи поглед.

От време на време му се налагаше сам да управлява самолета. Това обикновено се случваше след някакъв ремонт или модификация. Изискваше се изпитателен полет. Именно по време на един такъв полет се случиха тези събития.

През 1994 г. Томпсън полетял със самолета си над западното крайбрежие на Австралия и Индийския океан. Времето било идеално за летене; той дори съжалявал, че е прекарал деня в тестов полет, вместо в дежурен.

Докато прелиташе над океана, се случи нещо странно. Приборите и указателите започнаха да показват противоречиви показания. Стрелките просто се въртяха в кръг, правейки навигацията невъзможна. Освен това, всичко изведнъж се обгърна в сива мъгла. Кевин си спомня този момент с недоумение, тъй като си спомня ясно небе и слънчево време, а когато погледна арматурното табло, всичко около него се покри с облаци.

Самолетът се намираше в облак, от който проблясваха зелени светкавици.

Това, което се случи след това, само направи нещата още по-удивителни. Започнаха да се появяват проблясъци от яркозелени мълнии. След това няколко от тях се удариха на едно място, преплетоха се във вихър и образуваха нещо, наподобяващо тунел, изтъкан от мълнии. Появи се директно пред самолета. Пилотът, без да осъзнава какво прави, се втурна право в него.

Колко дълго е летял мъжът през създадената енергийна тръба не е известно, но след известно време тя станала изключително ярка и Кевин бил принуден да затвори очи. Когато усетил как ярката светлина отслабва, той отворил очи и видял самолета да излиза от мистериозния облак. Приборите отново показвали нормални показания.

Но странностите не спряха дотук. Мъжът видя нещо много необичайно: три огромни острова насред океана. Два от тях изглеждаха сякаш покрити с непрозрачен стъклен или дори метален купол. Третият остров го впечатли най-много. На него се помещаваше огромен град. Високи сгради с невероятна архитектура. По бреговете имаше хангари или друга странна инфраструктура. По покривите на сградите имаше устройства, наподобяващи научнофантастични космически кораби.

Внезапно интересът на мъжа завладя съзнанието му и Томпсън полетя право към острова. Същите тези космически кораби реагираха на посещението му. Един след друг те се издигнаха от покривите на сградите и се втурнаха към него. Действаха доста грубо, непрекъснато го „изтласквайки“ да излезе от въздушното пространство над острова. Осъзнавайки, че това може да завърши зле за него, Кевин се обърна и полетя обратно. Космическият кораб го последва, пречейки му да маневрира и да се върне на острова.

После всичко се повтори. По какъв начин? Обектите по същество насочваха Томпсън. Той нямаше къде да отиде, освен към портала. Беше принуден да лети обратно в облака. Всъщност, точно това направи. Оборудването отново започна да се държи странно. Десетки зелени светкавици проблясваха на пресекулки по краищата. А видимостта беше замъглена от гъст сив облак, напомнящ саван. Вече не толкова притеснен, мъжът просто държеше лоста за управление и чакаше да види как ще се развият нещата.

Там имаше някакъв невероятен град.

След като се появи от мистериозния облак, пилотът бързо се ориентира. Беше на същото място, откъдето всичко започна. След кратък размисъл Кевин реши да се върне. След безопасно кацане Томпсън разказа на семейството и приятелите си, а след това и на пресата, за случилото се.

Пилотът е сигурен, че всичко, което се е случило, е било реално, а не някаква халюцинация: „Не знам къде се намирах в този момент. Най-вероятно на същото място в Индийския океан, само че много векове по-късно. Да, вярвам, че посетих бъдещето. Онзи град на острова... Беше невероятно. Архитектурата е коренно различна от нашата, а тези устройства... Никога не съм виждал нещо подобно, дори в научнофантастични филми.“

Бил съм в много градове в САЩ, Австралия, Франция и Англия, но това, което видях на този остров, беше далеч по-технологично напреднало. То не съществува в нашата реалност, което означава, че тези острови все още не са построени и технологиите, които биха позволили подобно строителство, не са открити. Следователно, вярвам, че съм видял бъдещето. Как? Не знам отговора на този въпрос.

Какво мислите за случилото се? Вярно ли е, че Кевин можеше да вижда бъдещето? Или е било далечното минало, когато на Земята са съществували предишни цивилизации? Или самолетът на мъжа случайно е пътувал до паралелен свят?