ОСКЪДНОСТТА УМНОЖАВА ОСКЪДНОСТТА: КАК ДА ПРЕВКЛЮЧИТЕ ПОЛЯРНОСТТА И ДА СЕ СЪБУДИТЕ ОТ ИЛЮЗИЯТА НА ЛИПСАТА

Оскъдността умножава оскъдността. Фокусът ви върху вашата оскъдност и върху това, което нямате, я увеличава. Никога няма да превърнете негативното в позитивно, защото негативът е затворена система, която се самоподхранва. Ключът е вашето внимание и фокус. Всички ресурси на света не стигат до вашия негатив, защото негативът е бездънна яма, която поглъща всичко и не връща нищо. Следователно задачата е да промените полярността на тази енергия, да обърнете посоката на вътрешния поток, да прекъснете захранването на липсата. И още нещо важно: никой на света не ти е обещал, че трябва да имаш каквото и да било. Не би трябвало. Мислиш си, че има някакви гаранции, че трябва да имаш това и онова – семейство, деца, пари, здраве. Не, не би трябвало. Това са твоите фантазии за света, но не самият свят. Светът не ти дължи нищо. Можеш да нямаш нищо от това и пак да си на печалба. Когато се оплаквате, че нямате нещо, създавате дефицит. И той само ще се увеличава. Няма гаранции на света, че трябва да имаш нещо, бил си измамен. Тук изобщо няма гаранции. Събуди се.

Събуди се от илюзията, че животът е договор, в който някой е подписал, че ти се полагат определени блага. Събуди се от идеята, че светът е длъжен да бъде удобен, справедлив, предвидим. Събуди се от фантазията, че има невидима ръка, която следи да не страдаш, да не губиш, да не падаш. Няма такава ръка. Няма такъв договор. Няма такава гаранция. И точно това е освобождаващо. Защото когато разбереш, че нищо не ти е обещано, спираш да чакаш. Спираш да се оплакваш. Спираш да настояваш светът да бъде различен. И започваш да създаваш. Започваш да движиш енергията. Започваш да влизаш в плюс.

Оскъдността е състояние на съзнанието, не на обстоятелствата. Можеш да имаш всичко и пак да живееш в дефицит. Можеш да нямаш нищо и да живееш в изобилие. Защото дефицитът е вътрешен механизъм, който казва: „Няма достатъчно. Аз нямам достатъчно. Светът не ми дава достатъчно.“ Това е програма, която се самовъзпроизвежда. Колкото повече я храниш, толкова по-силна става. Колкото повече се оплакваш, толкова повече липси се появяват. Колкото повече гледаш към това, което нямаш, толкова повече го увеличаваш. Това е закон. Това е механика. Това е енергийна физика.

Когато се фокусираш върху липсата, ти я активираш. Когато я активираш, тя започва да се проявява. Когато се проявява, ти я виждаш. Когато я виждаш, ти ѝ вярваш. Когато ѝ вярваш, я усилваш. И така цикълът се затваря. Това е затворът на оскъдността. Това е клетката, в която милиони хора живеят, без да осъзнават, че сами я поддържат. И най-страшното е, че те вярват, че някой друг е виновен. Че светът ги е лишил. Че съдбата ги е наказала. Че животът им е взел нещо. Но истината е проста: те сами са го отнели от себе си чрез фокус върху липсата.

Светът не ти дължи нищо. Светът не е длъжен да ти даде пари, любов, здраве, успех. Светът не е длъжен да ти осигури комфорт, сигурност, стабилност. Светът не е длъжен да ти даде нищо. И точно в това е силата. Защото когато разбереш, че нищо не ти е обещано, ти спираш да чакаш и започваш да създаваш. Спираш да се надяваш и започваш да действаш. Спираш да се оплакваш и започваш да движиш енергията. Спираш да бъдеш жертва и започваш да бъдеш творец.

Оскъдността е сън. Изобилието е пробуждане. Оскъдността е програма. Изобилието е избор. Оскъдността е автоматична реакция. Изобилието е съзнателно решение. Оскъдността е инерция. Изобилието е воля. И ако искаш да излезеш от оскъдността, трябва да направиш едно единствено нещо: да промениш фокуса. Да промениш полярността. Да промениш вътрешния си център. Да спреш да гледаш към това, което липсва, и да започнеш да гледаш към това, което е. Да спреш да храниш липсата и да започнеш да храниш наличието. Да спреш да се оплакваш и да започнеш да създаваш.

Събуди се. Събуди се от илюзията, че някой ти е длъжен. Събуди се от фантазията, че животът трябва да бъде удобен. Събуди се от убеждението, че липсата е реалност. Липсата е отражение на вътрешния ти фокус. Липсата е огледало. Липсата е сигнал. Липсата е покана да се промениш. Липсата е учител. Липсата е врата. И когато я разбереш, тя спира да бъде враг и става инструмент. Става трамплин. Става начало.

Събуди се. Тук няма гаранции. И точно затова всичко е възможно.

 КАК ДА ИЗЛЕЗЕТЕ ОТ СЪСТОЯНИЕ НА ДЕФИЦИТ В ПЛЮС И ДА ПРОМЕНИТЕ РЕАЛНОСТТА СИ? ЗВЕЗДНИТЕ ДУШИ СЪЩО СА В ДЕФИЦИТ

Дефицитът е невидимата сянка, която стои зад всяка липса, зад всяко „нямам“, зад всяко „защо не идва“, зад всяко „кога ще се случи“. Недостатъчността по която и да е тема причинява нейните външни проявления. Тази енергия винаги е отблъскваща. Тя е като магнит, който вместо да привлича, отблъсква всичко, което желаеш. Дефицитът е когато винаги има недостиг, но се предполага, че го имаш, сякаш някъде в договор е записано какво ще получиш, но това никога не се случва. И чакаш – не, къде е обещаното предлагане. Тук трябва да разберете, че като цяло нищо в живота не е задължително. Нито парите, нито семейството, нито мъжете, нито децата, нито „добрата“ работа, нито каквото и да е друго е задължително за никого. Повечето хора живеят с набор от основни качества и когато едно липсва, те страдат. Някой обеща ли ти, че ще го имаш. След всички скорошни събития милиони хора живеят в недостиг; трудно е да се пътува в чужбина. По време на COVID всички пострадаха, защото границите бяха затворени. Сега стана много по-трудно и скъпо; няма директни полети. Но светът им дължи нещо; трябва да е отворено, достъпно и достъпно, нали. Те са сигурни, че щом са родени тук, имат всички права, те са хора на света. Хайде де. Отдавна казвам, че живеем в ада и не съм променил мнението си. Ето, момчета, вие всички нямате права, а по-скоро отговорности. Никой не ви дължи нищо тук, нито пък светът – било то матрица, холограма, система, купол или истинското нещо. Всичко е възможно – това е вярно. Но не бива да бъде. И ако границите и държавите са затворени, това е чудесно извинение да правим нещо друго, вместо да хленчим. Но просто така мислим. Сякаш тази игра е задължена да бъде специфична. Сякаш целият свят е длъжен да вземе предвид желанията на човек. Трябва да станеш интересен за тази Игра и системата, за да иска тя да ти даде нещо. Засега си просто едно хленчещо нищо, което не произвежда нищо, което консумира и изскача като „твой“. Нищо тук не е твое. Всичко е игра.

Също така периодично срещам оскъдни така наречени звездни души. Често получавам писма по тази тема от страдащи души, които се чувстват зле тук, не могат да намерят себе си, не разбират какво да правят, как да живеят и защо, и искат да си тръгнат. Преди всичко, аз съм бил там. Преживял съм това състояние. Отхвърлянето на този свят, липсата на разбиране, нежеланието да се живее. Имал съм трудни ситуации, както в детството, така и в младостта си, а дори и по-късно. Бил съм там и знам само един изход. Това също е дефицит. Никой никога няма да те измъкне от дефицит отвън. Не можеш да дадеш на някого достатъчно, за да го задоволиш, ако самият той е в дефицит. Може би майстор, който ще види силата във вас и ще насочи вниманието ви към нея. Никой никога няма да открие смисъла на живота ти, делото на живота ти и какво трябва да правиш тук за себе си. Някои хора вярват, че ако са се идентифицирали като звездни души, тогава всичко ще им се получи – космическо семейство ще долети в прозореца им, паметта им ще се върне и животът ще заблести с ярки цветове, те ще спасят планетата и ще повишат нейните вибрации, а благодарни хора ще напишат своето възхищение и ще се поклонят с хиляди. Не, това няма да се случи. Животът ти ще си остане толкова скучен и мрачен, както винаги. Никой няма да долети и светът няма да ти отвори знанията си в съответствие с решението ти да бъдеш звездна душа. Това е същият вид дефицит, както да нямаш пари, семейство, деца, приятели или каквото и да е друго.

За звездите има само един изход и решение – интерес. Трябва да откриеш интерес да си тук. Искрено и неподправено. Интересът, който се разпалва. Това е. Точка. Няма магическа отвара или заклинание. Семейството ви няма да прелети през прозореца ви с космически кораб. Никой няма да ти каже какво да правиш тук. Никой няма да те измъкне от това мрачно блато за косата. Това е изцяло твоя грижа. Нито моята, нито на съседа ми, нито на цивилизацията от Плеядите. Вие сте тук. Точка. Трябва да живееш в тези условия и да правиш каквото е необходимо. Все едно си в наказателна колония. По принцип всички ние живеем там. Трябва да се научиш да живееш там, където си. И да правиш това, което е необходимо. За звездните души, които страдат и копнеят за дом и не могат да живеят тук сред хора. Толкова много са. Това е позиция на жертва. Не позиция на сила. Докато сте в нея, губите и си губите времето. Трябва да откриеш силната си страна и да намериш своя интерес. Своя собствен индивидуален интерес. Намери си страст и дело на живота и ги развивай. Това е, точка. Направете живота си интересен и приятен, преди всичко. При всякакви обстоятелства. И ще спасите някого, който ще съжалява за себе си, че е тук. Нямаш отговорност тук да спасяваш планетата; всичко това са просто детински, сантиментални приказки. Каква планета се предполага, че ще спасиш, ако не си способен да спасиш себе си. Ако седиш там, хленчиш и духаш мехурчета от носа си, как ще спасиш някого. За какви вибрации говорим, ако сте свързани и всички, включително кучетата им, се хранят с вас. Това е най-ниското състояние, от което няма да намерите или създадете нищо.

Ставай. И първо, научете се да живеете като човешки същества. Научете се да се наслаждавате и да бъдете в добро настроение. Научете се да променяте състоянието си. Спри да съжаляваш себе си. Съберете се, преминете през тъмната нощ на душата и след това, с пълна осъзнатост, разкрийте интереса си към това да бъдете тук. Това е твоя отговорност и само твоя. Никой не е обещал, че ще бъде лесно. Ще бъде адски трудно. Ад е. Какво очаквахте, звезди. Мислеше си, че ще ти донесат всичко и ще ти дадат всичко, а ти само ще медитираш върху повишаване на вибрациите на планетата. Каква детска градина си създал. И въпреки това толкова се гордееш със слабостта си, като се има предвид колко трудно и ужасно ти е тук. Трудно и сложно е за всички тук. Звездите са различни по някаква причина: те имат Силата. А ти хленчиш, по-лошо от земляните. Те някак си се справят тук. А ти си напълно жертва и слаб. Страхотни са, няма какво да се каже. Само ти си отговорен за факта, че си тук. Само ти можеш да откриеш себе си тук и смисъла на това да бъдеш тук. Никой друг. И тук няма никой друг.

ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА: В ЕДНА ИГРА НА УЖАСИТЕ СМЕ. КАКВО ДА ПРАВИМ СЛЕДВАЩО?

Добре дошли в Ада. Не онзи карикатурен ад с вили, казани и червени дяволи, а истинския – този, в който вече се намираш. Няма нужда да чакаш смъртта, за да стигнеш до него, защото той е тук и сега, в тази плът, в този град, в това тяло, в тази епоха. Това е един от долните светове – ниво на съществуване, в което страданието е фон, а кратките мигове на радост са само примамка, мираж в пустинята, за да продължиш да вървиш още малко, още един живот, още една инкарнация. Будизмът и Ведите отдавна са го казали: тук няма истинско щастие. И никога няма да има. Има само кратки проблясъци, които бързо се разпадат в болка, болест, загуба, разочарование, предателство, старост и смърт. Това е полето на играта. Това е арената. Това е Ада. Ако очакваш розови облаци, ангелски хорове и „възнесение в 30D“, значи още играеш в детския пясъчник. Всички псевдо-светли, захаросани духовни персонажи, които си рисуват еднорози по стените на съзнанието и вярват, че всичко е „само любов и светлина“, могат спокойно да напуснат. Тук разговорът е за будните, за онези, които усещат, че нещо не е наред с тази реалност, че има пукнатина в декора, че зад кулисите има нещо друго. Това не е текст за утеха. Това е текст за припомняне. Въплъщавайки се тук, в този сън, ние носим отгласи от други състояния – далечни спомени за истинско блаженство, за цялост, за дом. И точно заради тези отгласи започваме да преследваме щастието на място, където то по дефиниция не съществува. Целият ни кратък живот се превръща в гонене на сенки: пари, вещи, статус, признание, секс, семейство, пътувания, „успех“. Привързваме се към хора, които също страдат, и очакваме от тях да ни спасят от собствената ни празнота. Привързваме се към тела, които неизбежно ще се разпаднат. Привързваме се към роли, които ще бъдат отнети. Това са животинските настройки на почти всеки тук – ядене, размножаване, оцеляване, натрупване. Неодушевените съзнания живеят само от това. Живите – онези, в които още има искра – започват да задават въпроси. Да търсят причина и следствие. Да усещат, че нещо в тази игра е нарочно изкривено. Будизмът и Ведите са безмилостно честни: тук няма щастие и няма да има. Единственият път е да се разбият всички привързаности и желания, да се прекъсне колелото на раждането и смъртта. Да се избяга от Ада, а не да се украсява. Но кой е готов да разруши всичко, към което е привързан? Кой е готов да изгори собствените си илюзии? Повечето чакат чудо – спасител, космически кораб, месия, „събитие“, квантов скок. Но чудото не идва. Идва само още едно раждане. Още една роля. Още една болка. Още една смърт. Да осъзнаеш, че си в Ада, не означава да хленчиш и да се правиш на жертва. Означава да гледаш трезво. Да спреш да си рисуваш еднорози по стените на килията и да видиш решетките. Да видиш правилата на играта. Да видиш, че тук има гравитация – не само физическа, но и кармична, емоционална, ментална. Да видиш, че всяко удоволствие тук има цена. Че всяко „искам“ води до „страдам“. Адът не означава, че нищо не може да бъде интересно. Напротив – играта е сложна, многопластова, понякога дори гениално конструирана. Можеш да се забавляваш, да твориш, да обичаш, да изследваш, да учиш. Но ако забравиш къде се намираш, започваш да очакваш от Ада да се държи като Рай. И тогава неизбежно се разочароваш. Възрастният играч вижда условията на играта и действа според тях. Детето бяга в фантазии, измисля си светове, в които всичко е лесно, всички го обичат, никой не умира, никой не го напуска. Детето слага ръце на очите и ушите си като маймуна – не вижда, не чува, не иска да знае. Да бъдеш маймуна е избор. И е добре, че не всеки успява да остане такъв до края. Средният път не е да идеализираш, но и не е да потънеш в отчаяние. „Всички ще умрем“ – да, вярно е. Но ти си тук и сега. Това са твоите карти. Това е твоето ниво. Това е твоят лабиринт. Действай оттук, а не от фантазия за някакъв бъдещ Рай в 45D, където всичко магически ще се оправи. Няма да се оправи. Ако не промениш нищо в себе си, ще повториш същите модели, същите страхове, същите привързаности – просто на друга сцена. Това е твоето място на картата. Запали двигателя. Тръгни. В противен случай ще е твърде късно – отново. Както в миналите ти животи, в които си отлагал, страхувал си се, хванал си се за дребни удоволствия и си пропуснал шанса да се събудиш. Прераждането винаги е близо. То чака провала ти. Чака момента, в който отново ще се оставиш да бъдеш засмукан в колелото, да тичаш като хамстер в клетка, мислейки, че напредваш, а всъщност въртиш едно и също.

Играта не е приятна. Трудна е, болезнена е, често е жестока. Но тя съществува. И ти вече си вътре. Въпросът „Как стигнах дотук?“ е интересен, но вторичен. Първичният въпрос е: „Какво правя сега, когато вече съм тук?“ Никога не е ставало дума за хленчене. Отчаянието е просто друга форма на его – „Аз съм най-нещастният, най-изгубеният, най-страдащият“. Това също е роля. Да, скъпа, добре дошла в Ада. Но нека го кажем по-точно: добре дошла в играта на Ада. Защото това е игра. Много сериозна, много реалистична, много болезнена, но все пак игра. Изследвай. Наблюдавай. Учи. Наслаждавай се, когато можеш. Плачи, когато трябва. Но не забравяй къде се намираш. И спри да вярваш в приказки, в които някой външен ще дойде и ще те спаси от самата теб. Никой няма да слезе от космически кораб, за да ти изтрие кармата, да ти оправи травмите и да ти подари просветление в луксозна опаковка. Всеки трябва да намери своя собствен изход от тази дупка. Това е единственият истински път към щастието – извън този ужас, извън този цикъл, извън тази матрица. Но парадоксът е, че пътят навън минава през пълно влизане навътре. През това да бъдеш тук. Да свалиш розовите очила. Да спреш да се правиш, че не страдаш. Да спреш да се преструваш, че „всичко е наред“, когато вътре в теб има крещяща празнота. Научи се да бъдеш тук. Да усещаш тялото си, болката си, страха си, гнева си, вината си, срама си. Не за да се давиш в тях, а за да ги видиш. Да ги изучиш. Да разбереш законите на това пространство – причинност, резонанс, намерение, внимание, избор. Изгради воля. Вътрешна сила. Спри да чакаш някой да те мотивира. Събери смелостта си и си избърши сополите. Ти си тук сам, в собствената си игра. Да, има други играчи, има съюзници, има врагове, има учители, има огледала. Но в крайна сметка, когато затвориш очи за последен път, ще си тръгнеш сам. И ще се върнеш сам. И пак сам ще влезеш в следващото ниво, ако не си завършил това. И да, това е игра на Ада. Но няма проблем. Забавлявай се. Не в смисъл на безумно бягство в удоволствия, а в смисъл на любопитство. На изследване. На това да гледаш на себе си като на герой в трудна, мрачна, но дълбока игра. Всичко е наред. Така трябва да бъде. Ако играта беше лесна, никой нямаше да се събуди. Ако болката я нямаше, никой нямаше да задава въпроси. Когато ти омръзне да живееш един и същ живот отново и отново, да повтаряш едни и същи драми, да се влюбваш в едни и същи лица с различни имена, да губиш едни и същи неща под различни форми – тогава започваш да мислиш. Тогава започваш да си спомняш. Тогава започваш да питаш: „Кой натиска педалите? Кой пише сценария? Кой наблюдава всичко това?“ И отговорите са там. Винаги са били там. Просто не си ги търсил. Съзнанието спи в тази матрица и сънува. Понякога сънува кошмари – войни, болести, катастрофи, загуби. Понякога сънува приятни сънища – любов, успех, признание. Но и едните, и другите са сънища. Сън в съня. Многопластова илюзия. Точно както понякога преживяваш кошмар през нощта и се събуждаш с облекчение, така и тук има друго събуждане – отвъд този свят. Но дотогава – ти си в осъзнато сънуване. Можеш да влияеш, но не напълно. Можеш да променяш сценарии, но не всички. Сякаш има друг слой, от който идва пълният контрол. Някой, който държи основните педали, докато ти си с учебните. Все едно инструктор по шофиране има втори педали. Той винаги може да спре, да завие, да те извади от канавката. Ти шофираш, но не си напълно отговорен. Така е и тук. Имаш няколко педала – избор, намерение, внимание, действие. Но те не са основните. Те са като фиктивни педали, създаващи илюзията за пълна свобода. Илюзията, че „аз решавам всичко“. И все пак – кой натиска основните педали? Кой е зад завесата? Висшият ти Аз? Бог? Източникът? Архитектът на матрицата? Кармата? Сбор от всички тези? Помисли за това. Не като интелектуална игра, а като вътрешно изследване. Кой наблюдава мислите ти? Кой усеща болката ти? Кой е този, който казва „аз страдам“? И кой е този, който може да наблюдава дори това страдание отстрани? Колкото по-дълбоко се вглеждаш в тези въпроси, толкова повече започваш да виждаш пукнатини в стените на Ада. Започваш да усещаш, че не си само ролята, не си само тялото, не си само историята. Че има нещо в теб, което не страда, дори когато всичко страда. Нещо, което е тихо, неподвижно, свидетелстващо. Това „нещо“ е ключът. Но ключът не работи, ако продължаваш да бягаш от играта.

Парадоксът е, че изходът от Ада минава през пълното приемане, че си в Ада. През това да спреш да се преструваш, че си в Рай. През това да спреш да чакаш спасение отвън. През това да поемеш радикална отговорност за собственото си съзнание. Какво да правим следващо? Първо – да се събудим за факта, че това е игра. Второ – да изучим правилата ѝ. Трето – да започнем да играем съзнателно, а не автоматично. Да наблюдаваме реакциите си, привързаностите си, страховете си. Да видим къде сами си слагаме веригите. Да видим къде сами си палим огъня под котела. Да видим как сами се наказваме, сами се саботираме, сами се хвърляме в драми. След това – да започнем да разхлабваме възлите. Една по една привързаност. Една по една илюзия. Една по една роля. Не е нужно да станеш светец за една нощ. Нужно е да станеш честен. Да признаеш пред себе си: „Да, в Ада съм. Да, боли. Да, страх ме е. Да, привързан съм. Но съм готов да гледам. Готов съм да уча. Готов съм да се променям.“ Това вече е огромна крачка. Оттам нататък – животът сам ще ти подава уроци. Хората около теб ще бъдат огледала. Ситуациите ще бъдат тестове. Болката ще бъде учител. И ако вместо да бягаш, започнеш да гледаш, ще видиш, че зад всеки ужас има врата. Зад всяка загуба – освобождение. Зад всяка смърт – преход. Зад всеки ад – възможност да се събудиш още малко. И тогава Ада започва да се променя. Не защото самият свят става по-малко жесток, а защото ти преставаш да бъдеш само жертва. Започваш да бъдеш играч. Наблюдател. Изследовател. Създател. И в един момент – когато веригите станат достатъчно тънки, когато привързаностите отслабнат, когато страхът загуби силата си – ще дойде следващото ниво. Изходът. Но дотогава – играем. В Ада сме. И това е окей. Защото дори тук, в най-долните светове, има нещо, което никой не може да ти отнеме: способността да се събудиш. Способността да питаш. Способността да търсиш. Способността да обичаш, дори в мрака. Способността да кажеш: „Да, тук е Ад. Но аз няма да бъда само негов пленник. Ще бъда и негов ученик.“ И тогава, много тихо, почти незабележимо, в самото сърце на Ада, започва да се ражда нещо, което не принадлежи на Ада. И това нещо – е истинският ти дом. Помисли за това. Задълбочи се в тази мисъл. Отговорите винаги са там.

 „Три града под леда на Антарктида“. Изследовател обсъжда Атлантида на Южния полюс

Наскоро в Съединените щати се проведе конференция, посветена на следите от древни цивилизации. Обикновено изследователи, които се опитват да открият следи от Атлантида, говорят на подобни събития. Местоположението ѝ е свързано с руини край бреговете на Куба и Индия, а също така са предложени и Гренландия или Северна Африка. Разглеждани са и теории за Егейско море и Черноморското крайбрежие. Но според мен друга хипотеза, също изказана на тази конференция, заслужава внимание.

Лекторът започна с въпрос към присъстващите: „Как е загинала Атлантида?“ Легендите и митовете не споменават за разбиване на планетоида, унищожаване в огън и пепел или поглъщане от Земята. Атлантида е била покрита от океанските води. Всъщност е справедливо да се каже, че е била погребана под огромни водни маси. Вярно е, че атлантолозите и изследователите, търсещи Атлантида, изучават сателитни карти на брегови линии и потопени райони на континенти и острови в търсене на следи от изкуствени структури.

Може би някой ден древни руини ще се появят изпод леда.

Но в този случай изследователят посочва факт, който често убягва от внимание. Водата не е просто течност; снегът и ледът могат да се нарекат вода. Каква е моята гледна точка? Мнозина вероятно са се досетили – Антарктида е покрита с лед. Ледът е образувал щит с дебелина 2-3 километра. Не е ли това зона, погълната от вода? Точно така. Експертът се фокусира върху данни, получени от спътници, изучаващи ландшафта на континенталната част на Антарктида.

С помощта на специализирани инструменти е сканиран леденият слой и е картографирана скалистата част на Антарктида, включително тази, скрита под леда. Окончателните доклади сочат откриването на близо 1300 сравнително големи квадратни и правоъгълни образувания. Както знаем, природата е най-добрият художник. Тя е способна да формира перфектни геометрични форми, но подобни неща се случват рядко.

В този случай са открити три агломерации с голям брой такива образувания. Какво показва това? Според изследователя в Антарктида е имало три гъсто населени центъра. Тези структури са били направени не само от камък, но и от метал, както се вижда от откритието на метален купол, причиняващ електромагнитна аномалия в средата на Земята на Уилкс.

Куполът е с размери приблизително 50 километра, а ефектът му се простира на площ от 500 километра. Представете си мащаба на цивилизация, която би трябвало да построи 50-километров купол от метали и, най-вероятно, от естествен камък. Правилните форми и електромагнитното излъчване, необясними от конвенционалната наука, са твърде правилни за естествени причини за подобна аномалия, което предполага изкуствено въздействие на неизвестна инсталация.

Една от агломерациите е интересна, защото освен квадратни и правоъгълни образувания, съдържа голям брой триъгълни. Това също се счита за маркер за изкуствен произход. Най-вероятно там е действало някакво интелигентно същество. Жителите на Антарктида са участвали в това по време, когато континентът все още не е бил обхванат от огромна вълна и последвало замръзване. Между другото, причините, поради които една цивилизация е могла да замръзне на Южния полюс, са добре документирани и описани в митове.

Атлантида не е била единственото високоразвито общество на древния свят. Докато Пасифика е била унищожена от удар на планетоида, а Лемурия е станала жертва на сеизмична и вулканична активност, Хиперборея, разположена на противоположния Северен полюс, където сега океанът се плиска, е била дом на хиперборейците. Атлантите са експлоатирали природни ресурси, безмилостно са ги добивали и са създавали огромен брой машини. В един момент сферата им на влияние се оказва недостатъчна и те стъпват на земите на техно-магическата цивилизация Хиперборея.

Конфронтацията с Хиперборея завърши с взаимно унищожение.

Избухна война. Битка между две свръхсили, използващи както технологични средства за въздействие (климатични, термобарични и много други оръжия), така и техномагически практики на древните хиперборейски обреди. Накратко, хиперборейците използваха техномагия. Те изпратиха потоп и замразиха Атлантида, като по този начин парализираха цялата си цивилизация.

Но атлантите успяха да използват разрушително оръжие, което унищожи Хиперборея. Оцелелите хиперборейци се преместиха в Евразия и започнаха да възстановяват цивилизацията си в новата реалност. Но по същество настъпи деградация. Атлантите бяха унищожени, с изключение на две малки селища: едното в Северна Африка, а другото в Южна Америка.

Не можеше да се говори за приемственост. Всички постижения на двете цивилизации бяха загубени. И човечеството по същество започна да оцелява от нулата. Това е особено вярно в контекста на ледников период, който напълно изтри знанията и спомените за умения като техномагия, алхимия, астрология, квантова физика, екстрасензорно възприятие и т.н.

Важно заключение от тази хипотеза, изказано на конференцията, е, че рано или късно Антарктида ще се стопи. Ледът ще се превърне във вода, а морското равнище ще се повиши леко. Най-вероятно наследството на Атлантида може да бъде използвано за цивилизационен скок, тъй като те са притежавали, в сравнение с нашата цивилизация, изключителни технологии. За щастие, морското равнище няма да надхвърли Антарктида и е напълно възможно атлантските инсталации и машини да се окажат на повърхността.

Когато си на път да се повишиш нивото си, хората започват да се държат така! 💰

 

 Държавата ни смята не за хора, а за индивиди, или дори за мъртви според закона от 1899 г. 

И тук започва една от най-дълбоките и най-страшните истини за човешкото съществуване, защото когато държавата те нарича индивид, тя не те признава за човек, не те признава за живо същество с душа, а те свежда до административна единица, до запис в регистър, до юридическа фикция, до нещо, което може да бъде управлявано, контролирано, притежавано, манипулирано. Думата „индивид“ не е случайна – тя е студена, безлична, механична, тя не носи топлината на човешкото, тя не признава духа, тя не признава божествената искра, тя не признава, че човекът е много повече от тяло, много повече от материя, много повече от физическа форма. Законът от 1899 г., който определя човека като „физическо лице“, всъщност го превръща в юридически обект, в нещо, което може да бъде описано, класифицирано, регистрирано, но не и разбрано като духовно същество. Когато държавата те нарича физическо лице, тя те заключва в материята, тя ти казва: ти си тяло, ти си плът, ти си биология, ти си механизъм, ти си животно, ти си звяр, ти нямаш душа, нямаш дух, нямаш връзка с Бога, нямаш божествена искра, ти си просто един организъм, който трябва да бъде управляван. Но истината е, че човекът никога не е бил само физическо същество. Човекът е духовно същество, което временно обитава физическо тяло, човекът е мост между световете, между видимото и невидимото, между материята и духа, между земята и небето. Човекът е единственото същество, което може да съществува едновременно в материалния и духовния свят, което може да мисли, да чувства, да сънува, да създава, да се свързва с невидимото, да усеща вибрации, да преживява реалности, които не могат да бъдат измерени с инструменти. Когато наричаш човек „физическа личност“, ти го ограничваш до физиката, до материята, до плътта, ти му отнемаш духовната му същност, ти отричаш божествената му душа, ти прекъсваш връзката му с Бога, ти го превръщаш в нещо, което може да бъде контролирано чрез закони, чрез документи, чрез системи, чрез институции. 

Държавата не може да управлява душата, но може да управлява „индивида“. Държавата не може да контролира духа, но може да контролира „физическото лице“. Държавата не може да притежава човека, но може да притежава юридическата му фикция. И така се ражда една огромна и тиха измама – човекът е духовно същество, но държавата признава само физическата му обвивка. И когато човек приеме това, когато повярва, че е само тяло, само материя, само биология, той губи връзката със себе си, губи връзката с душата си, губи връзката с Бога. Той започва да живее като животно, като звяр, като същество, което няма по-висша цел, няма по-висш смисъл, няма духовна мисия. Но истината е, че човекът е много повече. Човекът е същество, което носи в себе си божествена искра, същество, което може да усеща невидимото, да общува с духовния свят, да създава реалности чрез мисълта си, да променя света чрез намерението си. Човекът е същество, което може да се издига над материята, да надхвърля ограниченията на тялото, да преживява състояния, които не могат да бъдат описани с думи. И когато държавата го нарича индивид, тя се опитва да го сведе до нещо, което може да бъде управлявано. Но човекът не е индивид. Човекът е душа. Човекът е дух. Човекът е божествена искра, облечена временно в тяло. И когато човек осъзнае това, когато си върне духовната идентичност, когато разбере, че не е просто физическо лице, а духовно същество, тогава той става свободен. Тогава законите на материята вече не го ограничават. Тогава системите вече не могат да го държат в плен. Тогава той започва да живее като истински човек, а не като юридическа фикция. И тогава държавата губи властта си над него, защото държавата може да управлява само индивиди, но не и души. Душата е свободна. Душата е вечна. Душата е недосегаема. Душата не може да бъде притежавана. И затова е толкова важно да помним: ние не сме физически същества, ние сме духовни същества, които временно обитават физическо тяло. Ние не сме индивиди. Ние сме хора. Ние не сме мъртви според законите. Ние сме живи според духа. И никой закон, написан от човешка ръка, не може да промени това.

ИСТИНА: Русалките нямат рибени опашки – те са ниски момичета с дълга светла коса, духове на гората

Истината за русалките е древна, тиха и упорита, тя е като корените на старите дървета, които се преплитат под земята и пазят паметта на народите, защото русалките никога не са били морски създания, никога не са имали рибени опашки и никога не са живели в солените дълбини, а са били ниски, светлокоси момичета с дълга, разпусната коса, духове на гората, полето, реката и езерото, същества, родени от славянската душа и от древния страхопочит към природата. В източнославянските вярвания русалките винаги са били описвани като същества с крака, с човешки тела, с руси коси, които се веят като мъгла над тревата, и никой, абсолютно никой преди XIX век не си е представял русалка с рибена опашка. Когато Пушкин пише „Русалка седи на клоните“, той не фантазира, не измисля, не преувеличава – той просто описва това, което народът е знаел от векове: русалката може да се качи на дърво, защото има крака, защото е лека, бърза, гъвкава, защото е част от гората, а не от морето. Рибената опашка е късно, изкуствено, литературно изобретение, появило се след превода на приказката на Ханс Кристиан Андерсен „Den Lille Havfrue“, която означава „малката морска девойка“, а не „русалка“. Преводачите са смесили понятията, объркали са световете, съединили са несъвместимото и така са създали една огромна заблуда, която се е разпространила като дим над истината и е скрила древния славянски образ. В славянския свят русалките са били духове на природата, сродни на елфи, но по-диви, по-необуздани, по-близки до земята, до водата, до тревата, до вятъра. Те са се появявали в полета, гори, реки и езера, но никога в морето, защото морето не е било част от техния свят. Етимологията на думата „русалка“ е проста и ясна – тя идва от „руса“, светла, русокоса, красива, и това е най-логичното, най-естественото, най-истинското обяснение. Всички други филологически теории за Розалия, Розен или речни корита са изкуствени конструкции, измислени от хора, които са забравили да слушат гласа на народа.

 Русалката е ниско момиче с дълга руса коса, често гола, често описвана като опасен дух, който може да гъделичка човек до смърт или да го удави, но същевременно е способна да помогне на дете, да го изведе от гората, да го спаси от диво животно, защото славянските духове никога не са били еднопластови – те са били едновременно страшни и милостиви, опасни и защитни, диви и нежни. След Троица идва празникът Русалия – времето, когато природата се разгръща с пълна сила, когато тревата расте най-бързо, когато водата е най-топла, когато духовете излизат и се движат свободно. Ако човек си представи „Децата на гората“ от „Игра на тронове“, ще получи почти точен образ на славянските русалки – ниски, светли, древни, свързани с природата, с очи, които помнят неща, които хората са забравили. От езотерична гледна точка русалките са души на некръстени деца или момичета, починали преди брак, души, които не са отишли в рая и са останали на земята, сраснали се с дивата природа, превърнали се в същества, които не знаят, че са мъртви. Те смятат себе си за диви хора, косата им расте безкрайно, защото никой не я подстригва, и те се скитат, докато Христос не ги освободи. Затова е важно да се знае и да се казва на другите, че русалките нямат рибени опашки. Те са горски духове, дългокоси, светли, с крака, същества, които живеят в гори, поля, реки и езера. Нито един източнославянски източник не споменава опашка – това е изобретение на Андерсен. Най-добрата защита срещу русалка е да ѝ хвърлите дреха, защото те обичат вещи и вярват, че техните собствени дрехи са „мъртви“. Косата им е дълга, лека, развяваща се, нещо забранено за жените в онова време, затова гребенът на русалката е свещен и опасен. Те се катерят по дърветата, сресват си косите там, и затова Пушкин ги вижда на клоните. Русалките са опасни – гъделичкат, удавят, съблазняват, плашат, но могат и да помогнат на дете. Кръстът е най-силната защита, защото те са некръстени души. Русалия е времето, когато те излизат, когато духовете се веселят, когато природата е най-жива. Истината е една: русалките са славянски горски духове, ниски, светли, дългокоси, с крака, а не морски същества с опашки, и всеки, който знае това, пази жива паметта на предците, пази древната нишка, която свързва човека с природата, пази знанието, което не трябва да бъде забравено, защото русалките са част от нашата духовна география, от нашата митична плът, от нашата колективна душа, и когато ги разбираме правилно, ние разбираме и себе си.