МИНИМАЛНАТА ПЕНСИЯ В БЪЛГАРИЯ И НЕВИДИМИЯТ ЖИВОТ НА ХОРАТА, КОИТО СА ИЗГРАЖДАЛИ ДЪРЖАВАТА

Минималната пенсия в България по официални данни е 347.51 евро. Така твърди държавата. Демек пенсиите по 300 евро вече са в историята. И ако човек реши да приеме това число като реалност, като доказателство за някакъв напредък, като знак, че положението се подобрява, тогава неизбежно идва въпросът как с 350 евро човек плаща сметки, купува храна, взима задължителни лекарства, заделя за черни дни и дори му остават пари да даде на внука си. На мен това математически ми звучи невъзможно. На всеки би му звучало невъзможно. Но въпреки това хората го правят. И знам точно откъде се спестява – от храна. Яде се най‑евтината, най‑нискокачествената, най‑безполезната храна, само и само да се спести някой лев. Това е най‑тъжното в случая. Компромис с храната не трябва да се прави. Компромисът с храната е компромис със здравето, със силата, с тялото, с живота. И когато човек се огледа по улиците, когато види пенсионерите, които се движат бавно, тихо, незабележимо, тогава разбира истината. Впрочем вие виждали ли сте дебел пенсионер, защото аз не съм. Почти всички са слаби, прегърбени, изсъхнали, сякаш времето ги е изяло отвътре. И вече знаете защо. Защото не ядат, за да спестяват. Защото се хранят с толкова вредна и толкова евтина храна, че тя не съдържа нищо, което да поддържа тялото. Няма витамини, няма минерали, няма протеин, няма енергия, няма нищо, което да крепи човека. И когато човек сравни това с пенсионерите в чужбина, които изглеждат спретнато, поддържано, здраво, някак сияещо, тогава контрастът е болезнен. Там хората се хранят нормално, ходят на почивки, имат хоби, имат спокойствие, имат живот. Там старостта е период на заслужено спокойствие. Тук старостта е период на оцеляване. И точно тук идва най‑абсурдното сравнение, което ми попадна – издръжката на едно магаре в Софийския зоопарк е 750 евро. Демек два пенсионера се равняват на едно магаре. Магарето получава храна, грижа, подслон, медицинска помощ, спокойствие. Пенсионерът получава сметки, лекарства, тревоги, лишения. И ако човек реши да бъде математически точен, дори двама пенсионери не правят едно магаре. Магарето живее по‑добре от човек, който е работил десетилетия. Магарето има повече сигурност от човек, който е плащал данъци цял живот. Магарето има повече спокойствие от човек, който е изграждал държавата. И после човек поглежда към минималната заплата и вижда, че тя е 620 евро. А там има наем или кредит, жена, деца, храна, транспорт, дрехи, всичко. И пак успяваме. И пак един човек не прави едно магаре. И пак магарето живее по‑добре от работещия човек. Нямам нищо против животните. Даже е готино да си магаре – получаваш 750 евро и не мислиш за нищо. Живееш си живота. Дават ти храна, нямаш наеми, нямаш сметки, нямаш лекарства, нямаш тревоги. Не работиш, а имаш повече пари от човек, който работи. През деня си на слънце, вечерта спиш спокойно. Не мислиш как ще изкараш месеца. Не мислиш дали ще ти стигнат лекарствата. Не мислиш дали ще можеш да си купиш месо. Не мислиш дали ще можеш да си платиш отоплението. Не мислиш дали ще ти останат пари за внуците. Не мислиш дали ще оцелееш. И човек започва да се пита как е възможно животно да живее по‑добре от човек. Как е възможно човек, който е работил цял живот, да получава по‑малко от животно, което просто стои в зоопарка. Как е възможно старостта да бъде период на лишения, вместо период на спокойствие. Как е възможно държавата да твърди, че всичко е наред, когато хората отслабват, защото не могат да си позволят нормална храна. Как е възможно да се говори за развитие, когато минималната пенсия е 347.51 евро, минималната заплата е 620 евро, а издръжката на магаре е 750 евро. И когато човек види това, когато го осъзнае, когато го приеме като факт, тогава разбира, че проблемът не е в пенсионерите, не е в работещите, не е в магаретата, а в системата, която позволява човек да живее по‑зле от животно. И докато това е така, докато хората се хранят с най‑евтината и най‑вредната храна, докато пенсионерите отслабват, докато работещите се чудят как да оцелеят, докато държавата твърди, че всичко е наред, тогава истината остава една – човекът не е поставен на първо място. И това е най‑тежкото.

Казват ни, че ЕС е бъдещето. Казват ни, че евро е спасението. Казват ни, че ставаме европейци, че ще станем богати, че ще живеем като на Запад, че всичко ще се оправи, че държавата ще се модернизира, че бедните ще забогатеят, че заплатите ще растат, че пенсиите ще се увеличават, че ще има ред, че ще има развитие, че ще има справедливост. Казват ни, че това е пътят, че това е правилното, че това е модерното, че това е цивилизованото. Казват ни, че евро ще ни направи силни, стабилни, богати, че ще ни даде нов живот, че ще ни отвори врати, че ще ни издигне. Но когато човек погледне реалността, когато излезе на улицата, когато види сградите, когато види хората, когато види живота, тогава разбира, че вместо градене има рушене. Вместо развитие има застой. Вместо богатство има мизерия. Вместо европейско бъдеще има българско оцеляване. Вместо стабилност има хаос. Вместо ред има разпад. Вместо надежда има нерви, напрежение, агресия, отчаяние. И после се чудят защо хората са нервни. Защо има крадене. Защо има насилие. Защо има убийства. Защо има зависими от хазарта. Защо хората търкат билетчета. Защо играят тото. Защо ходят по казина. Защо се надяват на печалба. Защо искат да избягат от мизерията. Защо не издържат. Защо някои работи не им харесват. Защо работят като роби за малки заплати. Защо се надяват на чудо. Защо се молят за шанс. Защо се хващат за хазарта като за последна възможност да излязат от дупката. И докато хората търкат още билетчета, докато играят още тото, докато се надяват на печалба, престъпността расте. Защото когато човек няма пари, когато няма надежда, когато няма перспектива, когато няма избор, тогава отчаянието го води към тъмни пътища. И докато престъпността расте, докато агресията се увеличава, докато хората се озлобяват, докато улиците стават опасни, докато държавата се разпада, тогава виждаме картини, които не трябва да съществуват. Хора ровят в кофите за боклук. Деца ровят в кофите за боклук. Други се отчаяват. Други се самоубиват, защото не виждат изход, защото не виждат светлина, защото не виждат бъдеще. И това ли е обещаното евро. Това ли е европейската мечта. Това ли е модерният свят, който ни обещават. Това ли е политическата истина, която ни повтарят. Това ли е бъдещето, което ни рисуват. Онези отгоре говорят красиво, живеят различно, обещават много, дават малко, взимат повече, отколкото дават, стават още по‑богати, докато народът става още по‑бедeн, използват ресурсите, използват хората, използват труда, използват всичко, което може да бъде използвано, само и само да се качат още едно стъпало нагоре. И после се чудят кой ще работи. Кой ще им движи икономиката. Кой ще им пълни бюджета. Кой ще им плаща данъците. Защото младите не искат. Младите не виждат смисъл. Младите не виждат бъдеще. Младите не искат да се женят. Младите не искат семейства. Младите искат секс, пиене, дрога, разврат, бързи удоволствия, скъпи коли на кредит, лизинг, показност, защото това е единственото, което им дава усещане за живот в държава, която не им дава нищо друго. И после се чудят защо има престъпление. Защо има агресия. Защо има катастрофи. Защо има побоища. Защо има убийства. Защо има деградация. Защо има разпад. Достатъчно е да се погледнат улиците. Дупки навсякъде. Боклуци навсякъде. Сгради рушащи се. Тротоари разбити. Всичко тъне в разруха. Всичко изглежда като след бедствие. Всичко е оставено. Всичко е забравено. Всичко е изоставено. Децата растат без възпитание, защото родителите работят по две работи, защото нямат време, защото нямат сили, защото нямат нерви, защото нямат възможност да се занимават с тях, и децата хвърлят боклук на земята, защото така са видели, защото така е по‑лесно, защото никой не им е казал друго. Тротинетките се превърнаха в нова напаст. Карат без правила. Удрят хора. Блъскат пешеходци. Хвърчат по тротоарите. Защото няма контрол. Няма ред. Няма наказания. Няма държава. И човек се пита за какво ни е ЕС. За какво ни е евро. За какво ни е тази европейска приказка, която ни разказват, когато реалността е различна. Казват ни да мразим Русия. Да се отдалечим от братските народи. Да забравим историята. Да забравим корените. Да забравим връзките. Да целуваме задниците на ЕС, Америка и Израел. Да слушаме какво ни казват. Да изпълняваме каквото ни наредят. Да приемаме всичко без въпрос. Да се съгласяваме с всичко. Да плащаме за всичко. Да се подчиняваме на всичко. И докато ни натъпкват с украинци, докато за тях има пари, докато за тях има помощи, докато за тях има програми, докато за тях има всичко, за нас няма. За нас няма нищо. За нас има мизерия. За нас има недостиг. За нас има липса на кадри. Защото хората бягат. Защото хората не издържат. Защото хората не виждат смисъл да останат. Защото фирмите фалират. Защото няма работници. Защото няма специалисти. Защото няма бъдеще. И всичко това се натрупва. Всичко това се събира. Всичко това се превръща в една огромна картина на разпад, която никой не иска да види, но всички усещат.

 Пророческото Видение За Разрушението На Токио

Видението ме връхлетя внезапно, като че ли небето се отвори и ми показа картина от бъдещето, картина толкова ярка, толкова силна, толкова непоколебима, че не можех да я игнорирам, защото Токио стоеше пред мен като жив град, а след миг като руина, като че ли самата земя реши да го погълне. Виждах как утрото започва спокойно, с хора, които се движат по улиците, с влакове, които преминават през станциите, с небостъргачи, които блестят под слънцето, но под тази повърхност земята вече се напрягаше, вече се изкривяваше, вече се подготвяше да освободи сила, която не принадлежи на човека. В един миг всичко се промени, защото земята под Токио се разкъса, първо като далечен тътен, после като удар, който премина през основите на сградите, през мостовете, през тунелите, през всичко, което хората са построили, и градът започна да се тресе, да се огъва, да се разпада, сякаш самата планета се опитваше да го отхвърли. Виждах как небостъргачите вибрират, как прозорците се пръскат, как асфалтът се разцепва, как влакове излизат от релсите, как хората падат, крещят, търсят опора, но няма опора, защото всичко се движи, всичко се руши, всичко се превръща в хаос. Земетресението ставаше все по‑силно, все по‑яростно, докато Токио се превърна в море от прах, метал и стъкло, а след първите минути на разрушение видението ми показа втория удар, защото когато земята се разкъсва, океанът отговаря. Вълната се раждаше далеч, в дълбините, където морското дъно се беше изместило, и започваше да се движи към брега, първо като невидима сила, после като стена от вода, която растеше, ускоряваше се, набираше мощ, докато се изправи над крайбрежието като чудовище от солена вода, което поглъща всичко по пътя си. Видях как цунамито нахлува в града, как залива улиците, как поглъща цели квартали, как превръща мегаполиса в воден лабиринт, където коли плуват като играчки, където сгради се разпадат под натиска на водата, където хората се опитват да се спасят, но водата е по‑силна, по‑бърза, по‑безмилостна. Огънят се появи почти едновременно, защото разрушените газови линии се възпламениха, електрическите системи се взривиха, химически заводи се запалиха, и над водата се издигнаха стълбове от пламък, които осветяваха нощта като факли на разрушението, а Токио гореше и се давеше едновременно. И докато земетресението и цунамито унищожаваха повърхността, под земята започна да се пробужда нещо още по‑древно, защото Япония е земя на вулкани, земя на огън, земя, която носи в себе си спящи гиганти, и един от тях се събуди. Видях как планината се разкъсва, как огън и пепел се издигат в небето, как черен стълб покрива слънцето, как денят се превръща в нощ, как пепелта пада върху разрушения град като отровен сняг, как въздухът се задушава, как хората бягат, но няма къде да избягат, защото стихията идва от всички посоки. Токио стоеше пред мен като руина, като поле от разрушение, като място, където земята, водата и огънят говорят едновременно, като че ли самата планета освобождава всичко натрупано, всичко задържано, всичко скрито. И видението ми показа мрак, осветен само от огъня, от светкавиците в облаците от пепел, от отражението на разрушението във водата, която все още се движеше през улиците, и разбрах, че това е пророческа картина на огромна трагедия, която идва като предупреждение, като символ, като знак за силата на природата и крехкостта на човешките градове.Видението се промени пред очите ми и образът на Токио стана още по‑ясен, още по‑яростен, още по‑неумолим, защото виждах високите небостъргачи, които само миг по‑рано стояха стабилни, блестящи, величествени, а сега се тресяха като тънки колони от стъкло, които не могат да издържат на силата на земята, която се пробужда под тях. Виждах как цели фасади се разпадат, как стъклени панели падат като дъжд от остри парчета, как метални конструкции се огъват, как цели сгради се накланят, как някои рухват като гиганти, които губят равновесие, а други горят, защото огънят се разпространява по разрушените линии, по кабелите, по тръбите, по всичко, което може да се възпламени. Виждах как улиците под тях се превръщат в хаос, как хората бягат, как автомобили се блъскат, как мостове се разпадат, как градът се превръща в поле от прах, огън и метал. И докато земетресението разкъсваше сърцето на мегаполиса, видението ми показа как цунамито вече е достигнало крайбрежието, как огромната стена от вода се издига над пристанището, над сградите, над улиците, как се стоварва върху града с ярост, която не може да бъде спряна, как помита автомобили като играчки, как залива булеварди, как поглъща цели квартали, как водата се движи като чудовище, което не познава милост. Виждах как крайбрежието изчезва под водата, как корабите се блъскат в сградите, как подземните нива се пълнят за секунди, как всичко се превръща в воден лабиринт, където няма посока, няма спасение, няма време. И докато водата поглъщаше града, погледът ми се насочи към далечината, към снежния силует на планината Фуджи, която стоеше като древен страж над Япония, но в моето видение тя не беше спокойна, не беше тиха, не беше спяща, а започваше да се променя, да вибрира, да се подготвя за нещо по‑голямо. Виждах как снежната шапка започва да се разпуква, как бели облаци пара се издигат, как земята около планината се тресе, как тъмни пукнатини се появяват по склоновете, как огнена светлина проблясва в дълбините, как вулканът се пробужда с гняв, който е чакал векове. И в следващия миг видях изригването, видях как огнена колона се издига към небето, как пепелта се разпръсква като черен сняг, как камъни и огнени късове летят над хоризонта, как облакът от пепел покрива слънцето, как денят се превръща в нощ, как въздухът се задушава, как вулканът Фуджи изригва с мощ, която се вижда от Токио, от руините, от водата, от огъня, от всичко, което остава. И в този момент видението ми показа град, който се тресе, гори, дави се и е покрит от пепел едновременно, град, който е разкъсан между земетресение, цунами и вулканичен гняв, град, който стои като символ на разрушението, като предупреждение, като картина от бъдеще, което идва като енергийна вълна, като пророчески знак, като образ, който не може да бъде забравен.

Преглед на New Age-рите - Майкъл Дела Рока

 Още един преглед на „Ню Ейдж“, докато разглеждам силно желания Майкъл Дела Рока, който излъчва вибрации на Ръсел Бранд/Исус. Той промотира идеята да не се прави абсолютно нищо, тъй като Светът се разпада и всички ние ще се озовем в Новата Земя/5D!

Бил Гейтс – Четене на мисли. Част 3. Английски CC. Предсказанията на ясновидеца Яцковски

 

 ДИСТАНЦИОННО ГЛЕДАНЕ И СИЛАТА НА УМА: КАК СЪЗНАНИЕТО ВИЖДА БЪДЕЩЕТО И ГО ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ

Дистанционното гледане е феномен, който разкрива истинската природа на съзнанието, защото показва, че умът не е ограничен от тялото, не е заключен в черепа, не е затворен в линейното време, а е поле, което се разширява отвъд пространството, отвъд материята, отвъд физическите сетива, и когато човек се настрои към това поле, той може да вижда събития, които още не са се случили, да описва места, на които никога не е бил, да прониква в бъдещи времеви линии, които чакат да бъдат избрани. Дистанционното гледане е изследвано от ЦРУ, от Пентагона, от Станфордския изследователски институт, защото резултатите са толкова точни, че не могат да бъдат игнорирани, и това показва, че съзнанието има достъп до информационно поле, което съдържа всички възможни събития, всички вероятности, всички алтернативни версии на реалността, и човек може да се настрои към това поле чрез фокус, медитация, намерение, разширено състояние на ума. Когато дистанционният зрител вижда бъдещето, той не просто наблюдава, а влиза в резонанс с една от възможните времеви линии, защото бъдещето не е фиксирано, не е предопределено, не е написано, а е поле от вероятности, които чакат да бъдат активирани, и когато съзнанието се свърже с една от тях, то започва да я захранва с внимание, с емоция, с енергия, с фокус, и тази линия става по‑стабилна, по‑плътна, по‑реална, защото наблюдението е акт на създаване, а не просто акт на виждане. Умът не просто описва бъдещето, той го активира, защото фокусът усилва възможността, емоцията я зарежда, вярата я стабилизира, а действието я материализира, и затова някои хора сбъдват това, което виждат, защото съзнанието им се свързва с определена времева линия и започва да я превръща в реалност. Дистанционното гледане е врата към Акашовите записи, към квантовото поле на вероятностите, към морфогенетичното поле, към структурата на реалността, която не е линейна, а многопластова, и човек може да се движи през тези пластове чрез намерение, чрез честота, чрез вътрешна настройка, защото съзнанието е навигатор, който избира пътя според това, което излъчва. Алтернативните времеви линии съществуват едновременно, защото всяко решение, всяка мисъл, всяко усещане създава разклонение, което се развива паралелно, и човек преживява тази линия, с която е в резонанс, защото фокусът определя посоката, емоцията задава интензитета, вярата стабилизира избора, а действието потвърждава реалността. Когато човек чрез дистанционно гледане види дадено събитие, той се свързва с една от възможните линии, и ако след това говори за нея, мисли за нея, очаква я, вярва в нея, тя се активира, защото вниманието е енергия, която избира бъдещето. Когато много хора вярват в една и съща версия, тя се усилва колективно, защото създава общо поле, което привлича събития, пренарежда реалността, стабилизира определена линия, и затова медиите, политиката, религиите се стремят да насочат вниманието на масите, защото вниманието е сила, която избира бъдещето. Дистанционното гледане показва, че човек може да се свърже с желаната времева линия чрез ясно намерение, вътрешен покой, визуализация, мисли, думи и действия, които са в синхрон с новата версия, защото реалността не е фиксирана, а избираема, и когато съзнанието се настрои към определена честота, то не просто вижда тази линия, а я преживява. Умът е антена към безкрайното, защото съзнанието не е локално, а глобално, не е ограничено, а разширено, не е фиксирано, а динамично, и когато тази антена се насочи към бъдещето с внимание, вяра и любов, тя не просто го предсказва, а го сътворява, защото човек не е пътник във времето, а създател на времето, което преживява. Дистанционното гледане е доказателство, че реалността е поле от възможности, че съзнанието е ключът към избора, че бъдещето е пластично, че времето е нелинейно, че умът е творец, а не наблюдател, и когато човек осъзнае това, той разбира, че няма нужда да се страхува от това, което вижда, а да бъде внимателен към това, което избира да вярва, защото вярата е мостът между възможността и проявлението. Съзнанието вижда бъдещето, защото бъдещето е вече налично като потенциал, и го превръща в реалност, защото вниманието е сила, която оформя материята, пренарежда събитията, променя времевите линии, и човек може да избере своята версия на реалността чрез честота, намерение и вътрешна яснота, защото реалността не е фиксирана, а избираема, и умът е този, който избира.

„Никой няма да избегне това“ - Отдалечени зрители разкриват отрезвяващо бъдеще на изкуствения интелект и човешкия контрол

 През последната година едни и същи дистанционни зрители получават две напълно различни задачи, които на пръв поглед нямат връзка помежду си, защото едната е за бъдещето на енергийната мрежа на САЩ и развитието на изкуствения интелект до 2029 година, а другата е за виртуалната реалност през 2050 година, но въпреки различните теми, различните цели и различните протоколи, резултатите се сливат в една обща картина, която е толкова отрезвяваща, че никой няма да избегне това, защото описва бъдеще, в което енергията, изкуственият интелект, квантовите изчисления и човешкото съзнание се преплитат в единна мрежа, която разделя обществото на нива според достъпа, контролира поведението, променя мозъка и създава нова форма на човешко съществуване. През март 2025 година дистанционните зрители работят на сляпо върху задача за енергийната мрежа, но Дик Алгир спира по средата на първата сесия, защото усеща, че целта не е място, не е обект, не е съоръжение, а поле, което се разширява, пулсира, вибрира, и той описва енергия от нулева точка, квантови изчисления, изкуствен интелект, който се развива успоредно с енергийната инфраструктура, и общество, разделено на три нива според това кой има достъп до това поле, защото тези вътре в мрежата живеят лесно, удобно, защитено, а тези извън нея имат жесток, труден живот, без ресурси, без защита, без достъп до информация, защото мрежата става всепроникваща, а извън нея остава пустиня. Алгир описва енергия, която не идва от традиционни източници, а от квантови процеси, от нулева точка, от поле, което не е локално, а глобално, и това поле се управлява от изкуствен интелект, който не просто обработва данни, а регулира потоци, контролира достъп, определя кой може да използва енергията и кой остава извън системата. Девет месеца по-късно, по втората задача за виртуалната реалност през 2050 година, Алгир отново спира протокола, защото изображенията пристигат преди началото, и той описва интерфейс, който извлича данни през очите и в мозъка, прогресия от очила към контактни лещи към нано-произведен имплант, който се поставя зад очите, свързва се с невроните, променя възприятията, променя поведението, променя начина, по който човек мисли, защото технологията не просто показва виртуална реалност, а се слива с мозъка, слива се със съзнанието, слива се с човешката идентичност. Тази технология е пазена зад разрешения за сигурност, защото е инвазивна, всепроникваща, контролираща, и Алгир казва, че нещо се прави с човек, за да бъде оплетен, за да бъде свързан, за да бъде включен в мрежата, защото мрежата не е просто система, а нова форма на съществуване. Земята е обгърната от данни, от потоци, от честоти, от сигнали, които се движат през атмосферата, през инфраструктурата, през устройствата, през телата, и човек става част от тази мрежа, защото интерфейсът зад очите е само първата стъпка, а след това идва имплантът, който е нано-мащабен, невидим, интегриран, и той променя всичко.Ниям работи и по двете задачи, и по първата описва технология, която става задължителна, съществена, проследявана, биомаркери, които идентифицират човек от близко разстояние, ръчен скенер, който разпознава тялото, химията, състоянието, и това става част от ежедневието, защото без тази технология човек не може да участва в обществото, не може да получи достъп, не може да бъде част от мрежата. По втората задача Ниям описва второ тяло, в което човек може да премести съзнанието си, защото интерфейсът позволява прехвърляне на идентичност, прехвърляне на възприятие, прехвърляне на съзнание, и това създава нова форма на човешко съществуване, която е отвъд биологията, отвъд физиката, отвъд традиционната представа за тяло. Едуард Риърдън отива още по-далеч, защото той описва какво прави технологията с ума на човека вътре в нея, как променя мисленето, как променя емоциите, как променя идентичността, как променя самото съзнание, защото интерфейсът не просто показва информация, а пренаписва невронни модели, променя връзки, променя структурата на ума, и той пита дали това би накарало хората да полудеят, дали би разрушило психиката, дали би променило човешката природа, защото технологията не просто дава достъп, а превръща човека в част от себе си. Никой не е бил питан за имплантите, никой не е бил питан за съзнанието, напускащо тялото, никой не е бил питан за хората извън мрежата, но това така или иначе се връща, защото дистанционните зрители виждат картина, която не е зададена, не е описана, не е спомената, но е неизбежна, защото бъдещето на изкуствения интелект не е просто технология, а нова форма на контрол, нова форма на йерархия, нова форма на съществуване, в която човек или е вътре, или е извън, и никой няма да избегне това, защото мрежата става глобална, всепроникваща, инвазивна, и тя определя кой има достъп до енергия, до информация, до ресурси, до реалност. Две задачи, една снимка, едно бъдеще, в което изкуственият интелект, квантовите изчисления, нулевата точка и човешкото съзнание се сливат в поле, което разделя обществото, променя човека и създава нова епоха, в която контролът не е физически, а информационен, честотен, невронен, и човек трябва да реши дали ще бъде част от това или ще остане извън, защото никой няма да избегне това.

Реално ли е дистанционното виждане? Вътре в разсекретените експерименти на ЦРУ

 През 1974 година ЦРУ получава доклад, който не може да игнорира, защото описва хора, които могат да виждат места, на които никога не са били, да описват обекти, които никога не са докосвали, да проникват в пространства, които никога не са посещавали, а това е нещо, което не се вписва в нито една известна научна рамка, но същевременно е твърде точно, твърде конкретно, твърде необяснимо, за да бъде пренебрегнато. Докладът идва от малка лаборатория в Калифорния, от Станфордския изследователски институт, където двама физици — Хал Пътхоф и Ръсел Тарг — провеждат експерименти с хора, които твърдят, че могат да виждат дистанционно, да проникват в места отвъд физическите граници, да описват структури, обекти, машини, съоръжения, които никога не са виждали със собствените си очи. ЦРУ не може да игнорира това, защото по същото време руснаците вече работят върху подобни програми, финансират лаборатории, обучават хора, изследват психични феномени, защото вярват, че съзнанието може да бъде оръжие, инструмент, средство за разузнаване, и затова американците започват спешно да изследват дали дистанционното виждане е реално, дали може да бъде използвано, дали може да бъде контролирано, дали може да бъде превърнато в технология. Станфордският изследователски институт става център на тези експерименти, защото там се събират хора с необичайни способности, хора, които могат да описват места без да ги виждат, хора, които могат да проникват в затворени пространства, хора, които могат да усещат структури отвъд физическите граници, и един от тях е Инго Суон, човек с необичайна чувствителност, който става ключова фигура в програмата. Инго Суон участва в експеримент с магнитометър, устройство, което е поставено под пода, скрито, недостъпно, и никой не знае какво се случва вътре, но Суон описва промените в магнитното поле точно в момента, в който учените го променят, а това е нещо, което не може да бъде обяснено с логика, защото той няма достъп до устройството, няма визуален контакт, няма информация, но въпреки това описва процеса. След това идва изходящият експеримент, в който човек трябва да опише място, което наблюдателят посещава, без да знае къде е, без да има карта, без да има ориентир, и резултатите са толкова точни, че ЦРУ започва да финансира програмата с милиони долари, защото ако това е реално, то може да промени разузнаването, може да промени войната, може да промени всичко. Пат Прайс, друг участник, описва съветски ядрен обект с детайли, които по-късно се потвърждават от сателитни снимки, а това е моментът, в който ЦРУ разбира, че дистанционното виждане не е просто странен феномен, а потенциален инструмент, който може да бъде използван.През 1978 година резултатите са публикувани в Nature, едно от най-престижните научни списания, което означава, че експериментите са преминали през рецензия, през проверка, през анализ, и въпреки това критиката остава, защото много учени не могат да приемат идеята, че съзнанието може да вижда отвъд физическите граници, че човек може да прониква в места без да е там, че информация може да бъде получавана без сетива. Програмата продължава във Форт Мийд под пет различни кодови имена, защото ЦРУ не иска да бъде свързвано директно с парапсихология, но същевременно не може да игнорира резултатите, които продължават да се появяват, защото хората в програмата описват места, обекти, съоръжения, които по-късно се потвърждават от разузнавателни данни. През 1995 година файловете излизат наяве, програмата е разсекретена, документите стават публични, и хората започват да разбират, че дистанционното виждане не е мит, не е легенда, не е фантазия, а нещо, което е изследвано двадесет години, финансирано с двадесет милиона долара, и използвано в реални операции. Но истинският въпрос е дали дистанционното виждане е реално, дали съзнанието може да прониква отвъд физическите граници, дали човек може да вижда без очи, дали информация може да бъде получавана без сетива, и отговорът е по-дълбок от това, което документите показват, защото дистанционното виждане не е магия, а способност на съзнанието да се настрои към честота, към поле, към информация, която съществува извън тялото, извън пространството, извън времето. Съзнанието не е ограничено от мозъка, защото мозъкът е приемник, а не източник, и когато човек се настрои към определена честота, той може да получава информация, която не идва от сетивата, а от полето, от мрежата, от структурата на реалността, която е многоизмерна. Дистанционното виждане е способност да се прониква в това поле, да се улавя информация, да се превежда в образи, в усещания, в детайли, които изглеждат невъзможни, но са реални, защото съзнанието не е ограничено от физическите граници. Затова дистанционното виждане е реално не защото ЦРУ го е изследвало, а защото съзнанието има способността да се разширява, да се плъзга по честоти, да прониква в пространства, които не са физически, да улавя информация, която не е локална, и затова експериментите работят, защото съзнанието е многоизмерно, а тялото е само инструмент. Истинският въпрос не е дали дистанционното виждане е реално, а дали човек може да развие тази способност, дали може да се настрои към честотата на полето, дали може да прониква отвъд границите, и отговорът е да, защото съзнанието е безгранично, а дистанционното виждане е само една от способностите му.