„Озовах се в дланта на техния бог.“ Мисионер пътува до Ангола през 50-те години на миналия век и участва в специален ритуал.

Само преди 100 години Африка е била голяма загадка за европейците. Говоря за местните вярвания, култура, обичаи, племенно разнообразие и т.н. Сега, в ерата на технологиите, много пътешественици и блогъри пътуват до Черния континент и заснемат различни видеоклипове. Но много племена все още остават бяло петно ​​за обикновения човек. Техният начин на живот, култура и ритуали – всичко това е забравено за нас. Междувременно не всички ритуали се ограничават до носенето на маски и традиционни костюми.

През 1949 г. мисионерът Чарлз Ууд от Херефорд, Англия, пътува до Ангола. Той се уговаря с португалски моряци, които го отвеждат в Мароко. Оттам, по всякакъв начин, Чарлз си проправя път до Ангола. По пътя се опитва да общува с хиляди местни жители, обяснявайки им ролята на вярата в Бог и т.н. Някои изразяват солидарност с тези възгледи, но мнозина, виждайки европеец, отказват да слушат проповеднически истории.

Чарлз Ууд пътува до Ангола в следвоенните години.

Защо Чарлз Ууд отива в Ангола? През 18-ти век един от неговите предци посещава страната и разказва на семейството си интересна история за хора, които извършват ритуали, за да общуват със своите богове. На него също му е било позволено да ги види и за разлика от католическия бог, той започва да вярва в съществуването на африкански племенни божества. Мисионерът следва маршрута на своя предшественик и достига Ангола през 1954 г. С други думи, той пътува много – пет години – и през това време не става жертва на хищници или необщителни племена. Само това е достойно за възхищение.

Благодарение на своята решителност, мъжът представя на света една интригуваща мистерия. Представете си племе от африкански ловци номади. Според Ууд те дори не носят дрехи и рядко използват огън. Те се хранят предимно със сурово месо, което добиват, използвайки метод на лов, който е останал непроменен в продължение на десетки хиляди години. Тези африканци не се радват на никакви предимства на цивилизацията. Езикът им съдържа само около 200 думи и приблизително същия брой жестове. Как може човек да опише такова племе? Меко казано, те водят полудивашки начин на живот.

Чарлз живял с тях няколко години, за да се потопи в тяхната култура и да научи езика. Той бил приет доста добре, въпреки че мисионерските му речи останали глухи. Племенниците вярвали в техните божества и един ден на англичанина било позволено да ги види. След ритуала той бил изумен, не само виждайки, но и чувайки същества, които не били хора. Ритуалът изисквал 14 съставки, включително сушена смола, корени, листа, цветове и течност, извлечена от местни бръмбари.

Всички те били добавяни в малък съд и оставени да къкрят на огън дълго време. За да общуват с боговете, племенниците правили огън. Без този основен елемент било невъзможно да се общува с тях. Този рядък случай, когато се използвал пламък. Англичанинът предположил, че ще му бъде дадена тази отвара да изпие и тогава „боговете ще се появят“. Той обаче сгрешил.

Племенният шаман сдъвкал стъбло на растение, за да оформи ръка. Потопил го в съд с вряща запарка и поръсил Чарлз с нея. След това той отново потопи дланта си, протегна я и когато паднаха няколко капки, постави ръката си на челото на мъжа. Буквално няколко секунди по-късно започнаха да се случват промени.

Всичко около него се промени. Звуците изчезнаха. Околният свят. Африканците, растенията, дори земята под краката му изчезнаха. Мисионерът се озова в някакъв друг свят. Тъмносиня мъгла го обгърна, през която се виждаше нещо огромно. Изведнъж мъжът осъзна, че стои върху гигантска палма. Той дори се уплаши малко, но бързо се съсредоточи. Очертанията на огромно лице, обагрено в синьо и лилаво, можеха да се „прочетат“ в небето.

Беше необичайно и колосално същество.

Приличаше повече на жена, макар че беше невъзможно да се каже. Чарлз събра мислите си и попита.

„Ти бог ли си?“

„Аз съм покровител на тези хора. Те са мои деца.“

„Защо не подобриш условията им на живот? Вижте как трябва да живеят!“

„Те са избрали този път. Пътят на служенето. След като го завършат, всеки ще получи благословия.“

„Какво им дава това?“

„Твърде много въпроси, страннико.“

След това светът постепенно започна да се връща. Ууд буквално беше върнат от някакво странно пространство. След Чарлз, следващият член на племето премина през този обред. За всички около него той просто седеше неподвижно, сякаш замръзнал. Но за него всичко се промени. Избраният се озова в дланта на своето божество, молейки за съвета, от който се нуждаеше.

Когато всички племенници преминаха през това, Ууд нямаше съмнение, че си тръгна – съществото наистина ги защитаваше. Това не беше илюзия или халюцинация; те наистина получаваха отговори и общуваха с него. Не знам дали е бог, но беше велик и мъдър!

„Планът. Английски CC. Предсказанията на ясновидеца  Кшищоф Яцковски.

 

Исус разкрива скрития звън на Гнозиса в ушите, който е честотата на Монадата в избраните.

 Скритият Гнозис

Исус разкрива скрития Гнозис, който от векове е бил предаван само на онези, които имат уши да чуят и очи да видят, защото звъненето в ушите, което мнозина усещат като тънка вибрация, вътрешен звук или мистичен шепот, е описвано в гностическите традиции като честотата на Монадата, първоизточника, божествената искра, която живее във всеки човек, но се пробужда само в избраните, онези, които започват да си спомнят своя истински произход отвъд материята и илюзията на света. В древните учения Монадата е най-висшият принцип, невидимият Бог, Плеромата, пълнотата на божественото, която не може да бъде видяна с очи, нито докосната с ръце, но може да бъде усетена чрез вътрешния слух, чрез вибрацията, която не идва отвън, а отвътре, като тих зов, който призовава душата да се събуди. Исус, според гностическите текстове, не е дошъл само да учи външни закони, а да разкрие вътрешната тайна, скритото знание, което освобождава човека от забравата, и именно затова той казва „който има уши да слуша, нека слуша“, защото този слух не е физическият, а духовният, способността да чуеш честотата на собствената си Монада, която вибрира в хармония с божествения източник. Звъненето в ушите, което мнозина усещат като тънък тон, като вътрешна нота или като постоянна вибрация, в гностическата символика се разглежда като знак, че съзнанието започва да се настройва към по-висока честота, към по-фина реалност, която не може да бъде възприета чрез обикновените сетива. Когато избраните започнат да се пробуждат, те усещат промени в осъзнатостта, вътрешни вибрации, повишена чувствителност към енергията на другите, усещане за присъствие, което не може да бъде обяснено логически, и мистичния звук, който сякаш идва от дълбините на самото същество. Този звук не е случаен, не е шум, а символичен език, чрез който Монадата напомня за себе си, за връзката с Плеромата, за пътя към вътрешното пробуждане. Гнозисът учи, че светът е смес от светлина и сянка, от истина и илюзия, и че човекът, който започва да чува вътрешния звън, е призован да се издигне над материалната плътност, да разпознае божествената искра в себе си и да започне пътуването обратно към източника.

 Исус в гностическите текстове е този, който разкрива пътя към вътрешното царство, към истинската реалност, която не е външна, а вътрешна, и затова той говори за „тайните, скрити от създанието на света“, които могат да бъдат разбрани само чрез вътрешно пробуждане, а не чрез външни ритуали. Звъненето в ушите, вътрешният звук, е един от тези знаци, които показват, че душата започва да се настройва към по-висока вибрация, към честотата на Монадата, която е чиста светлина, чисто съзнание, чисто присъствие. Много хора, които преживяват духовно пробуждане, описват този звук като тънка струна, като електрическа вибрация, като далечен зов, който ги кара да се замислят за смисъла на живота, за истинската си природа, за това кои са отвъд името, тялото и историята си. Гнозисът учи, че този звук е напомняне, че човекът не е само плът, а искра от божественото, която е забравила своя произход и сега започва да си спомня. Исус, според гностическите традиции, е дошъл да разкрие именно това – че царството е вътре в нас, че истината е вътре в нас, че Монадата е вътре в нас, и че когато започнем да чуваме вътрешния звън, това е знак, че завесата между световете започва да се разтваря. Тази мистична вибрация е символ на пробуждането, на връзката с източника, на пътя към вътрешната светлина. Тя не е доказателство, не е диагноза, не е физическо твърдение, а духовна метафора, която гностиците използват, за да опишат преживяването на онези, които започват да усещат реалността отвъд сетивата. Това е покана към вътрешно пътуване, към тишина, към осъзнатост, към връщане към Монадата, към божествената пълнота, която винаги е била там, но е била скрита зад шума на света. И когато човек чуе този вътрешен звън, той не трябва да се плаши, а да се вслуша, защото това е езикът на душата, която се пробужда, зовът на източника, който напомня: „Спомни си кой си“.

 Съдбата на момче от СССР, за което се твърди, че може да чете мислите на другите. Защо Павел постъпва в манастир на 21-годишна възраст?

През 1968 г. Павел Сидоров е роден в село във Владимирска област. Той е обикновено съветско момче, подобно на десетки милиони други в целия СССР. Той бързо се превръща от обикновен човек в уникален. Това се дължи на способността му да предсказва какво мислят другите. Отначало, от невежество, Паша казва на приятели и познати, роднини и съученици, че може да чете мисли.

Един ден той изумява своя учител Феликс Николаевич със своята суперсила. Феликс е ветеран от войната – учител с характер, който може да се опише като стоманено ядро. Но дори той намира това, което Паша прави, за невероятно. Първия път, когато Сидоров отгатва мислите на учителя си, учителят го отхвърля като съвпадение. След известно време историята се повтаря и след това има трети епизод. Разбирайки уникалността на момчето, учителят го съветва да пази способността си в тайна и да я използва за своя полза. Това би му улеснило разграничаването на истински другари и приятели от тези, които само се преструват на такива.

Павел можеше да чете мислите на околните.

Да, дори в СССР, привидно най-добрата система в човешката история, имаше хора, които се радваха на доверието, добротата и честността на другите. Паша се вслуша в този съвет и животът му се промени. На десет години той вече започваше да разбира как работи светът, благодарение на необичайното си умение. Той изумяваше онези, които се опитваха да се възползват от неговата доброта, винаги посочвайки точната причина, поради която отказва да направи нещо. През цялото време другият човек имаше време само да измисли собствения си коварен план.

На 14 години той намира първата си любов в пионерски лагер. Вдъхновение и вдъхновение! Влюбването кара човек да се чувства невероятно щастлив и Павел, изпитвайки това чувство за първи път, беше невероятно наранен, когато прочете в ума на любимата си план, според който тя възнамеряваше да излиза не само с него, но и със Серьожка.

Той беше с година по-голям и изглеждаше по-мъжествен. Затова момичето се поколеба, но или не искаше да признае, че има резервен план, или нямаше смелост. В крайна сметка младият мъж научил всичко буквално от главата на любимата си и я изпратил при друг кандидат.

Сега Павел разбрал предимството си. Не трябвало да казва на никого за това. Имал дарба, която му позволявала да разкрива дори най-тъмните, най-скрити тайни и мистерии на всеки, с когото общувал. Изглеждало, че такава невероятна способност би трябвало да му отваря нови възможности, да му позволява да избягва неприятни ситуации и изглеждало точно така, но момчето не се чувствало щастливо от това. Напротив. Искало да избяга от хората.

Той направил точно това няколко пъти. Просто пропускал часовете. И имал причина. Учителите не били честни с учениците си. Собственото им предубедено отношение към някои ученици обезкуражавало някого да научи нещо от тях. Един ден Павел не издържал и разказал всичко на учителя си по математика. Учителят бил озадачен. Между тях възникнал конфликт, довел до извикване на родителите на ученика в училище. В разгара на спора той заявил, че знае какво мисли учителят и че учителят трябва да се срамува от мислите си.

Скандалът е успешно потушен. Родителите му са знаели за таланта на сина си, но някак си са успели да го убедят да не се противопоставя на системата. Трябвало е да завърши образованието си и тогава да види как ще се развие бъдещето му. С всяка изминала година взаимодействията му с връстниците му и дори с учителите му ставали все по-напрегнати и трудни. Павел не можел да разбере защо някои, а те не са били малко, са се смятали за по-умни от другите и са структурирали мислите си по такъв начин, че да заблудят останалите.

Сидоров едва успява да завърши училище. Веднага след това се отказва от образованието си и се присъединява към армията. Ситуацията там не се променя много. Среща не само добри и честни хора, но и мошеници, хакери, личности, с които не иска да общува. Две години служба отлитат неусетно. След завръщането си Павел се опитва да си намери работа като машинен инженер, но не успява. Друг конфликт води до изключването му.

В крайна сметка той изоставил обикновения живот и отишъл в манастир.

Младият мъж просто вървял по улицата и наблюдавал минаващите хора. Той „чувал“ мислите им. Някои хора му се стрували добри, честни и донякъде наивни. Но имало и много, които буквално кроели планове в движение как да измамят някого на пазара или да откраднат някаква продукция от работа. Накратко, в обществото имало повече от достатъчно разрушително мислене. Неспособен да понесе тези трудности, Павел решил сам да отиде в манастир. И на 21 години изоставил обикновения живот.

По-нататъшната му съдба е неизвестна. Може би там е намерил мир и е спрял да се разочарова от хората. Може би, напротив, се е научил на смирение и чрез молитва и вяра се е научил да контролира емоциите си. Никой не знае дали е жив днес или не, нито как се е стекла съдбата му след разпадането на СССР и образуването на нова държава.

Разбира се, с такъв дар човек би могъл да служи на Родината, но как може да го направи, когато всички около него го разочароват? Тази история ме накара не толкова да се възхищавам на невероятните способности на момчето, колкото да се замисля върху нашето общество и същността на самото човечество.

Това е частта, за която никой не говори, преди да се повишите нивото си⬆️

 

 Защо честото хранене вреди

В днешния свят много хора се хранят не според нуждите на тялото си, а според навици, реклами, социални модели и постоянни импулси, което води до объркване на естествените сигнали за глад и ситост, претоварване на храносмилателната система и натрупване на умора, тежест и дискомфорт, защото когато човек яде три пъти на ден по часовник или дори по-често, както правят някои, които хапват на всеки час, будят се нощем, за да ядат и постоянно тъпчат организма си с меса, тестени изделия, млечни продукти, сладкиши, киселинни храни и химически добавки, тялото няма време да обработи всичко това, няма време да почине, да се възстанови и да изчисти остатъците от предишните хранения, а храносмилателната система е принудена да работи непрекъснато, което я изтощава и нарушава естествения ритъм на метаболизма. Когато човек се храни по този начин, той често бърза, преяжда, комбинира тежки храни, яде сутрин всичко, което намери, на обяд отново се тъпче, а вечер късно поглъща огромни количества, след което ляга да спи с пълен стомах, което е една от най-големите грешки, защото тялото се нуждае от покой, а не от храносмилане през нощта. Истината е, че не е нужно да се яде много, нито постоянно, защото тялото работи по-добре, когато има ясни интервали на почивка, а храната е по-лека, по-проста и по-алкална, без излишни киселинни натоварвания. Много хора смятат, че трябва да закусват задължително, но за много организми сутрин храната не е необходима, защото тялото още се прочиства от нощните процеси, и е по-добре първото хранене да бъде към 10 часа или дори по-късно, като може да бъде нещо леко – плод, зеленчук или друга нежна храна, която не натоварва. На обяд е достатъчно да се яде към 12 или 13 часа, но без тъпчене и без тежки киселинни комбинации, а по-скоро лека вегетарианска или веганска храна, която дава енергия, без да претоварва. Вечерното хранене е добре да бъде към 18 или 19 часа, отново леко, без късно тъпчене, защото късната вечер е най-лошото време за тежка храна – тялото се подготвя за покой, а не за храносмилане. 

Много хора днес тъпчат тялото си с храна, която не им е нужна, и това води до натрупване на киселини, токсини и отпадъци, които после се опитват да чистят с тежки пости, но истината е, че по-добрият подход е умереността – по-малко храна, по-леки ястия, по-дълги интервали между храненията и по-ранна вечеря. Някои хора практикуват пости – водни, сухи, плодови или зеленчукови – и това може да помогне за изчистване на токсини и натрупвания, но не е подходящо за всеки, особено ако човек е слаб, болен, много активен или вече се храни по-леко. Продължителните сухи пости от много дни могат да изтощят организма, защото не е състезание за рекорди, а процес на баланс. Ако човек се храни здравословно, без много киселинни храни, без тежки комбинации и без преяждане, няма нужда от крайни пости. Най-подходящи за повечето хора са кратките почивки – един ден с по-леко хранене, или периодично пропускане на закуската, или хранене само два пъти дневно, като сутрин се оставя тялото да почива, а първото хранене е по-късно. Храненето три пъти на ден не е универсално правило, а навик, който не работи за всички, и много хора се чувстват по-добре, когато ядат два пъти дневно или дори веднъж, стига храната да е качествена и тялото да има време да почива. Най-важното е да се слуша организмът, да се избягва преяждането, да се намалят киселинните и тежки храни и да се даде време на тялото да се възстанови, защото здравето не идва от количеството, а от баланса, ритъма и вниманието към собствените нужди.

Сухият пост и водният пост не са състезание колко дълго можеш да издържиш, а процес, при който тялото получава възможност да се освободи от натрупани токсини, остатъци и тежести, които са се събрали, когато човек дълго време е ял без мярка, тъпкал се е с тежки храни, комбинирал е киселинни продукти, преработени изделия и химически добавки, които запушват системата и пречат на нормалното функциониране. Когато човек е натрупал много токсини, тялото естествено се стреми да ги изхвърли – чрез пот, чрез дишане, чрез храносмилателната система, а при сух пост организмът активира вътрешни механизми, които работят като огнена пещ, но това не е подходящо за всеки и не е нужно да се прави, ако човек вече се храни по-здравословно, избягва тежките комбинации и поддържа по-лек режим. Ако храната е по-чиста, по-алкална и по-малко киселинна, тялото няма нужда от крайни методи, защото не се натрупват толкова отпадъци. Разликата между алкалните и киселинните храни е в това, че алкалните подпомагат естествените процеси на тялото, дават лекота, енергия и поддържат вътрешния баланс, докато прекалено киселинните храни могат да доведат до тежест, умора и натрупване на вещества, които организмът трябва да обработи допълнително. Алкалните храни са по-леки, по-свежи, по-близки до естествените нужди на тялото, докато прекалено киселинните, особено когато са комбинирани с мазнини, захари и преработени продукти, могат да създадат усещане за претоварване. Най-добре е човек да се храни два пъти на ден, но това не означава да се тъпче, а да яде нещо леко, после да остави тялото да почива няколко часа, за да може храносмилането да протече спокойно, без напрежение. 

Храненето не трябва да бъде непрекъснато, защото тялото не е машина, която работи без почивка – то има нужда от време, за да обработи храната, да усвои полезното и да изхвърли ненужното. Когато човек яде постоянно, дори по малко, храносмилателната система няма възможност да спре, да се възстанови и да се прочисти, което води до натрупване на умора, тежест и усещане за застой. Много хора днес ядат не защото са гладни, а защото са свикнали, защото търсят утеха, защото се разсейват или защото мислят, че трябва да ядат три пъти на ден, но това е навик, а не биологична необходимост. Тялото често се чувства по-добре, когато има по-дълги интервали между храненията, защото тогава може да активира естествените си механизми за възстановяване. Храненето два пъти дневно или дори веднъж, ако е подходящо за конкретния човек, може да даде лекота, енергия и яснота, но това не означава крайности, не означава глад, не означава изтощение, а означава баланс – ядене, когато тялото има нужда, и почивка, когато няма. Най-важното е да се избягва тъпченето, да се намалят тежките киселинни храни, да се предпочитат по-леки, по-естествени продукти и да се оставя време между храненията, за да може организмът да работи спокойно. Много хора днес постят неправилно – или се тъпчат постоянно, или правят крайни пости без подготовка, но истината е, че най-здравословният подход е умереността: лека храна, ясни интервали, по-ранна вечеря и слушане на собственото тяло, а не на навици, реклами или чужди режими. Когато човек яде по-рядко, но качествено, тялото се чувства по-леко, по-чисто и по-спокойно, защото не е претоварено и не се налага да се бори с излишни вещества. Това е основата на доброто храносмилане и доброто здраве – не количеството, а ритъмът, качеството и вниманието към собствените нужди.

 „Трябваше да го изгорят с напалм.“ Неизвестно същество и пашкули в нюйоркското метро. Градска легенда

От известно време не сме разглеждали градски легенди, свързани с метрото. Честно казано, това е една от любимите ми теми и ще бъда честен: пропуснах я. Успях да намеря и една наистина завладяваща история за нея. Става дума за нюйоркското метро. За справка, ето няколко факта. Това е едно от най-големите метростанции в света. По време на експлоатацията и строителството му са построени така наречените „спящи“ тунели и станции.

Те са точно като обикновените, само че не функционират. Необходими са за така наречените тренировъчни упражнения, както и в случай на срутване на тунел или някакъв друг инцидент (бедствие, причинено от човека), за да могат пътниците безопасно да излязат от тунела, използвайки консервираните подземни секции на метрото. Като цяло това е инфраструктура, която рядко се използва, но е там за всеки случай.

Първите, които изчезнаха, бяха двама работници.

Именно тези тунели са тема на днешната история. През 1994 г. работници по поддръжката на коловозите и комуналните услуги излязоха една нощ, след като метрото приключи работата, за да проверят дали всичко е наред в един от участъците на „спящите“ тунели. Според камери за нощно виждане двама мъже слязоха на релсите и се отправиха към тунела. Никога повече не бяха видени. Те бяха идентифицирани като Хари Тулман и Саша Винчич. До вечерта на следващия ден служителите на метрото започнаха вътрешно разследване и след като не откриха нищо, полицията се намеси.

Понякога бездомни хора, тийнейджъри и членове на престъпни групировки се промъкват в „спящите“ тунели и провеждат тайни срещи там. Служителите на метрото многократно са се оплаквали от присъствието на неидентифицирани лица извън работното време на метрото. Имаше и няколко сблъсъка между работници по поддръжката и бездомни. Поради това полицията не изключи възможността за грабеж или престъпна дейност. Полицейско и детективско разследване на местопроизшествието също не даде резултати. Ако нещо се е случило там, всички следи бяха старателно почистени. Докато разследването е продължавало, друг екип, който е бил на нощно дежурство в северната част на града, е изчезнал. Инцидентът е бил почти идентичен. Служителите са слезли до релсите и са започнали да оценяват състоянието на комуналните услуги. След това са се задълбочили в тунела, съседен на „спящия“ проход. По време на проверката си са открили странна слуз. Веществото е било взето за лабораторен анализ.

След като са провели тестовете си, експертите са заявили, че не могат да обяснят откъде са дошли пробите, но те са смес от биологични съединения и силикатни течности, необичайни за битова употреба. Такива комбинации са рядкост на Земята. Експертите са ги оценили като токсични за хората при поглъщане, но безвредни без директен контакт. Трудно е било да се свържат изчезванията и откриването на странното вещество.

Малко по-късно се е случил трети инцидент, свързан с изчезването на работници в метрото. Този път обаче екипът е съставен от трима души, като един е успял да избяга от тунела. Психологическото му състояние след инцидента е оставило много да се желае, но мъжът е дал показания. Той е твърдял, че е видял бяло същество с черни, стъклени очи. Съществото се движеше бързо по тавана и стените, пропълзяваше в пукнатини и „проникваше“ някъде под тунела.

Историята му изглеждаше неправдоподобна. Специализиран паравоенен екип пристигна в Ню Йорк, за да разчисти „спящите“ подземни тунели. В случай на спешност командването на операцията разреши стрелба с цел убийство срещу всички неизвестни лица. Служителите на метрото и всички граждани на Ню Йорк бяха предупредени за това предварително.

По време на операцията за борба с неизвестното същество бяха открити два огромни пашкула. ​​Те се състоеха от еластична мембрана, съдържаща белезникава течност и неизвестното същество. Пашкулите бяха унищожени и едно от съществата беше поставено в запечатан специален контейнер и изпратено в лабораторията.

Трябвало е да го почистят и буквално да го изгорят с напалм.

На кръстовище с тунели войниците се натъкнали на възрастен екземпляр. Последва бой, по време на който той бил ранен. Неизвестното същество избягало, оставяйки след себе си следа от течност, идентична с тази, открита след второто изчезване. Нямало съмнение: това същество или едно от тях е било замесено. Следвайки следата, те открили главното леговище. Там били окачени още пашкули. За по-сигурно унищожили всичко. Изгорили го и, както се казва, го „отровили“.

Откъде е могло да дойде съществото, не е известно. Някои видели извънземно присъствие в тези събития. Други сметнали за уместно да говорят за объркан лабораторен експеримент, като избягалото същество се е установило в метрото на Ню Йорк. Какъвто и да е случаят, от 1994 г. насам не са регистрирани подобни случаи. Може би суровите мерки са унищожили опасната биота и са сложили край на зверствата. Според мен това е интересна градска легенда.