Мексикански артефакт, предизвикващ научни спорове. Всичко е въпрос на неговата интерпретация.

Мексико има десетки търговски археологически и исторически музеи. Те се управляват от колекционери и частни компании, тъй като регионът е силно ангажиран с незаконен добив. Местни учени се оплакаха на властите, твърдейки, че това оставя огромен брой артефакти неизследвани. В отговор Мексиканският съюз на колекционерите представи на властите повече от 42 000 документирани случая, в които истински артефакти, открити в древни находища и предколумбови индиански обекти, са обявени за фалшиви от официални експерти.

Основният аргумент беше, че каменните артефакти не могат да бъдат датирани и лесно се фалшифицират, а тъй като много от артефактите изобразяват хуманоиди и сцени от древен контакт, това само увеличи нежеланието на официалните учени да се занимават с подобни находки.

Документите бяха представени на съда. Разследването отне близо три години и в крайна сметка академичните изследователи потвърдиха, че не всички артефакти, които са получили, се считат за истински. Скептицизмът се отнася за почти всички глинени и каменни артефакти.

Те са невъзможни за датиране и често изобразяват сензационни и невероятни сцени от предполагаемо минали събития. В крайна сметка, академиците признаха, че не са 100% сигурни дали артефактите са автентични или фалшиви и само онези артефакти, чиято автентичност е доказана, се изпращат в държавните музеи.

Накратко, историята е сложна и объркваща. От една страна, може да се разбере позицията на официалните учени. Ако им се покаже каменна плоча, изобразяваща хуманоиди и индианци, които им се покланят, биха възникнали две възможности. Те биха могли да я разпознаят като автентична и по този начин да признаят съществуването на хуманоиди (тоест: извънземни), или биха могли да я отхвърлят като фалшификат и да избегнат опетняване на репутацията си сред академичните си колеги.

Върховният съд на Мексико постанови, че всички търговски археологически музеи трябва да се третират като държавни музеи, освен ако не бъдат открити откровени фалшификати. Така например, каменната колекция Ел Торо, съдържаща хиляди артефакти, е ефективно призната за потенциално автентична. Заедно с десетки други, също толкова интересни колекции.

Бих искал да представя един древен артефакт, открит на хълма Ел Торо. Това място е доста популярно сред археолозите, главно защото американците от предколумбовата епоха са донесли тук стотици и хиляди артефакти, депозирали са ги в специално подготвени ями и след това са ги засипали. Това е по същество първата древна каменна библиотека, построена в стила на каменни артефакти и фигурки.

Забележителен артефакт беше открит във вътрешността на хълма Ел Торо.

Към 2025 г. броят на откритите и извлечени артефакти надхвърля 18 000. Но сканирането на близките райони показва наличието на неизвестни досега кухини, пълни с камъни. Това потенциално биха могли да бъдат запазени древни тайници, съдържащи културното и историческо наследство на предшествениците на ацтеките и маите.

Има десетки находки, подобни на обсъжданата тук, което означава, че са създадени целенасочено, а не случайно. И такива артефакти носят някакво специфично значение. В края на краищата е трудно да си представим древен човек, който издълбава фигурки от различни видове камъни в продължение на много години, напълно безцелно.

Какво казва науката за това? Фалшификат. Древна играчка. Каменна фигурка, изобразяваща хора в древна праисторическа баня. Да, има такава теория. Сега нека разгледаме гледната точка на археолога, който всъщност е открил този артефакт. Казва се Коскатъл. Той работи на хълма Ел Торо от няколко години.

Първо, екипът му сканирал малка площ от земята и след като открил кухина, започнал разкопки. Според археолога почвата била влажна, но уплътнена и очевидно не е била разкопавана от стотици години. Почвените слоеве са били нарушени, но това не е изненадващо, тъй като артефактите са били погребани преди хиляди години.

Какво представлява тази фигурка? Коскатъл изрази мнението си пред мексиканския журналист, уфолог и изследовател на неизвестното Хайме Мосан: „Ясно виждаме обект, създаден от предците на съвременните мексиканци. На външен вид той прилича на обект, който хората наричат ​​летяща чиния.

Повърхността му е покрита с рисунки и символи, изпълнени в сложен стил. Предвид твърдостта на материала, майсторът сигурно е използвал доста здрави инструменти. Бих искал да спомена специално символите, които колегите ми смятат за букви или йероглифи. Всъщност те не приличат на възловата писменост, разпространена сред коренното население на Америка. Вероятно принадлежат на по-ранни цивилизации, които са използвали различен вид писменост.

Най-интересното е, че артефактът е модулен. Горната част е подвижна, разкривайки малка вдлъбнатина отдолу, съдържаща бяла каменна „таблетка“. Тя е направена от различен вид камък – по-гъвкав, но също така здрав и, което е важно, крехък. Така че обработката на черния и белия камък с едни и същи инструменти е била невъзможна.

Следва друга подвижна секция. Ако я повдигнете, ще видите голяма вдлъбнатина, съдържаща плитка... ниши и по-дълбок централен отвор. Тези ниши съдържат бели фигурки, изобразяващи същества, които не приличат на познати животни или хора. Те имат бадемовидни очи, широко чело, широк нос и непропорционално голяма глава. Едно от съществата прилича на влечуго, докато останалите са антропоморфни. По периметъра на долната част на продукта има и символи, изобразени в кръг, които не могат да бъдат разчетени.

Къпят ли се хора? Или това е космически кораб? 

Свързахме се с Мексиканския национален музей с тази находка, но те не само отказаха разрешение да я изложат, но дори ни отказаха лабораторен анализ, позовавайки се на приликата на артефакта със съвременен фалшификат, въпреки че участвах в разкопките и мога да ви уверя, че този обект е на хиляди години.

Както виждаме, всичко се свежда до желание или нежелание да се разбере тази история. Тълкуването на древен артефакт е изключително важно. От една страна, той може да бъде схематично изображение на космически кораб или някаква ритуална структура, а от друга, може да бъде вана или детска играчка.

Хората се държат странно, когато сте на път да забогатеете - ето защо

 

Църквата скрила Евангелието на египтяните - Забранената истина за раждането на Исус

 Църквата скри Евангелието на египтяните и в този акт на тишина, в този древен жест на прикриване, се ражда една от най-дълбоките мистерии на ранното християнство, защото този текст, обвит в сенки, шепне за раждането на Исус по начин, който не се вписва в строгите рамки на канона, и затова през вековете е бил избутван, отхвърлян, изгарян, забраняван, докато накрая се превръща в легенда, в ехо, в забравена врата към една по-древна и по-езотерична истина, която малцина са дръзвали да докоснат. Евангелието на египтяните, често свързвано с гностичните кръгове, с тайните учения и с онези ранни християни, които са вярвали, че божественото не може да бъде ограничено от догми, разказва за Исус не като за фигура, появила се в света по обичайния начин, а като за същество, чието раждане е било мистично, космическо, свързано с древни сили, с божествена мъдрост и с тайни, които са били твърде опасни за институционалната религия. В този текст се говори за Сет, за божествената София, за мистичната Майка, за небесните сили, които участват в проявлението на Спасителя, и това е било неприемливо за ранната Църква, която е искала единен разказ, единна доктрина, единна власт. Затова Евангелието на египтяните е било обявено за еретично, защото е твърдяло, че раждането на Исус не е просто историческо събитие, а космическо явление, че Той е дошъл не чрез плътска воля, а чрез мистично сливане на божественото и човешкото, че Неговото появяване е било акт на чиста светлина, а не на биологичен процес. Този текст е бил опасен, защото е поставял под въпрос властта на свещениците, защото е давал на вярващите достъп до знание, което не може да бъде контролирано, защото е твърдял, че истината не принадлежи на институциите, а на душата, която търси. В него се говори за „Трите Сили“, за „Непорочното Сливане“, за „Гласа на Невидимия Отец“, за „Мистичната Майка“, която не е Мария в традиционния смисъл, а архетип, божествен принцип, вечна женска мъдрост, която участва в проявлението на Христос. Това е било непоносимо за Църквата, защото е разрушавало строгата йерархия, защото е показвало, че божественото може да бъде преживяно лично, без посредници, без ритуали, без контрол. Евангелието на египтяните е било опасно и по друга причина – то е твърдяло, че Исус е учил тайни, които не са били предназначени за всички, че е имало вътрешен кръг, че е имало знание, което е било предавано само на онези, които са били готови да го понесат, и това знание е включвало истината за Неговото раждане, за Неговата природа, за Неговата мисия. В този текст Исус не е просто учител, а мистичен посредник между световете, същество, което идва от царството на светлината, за да освободи душите от заблудата на материята. Той говори за освобождение, за пробуждане, за вътрешно възкресение, за тайна, която не може да бъде изречена, а само преживяна. И точно това е било проблемът – защото институционалната религия не може да контролира преживяването, тя може да контролира само догмата. Затова Евангелието на египтяните е било скрито, защото е твърдяло, че раждането на Исус е мистичен акт, който не може да бъде обяснен чрез човешка логика, че Той е дошъл чрез „Силата на Невидимия“, че Неговата поява е била част от космически план, който предшества сътворението на света. Този текст е бил забранен, защото е давал на женското начало огромна роля в божественото проявление, защото е твърдял, че без София, без Мъдростта, без Божествената Майка, Христос не би могъл да се прояви. Това е било неприемливо за патриархалната структура на ранната Църква, която е искала да изтрие женското от духовната история. Но въпреки забраните, въпреки гоненията, въпреки изгарянето на ръкописи, Евангелието на египтяните е оцеляло като шепот, като легенда, като тайна, която се предава от уста на уста, като знание, което не може да бъде унищожено, защото истината винаги намира начин да се върне. И днес, когато светът отново търси смисъл, когато хората усещат, че официалните разкази не са достатъчни, когато душите копнеят за по-дълбока истина, това древно евангелие се завръща, за да зададе въпроса, който Църквата се е страхувала да чуе – ами ако раждането на Исус е било нещо много по-голямо, много по-мистично, много по-космическо, отколкото сме били учени. Ами ако истината е била скрита не за да бъде защитена, а за да бъде контролирана. Ами ако Евангелието на египтяните съдържа ключ към разбирането на Христос, който е бил заключен в продължение на векове. И тук се ражда въпросът, който всеки търсач трябва да си зададе – какво още е било скрито и защо.

 „Ченджлинги, Трансорбиталната станция и Новите щати“. Какво ни каза Алтайският шаман през 1986 г.?

През живота си съм се срещал с много врачки, екстрасенси, медиуми, контактьори, гадатели, лечители, шамани и т.н. Понякога информацията, която получавах от тях, се оказваше точна и дори полезна. Понякога пророчествата не се сбъдваха, но във всеки случай научавах нещо ново и необичайно, натрупвах известен опит и виждах как другите хора мислят и се отнасят към света около тях. Много е интересно.

Спомням си едно пътуване до Алтай. Бях част от криптозоологична експедиция, наречена „По стъпките на Алтайския Йети“. Спряхме на места, където местните го бяха виждали, изследвахме планинския терен и гората, посетихме две пещери и наблюдавахме от гледни точки. Случи се така, че по време на това пътуване имах късмета да разговарям с местна жена – шаманка. Хората идваха при нея с различни проблеми. Някои просто се нуждаеха от съвет, други - от разрешаване на здравословни проблеми, а трети - от благословия за някакъв сериозен въпрос.

Имах късмета да разговарям с местен шаман.

Не дойдох, за да науча нещо за себе си; просто исках да разговарям с такъв човек. Разговорът ни се проведе, след като жената беше помогнала на всички местни посетители. В края на краищата, хора бяха пътували, за да я видят, включително от далечни села и градове, и ето ме, нахлувам с разговор... Беше лошо. Трябваше да чакам. Но тогава дойде един от най-интересните разговори в живота ми. Исках да чуя за бъдещето от нея, затова я попитах дали може да ми даде поглед към предстоящите събития.

Шаманата кимна утвърдително и ние, оставени сами в колибата ѝ, започнахме да обсъждаме бъдещето. Е, какъв разговор... Тя заговори, а аз слушах с удивление. Беше 1986 г.! Тя каза, че предстоят промени, които ще засегнат всяко семейство. Първото нещо, за което се сетих, беше война. Но най-вероятно тя имаше предвид разпадането на СССР. Въпреки че тя също говореше за война.

„Има много огън. Много. Степи, гори, села, дори градове горят. Самолети падат. Хората ще стоят твърдо. Няма да позволят на звяра да надделее над човечеството. Всеки ще плати висока цена. Виждам огнена стена. Огнена вълна, която се носи на запад. Бял огън - праведен. Пречистващ. След него 40 дни молитва и траур, след това мир. Дълъг мир. Достатъчно за цял живот.“

Разбира се, тези думи ме накараха да се чувствам уязвим. Шаманката говореше уверено, сякаш четеше книга, въпреки че просто седеше пред мен със затворени очи. Попитах дали говорят за трета световна война.

„Не. Ще я нарекат по друг начин. Не война. Но много държави ще бъдат въвлечени - виждам верига от хора от много националности, всички безлики. Душите им са изпратени за превъзпитание. Не им е било позволено да отидат в рая.“ Те ще се върнат на Земята и ще изкупят греховете си отново и отново. Тогава ще има мир. Почти всички държави ще се обединят. Китай ще бъде в центъра. Европа, както и Русия, ще се възстанови дълго от случилото се. Но Китай ще помогне на всички. Тогава виждам нова заплаха. Ченглини.

„Кои са те?“

„Имаш жена, нали?“

„Да.“

Подменяемите ще бъдат освободени и ще могат да приемат човешки форми.

- Представете си, отивате на пътешествие. Връщате се, тя ви среща, всичко е наред. Но това вече не е тя. Това е подменяемо същество. Тъмни демонични същества ще започнат да отвеждат хората в празнотата и да приемат тяхната форма. Хранят се с емоции и източват жизнената енергия. И няма да забележите нищо освен слабост и немощ, но ще бъде твърде късно.

Хората ще се отвърнат от Бог и ще пуснат подменяеми в света. Виждам два разлома в земята – единият в Африка, другият в Турция. Ватикана ще откъсне печатите от тях и съществата ще наводнят света. Не можете да се доверите на Папата в сини или лилави одежди. Той не е истински, той също е подменяемо същество. Той ще разбере как да премахне печатите.

- И как ще свърши това?

- Висши сили ще се намесят. Ярък знак ще дойде от небесата. Ще бъде подсилено с хиляди огледала и всички подменяеми ще се превърнат в пепел, докато хората, взети в празнотата, ще се завърнат. За тях времето ще изглежда сякаш е спряло, въпреки че ще минат години. Завръщането ще бъде трудно. Изгубено време... децата ще растат без майки, много баби и дядовци ще си тръгнат, без да се сбогуват.

— И кога ще се случи това?

— През следващия век (към 1986 г.).

— И ще изследваме ли космоса?

— Бази на Луната и Марс, две орбитални станции и една трансорбитална станция. Ще се лети от Земята до Луната и Марс и обратно. Виждам всичко това и през следващия век, само че не в началото, а след всички събития. Ще се образуват съюзи и дори нови държави, които ще позволят на човечеството да претърпи значителни промени. Поддръжниците на стария свят ще бъдат много недоволни, но няма да могат да направят нищо. Ще дойде нов свят. Китай и две нови държави, едната в Африка и едната в Югоизточна Азия, ще бъдат начело.

„Значи човечеството няма да се самоунищожи?“

„Няма да се случи нито в този, нито в следващия век. И отвъд него, не го виждам. Внучката ми е наследствена шаманка. Това е традиция в нашето семейство – всяко поколение се ражда мъж или жена шаман. Когато достигне поне моето ниво, тогава ще може да надникне в още по-далечни времена.“

Разговорът ни приключи дотук. Благодарих ѝ и тя ме благослови за щастлив живот. Вярно е, че не говореше за най-приятните неща, но можех да кажа, че е светъл човек. Тя излъчваше енергията на живота, радостта и светлината. Не знам кога или как тези събития ще се случат или няма да се случат, но мога да кажа, че рано или късно светът ще се промени и ако ѝ вярвам, ще бъде към по-добро.

„Израел/Иран. Английски субтитри. Предсказанията на ясновидеца Яцковски.“

 

 ИЗГУБЕНИТЕ ДЕЦА НА ТАРТАРИЯ – ГОЛЯМОТО РАЗСЕЛВАНЕ, ИЗТРИТОТО МИНАЛО И ТИХАТА ТРАГЕДИЯ НА ПОЛОВИН МИЛИОН ДУШИ, ЧИИТО ИМЕНА СВЕТЪТ ЗАБРАВИ.

 През 18‑ти и 19‑ти век светът е бил свидетел на едно от най‑масовите, най‑тихите и най‑неразбраните разселвания в човешката история, когато около петстотин хиляди осиротели и разселени деца са били изпратени от Русия, Източна Европа и Азия към далечни земи, към непознати континенти, към места, които никога не са чували, никога не са виждали, никога не са си представяли, и когато тези малки пътници пристигали, те били като сенки, откъснати от корените си, от културата си, от езика си, от света, който ги е родил, и който междувременно е започнал да изчезва от картите, от паметта, от историята. Тези деца идват от някогашната Тартария – огромна, загадъчна, многопластова цивилизация, която днес е почти напълно заличена от конвенционалната история, изтрита от учебниците, премълчана от академиите, сведена до мит, въпреки че някога е заемала огромни територии, обединявала народи, култури, традиции, и е била дом на милиони. Когато децата напускат тази земя, те носят със себе си последните искри от един свят, който скоро ще бъде погълнат от мълчание, а когато пристигат в новите си домове, почти никой не знае откъде идват, какви са били, какво са загубили, и това позволява тяхната идентичност да бъде пренаписана, заменена, заличена, докато истинският им произход се разтваря като дим. Движението „Влакът на сираците“ става най‑видимата част от тази история, представяно като хуманитарна инициатива, като спасителен жест, като опит да бъдат настанени уязвими деца в добри семейства, но зад тази благородна фасада се крие реалност, която е далеч по‑тежка, далеч по‑студена, далеч по‑болезнена. Влаковете пренасят огромни групи момчета и момичета на хиляди километри, а когато пристигат, те не намират топли прегръдки, а тълпи от непознати, които ги оглеждат като добитък, оценяват ги по възраст, по здраве, по физическа сила, по това колко работа могат да вършат, и много от тях никога не са осиновени, никога не са приети, никога не са обичани. Вместо това те са изпращани във ферми, където прекарват години в тежък труд, получавайки само храна и подслон, често разменяни между семейства като стока, като работна сила, като ресурс, а не като човешки същества. За някои животът се подобрява, но за мнозина реалността е далеч от обещанията, които са им били дадени, далеч от надеждите, които са носили, далеч от мечтите, които са имали. Детството им се превръща в второстепенна подробност, а полезността – в единствената мярка за тяхната стойност. Трагедията обаче не свършва с изгубените родители, защото тези деца губят нещо още по‑голямо – връзката си с цивилизация, която вече е започнала да изчезва от общественото съзнание. Тартария, светът, който ги е родил, светът, който е бил техният дом, техният език, тяхната култура, тяхната памет, постепенно се разпада, заличава се, изчезва от картите, от архивите, от колективната памет, и когато тези деца порастват, те вече не знаят кои са били, откъде идват, какво са загубили. В книгите „Тесла и децата от зелевата поляна“ и „Възходът на клонингите: Бебетата от зелевата поляна“ Гай Андерсън разширява това изследване, вплитайки лични разкази, спомени, фрагменти от съдби, които показват човешката страна на история, която често се свежда до числа, до транспортни списъци, до институционални документи. Тези разкази разкриват болката, объркването, тъгата, но и силата на деца, които са били принудени да изградят нови идентичности в страни, които никога не са очаквали да нарекат свой дом. Те порастват, създават семейства, стават част от общества, които не знаят нищо за техния произход, и с всяко следващо поколение изчезва още едно парче от стария свят, докато не остават само фрагменти, само сенки, само въпроси. Днес оцелелите записи ни казват къде са били изпратени много от тези деца, но почти нищо не разкриват за това какво им е било отнето – език, култура, памет, корени, идентичност. Фокусът остава върху транспортните схеми, върху институциите, върху програмите за осиновяване, докато по‑дълбоката културна загуба остава в сянка, пренебрегната, недоизказана. Зад всяко име в списък стои дете, чийто свят е бил прекъснат завинаги, чиято връзка с родината е била разкъсана, чиято история е била пренаписана. Тази история не е просто исторически факт, тя е предупреждение, тя е огледало, тя е зов към онези, които искат да разберат как цели цивилизации могат да бъдат заличени, как цели поколения могат да бъдат пренаписани, как истината може да бъде скрита зад благовидни думи и институционални документи.

ТИ ЩЕ СПЕЧЕЛИШ