„Тъмната истина зад ‘Голямото пробуждане’ и идващите глобални кризи.“

 

Можете ли да повлияете на реалността? Д-р Джо Галенбергер обяснява как

 Може ли съзнанието да повлияе на реалността? Д-р Джо Галенбергер, клиничен психолог и автор на „Inner Vegas“ и „Liquid Luck“, се завръща в „Meats & Fortune“, за да изследва психокинезата, интуицията, манифестацията, ретрокаузацията и дали вътрешното ни състояние може да повлияе на вероятността и късмета. Джо споделя прозрения от десетилетия изследвания, своите семинари във „Inner Vegas“ и работата си с Института Монро. Обсъждаме необикновени експерименти, включващи зарове и казино игри, защо страхът може да попречи на намерението, как благодарността и радостта могат да променят състоянието ни на ума, значението зад „Аз пристигнах“ и дали съзнанието може да повлияе на реалността по начини, които науката все още не разбира напълно.

Започваш да си спомняш богатия живот, който все още не си живял 💰

 

„Пожар в къща, причинен от суша“, показва насочен поток на енергия.

 

Архитектите на световете и началото на прехода на Земята

Архитектите на световете информираха контактьора за началото на подготовката за промени на Земята и това послание, предадено чрез Лариса Маринкина, контактьор от трети ред, се превръща в космическа нишка, която прониква в човешкото съзнание като непрекъснат поток от вибрации, идеи и откровения, разкриващи скритата история на нашия произход и бъдеще. Лариса общуваше телепатично чрез езика на вселенската хармония, език, който не е просто средство за комуникация, а енергийна матрица, използвана от високоразвити цивилизации за предаване на знание без изкривяване, без разделение, без шум, като чиста честота, която се влива директно в съзнанието. На този език говорят и архитектите на световете – същества, които не просто наблюдават космоса, а го моделират, оформят, създават и поддържат като живо поле от безкрайни възможности, в което всяка планета е проект, всяка цивилизация е експеримент, а всяко същество е част от огромна космическа симфония. Според Лариса Земята е един от техните сравнително нови проекти, започнал преди около четири милиона години, когато те са започнали да настройват условията така, че да създадат среда, подходяща за човешко съществуване, като постепенно са коригирали атмосферата, магнитните полета, биологичните параметри и енергийните слоеве на планетата, за да подготвят място, в което човешкият вид да може да се развива. Те са планирали човека да бъде малко по-различен, но крайният резултат е цивилизация, способна да се учи, да греши, да се издига, да пада, да търси смисъл и да се променя, което за архитектите е най-важният показател за жизнеността на един проект. Лариса сподели, че архитектите са създали хората чрез сложна формула с десетки хиляди входни характеристики, което обяснява огромното разнообразие между нас – външно, вътрешно, емоционално, интелектуално, духовно, като всеки човек носи уникална комбинация от потенциали, които могат да го поведат по различни пътища на развитие: духовен, технологичен, техномагически или екстрасензорен. Някои цивилизации, подобно на нашата, са избрали технокрацията като основен двигател на прогреса, докато други, като архитектите, са отхвърлили технологиите в ранните етапи и са развили екстрасензорните способности до такава степен, че по-късно са успели да ги комбинират с технологични постижения, създавайки симбиоза, която им е позволила да живеят практически неограничено и да оформят планети според нуждите на различни форми на живот. Те са се намесвали в нашата история няколко пъти, винаги в критични моменти, когато цивилизацията е била застрашена от унищожение, но хората са тълкували тези намеси като случайност, съдба или собствено постижение, което е нормално за млада цивилизация, която още не разбира своя произход. Архитектите казали на Лариса, че грешките в ранните етапи са естествени, защото човечеството експериментира с различни форми на управление, различни модели на съществуване, различни начини да структурира своя свят, но единственото, което пречи на хармоничното развитие, е животинският инстинкт – ловецът в човека, който винаги търси плячка, и ако няма външен противник, започва да ловува себеподобни, което води до войни, разрушение и конкуренция за ресурси. Архитектите признават това като своя основна грешка – че не са предвидили силата на инстинкта, който може да изкриви развитието на цивилизацията, и както всяка грешка, те се стремят да я поправят. В разговора с Лариса те обявили, че започват подготовка за преходен период на Земята, при който атмосферата ще претърпи леки промени, а у хората ще настъпят генетични корекции, които ще намалят омразата, напрежението и нуждата от разрушителни технологии, като целта не е контрол, а настройка – опит да се даде шанс на цивилизацията да премине към следващото ниво на развитие. Но никой, дори архитектите, не знае какви ще бъдат последиците, защото всяка промяна в жив проект води до непредвидими реакции. Следващото хилядолетие ще бъде време на огромни изпитания за човечеството като цяло, не за едно поколение, а за всички нас, за цялата линия на бъдещите хора, които ще наследят света, който ние оформяме днес, и няма нужда от страх или тревога, а от осъзнаване. Всеки човек трябва да започне от себе си, да се запита какво може да направи, за да подобри живота на Земята, какво може да остави след себе си, какъв отпечатък може да създаде в колективното поле на човешкото съзнание, защото ако направим това, нашата цивилизация ще има светло бъдеще, тъй като архитектите са ни вложили невероятен потенциал, който чака да бъде активиран. Истинската трансформация не е външно събитие, а вътрешен процес, при който промените в атмосферата и генетиката са само катализатори, а преходът започва в човешкото сърце, в човешкия ум, в човешкия избор, защото архитектите могат да подготвят сцената, но ние сме тези, които ще изиграем ролята.

 Атлантическият влак и изтритата технология на Стария свят: мистичният призрак на Тартарската епоха

Сред изследователите, които се опитват да разплетат скритите нишки на Тартария и загадъчния Стар свят, малко машини са предизвиквали толкова силно и продължително вълнение, колкото легендарният Атлантически влак, чиято форма сякаш е излязла от бъдеще, което никога не е съществувало, но е оставило следи в миналото. Неговият аеродинамичен силует, изграден от плавни извивки, затворени корпуси и инженерни решения, които не се вписват в нито една известна хронология, стои като немълчаливо доказателство за цивилизация, чиято технологична мощ е била заличена от колективната памет чрез внимателно режисирани исторически разкази. Този влак не прилича на тежките, ъгловати локомотиви от 19-ти век, които официалната история ни представя като върховно постижение на индустриалната епоха. Той изглежда като машина, създадена от свят, който е разбирал енергията по различен начин, свят, който е владеел принципи, изгубени за нас, свят, който е строил монументални сгради, огромни изложбени комплекси, колосални мостове и инфраструктура, която днес не можем да възпроизведем дори с модерните технологии. Атлантическият влак е част от тази мистична картина — фрагмент от технологичен език, който е бил изговорен от цивилизация, изчезнала без следа.Историята му, както често се случва с машините от Стария свят, е обвита в мъгла от полуистини, слухове и странни съвпадения. Според разказите, неговата съдба е била белязана от инцидент в Исландия, който е послужил като удобен повод да бъде изтеглен от употреба. Вместо да се анализира технологията, вместо да се подобри конструкцията, вместо да се изследва потенциалът му, вниманието се насочва единствено към трагедията, превръщайки я в оправдание за заличаване на цяла технологична линия. Така Атлантическият влак изчезва почти за една нощ, оставяйки след себе си само няколко снимки, няколко фрагмента и безброй въпроси, които никой не желае да задава.Тази съдба поразително напомня за историята на твърдите дирижабли — величествени летателни апарати, които години наред са пътували успешно, докато катастрофата с Хинденбург не е променила общественото мнение и не е сложила край на цяла епоха. Вместо да се подобри технологията, тя е била изоставена. Вместо да се изследва причината, тя е била погребана. Вместо да се продължи развитието, то е било прекъснато. И всичко това се случва в свят, в който други форми на транспорт продължават да съществуват въпреки многобройни катастрофи. Защо дирижаблите са били изоставени? Защо Атлантическият влак е бил заличен? Защо монументалната архитектура е била разрушена? Защо изложбените градове са били премахнати? Защо енергийните системи на Стария свят са били скрити?

Сходството между тези събития е твърде силно, за да бъде игнорирано. И двата инцидента — този в Исландия и този с Хинденбург — изглеждат като перфектни оправдания за премахване на технологии, наследени от Тартария, технологии, които не се вписват в новата историческа рамка, технологии, които показват свят, по-развит от нашия. Когато страхът заменя възхищението, хората спират да задават въпроси. Когато трагедията се превърне в инструмент, истината се скрива. Когато общественото мнение бъде насочено, миналото се пренаписва.Това е част от много по-широк модел, който се простира през железопътните линии, дирижаблите, архитектурата, енергийните системи и дори през самата структура на градовете. Изключителни изобретения изчезват след удобно навременни бедствия. Монументални сгради се разрушават след „пожари“, които не могат да бъдат обяснени. Огромни изложбени комплекси се премахват под претекст за „временност“, въпреки че са били построени от камък, метал и материали, които не са временни. Енергийни системи, които не изискват гориво, изчезват без следа.Всеки път официалните обяснения обезкуражават разследването. Всеки път трагедията служи като врата към забрава. Всеки път технологията се превръща в мит. И така всяко липсващо изобретение става още едно парче от огромния пъзел на изтритата цивилизация, която някога е владеела света.Атлантическият влак е символ на този пъзел — машина, която не се вписва в историята, която ни е дадена. Машина, която показва, че Старият свят е бил по-развит, отколкото ни казват. Машина, която доказва, че Тартария е оставила следи, които не могат да бъдат скрити напълно. Машина, която ни напомня, че истинската история не е тази, която четем в учебниците, а тази, която се крие в забравените снимки, разрушените сгради, изчезналите технологии и мистериозните артефакти, които продължават да се появяват въпреки всички опити да бъдат заличени.И ако някой ден решим да погледнем отвъд страха, отвъд официалните разкази, отвъд удобните обяснения, може би ще открием, че Атлантическият влак не е просто машина, а ключ към разбиране на свят, който е бил по-велик, по-сложен и по-напреднал, отколкото можем да си представим.

Древни хора живеят в джунглите на Папуа Нова Гвинея. Как ги наричат ​​местните папуаси?

 По едно време изследователи се стичали към Папуа Нова Гвинея, привлечени от необятната мистерия на земя, където джунглата диша като древен звяр, а всяко листо носи спомен за времена, които човечеството е забравило. Те се интересували от абсолютно всичко — от местната флора и фауна до ритуалите на племената, живеещи там, и често тези срещи завършвали нещастно, защото някои племена, като короваи, били не само войнствени, но и след победа техните воини неизбежно практикували ритуален канибализъм, практика, която макар и рядка, все още съществува и днес. Изследователите били разнообразни, всеки носещ своята жажда за знание. Сред тях бил фолклористът Херман Фауст, който през 1957 г. пътувал до Папуа Нова Гвинея, общувал с местните жители чрез преводач и съставил колекция от над 40 папуаски легенди и истории. Една от тях го поразила толкова дълбоко, че променила целия му живот. Според тази легенда много отдавна, преди хората да пристигнат в Папуа Нова Гвинея, там живеели гиганти, наричани от местните древни хора. Когато първите заселници пристигнали, те успели да общуват с потомците на тези същества и разбрали, че Папуа Нова Гвинея някога е била огромен континент, покрит с джунгла, където древните хора построили своите колосални гнезда, вплетени в дърветата като живи крепости. След това настъпила катастрофа, която разкъсала континента на множество острови, от които Папуа Нова Гвинея е най-големият. Там оцелели няколко племена от древните хора, но загубата на знания ги превърнала в диви, мълчаливи същества, които спрели да говорят и започнали да избягват човека. Те приличали на маймуни, но били високи над три метра, покрити с гъста черна козина, и макар да се срещат рядко, папуасите твърдят, че все още бродят из джунглата. Херман Фауст бил дълбоко развълнуван от тази история и започнал да търси възможност сам да види древните хора. Той разпитвал представители на различни племена и почти винаги получавал утвърдителен отговор: да, древните хора съществуват, да, виждали сме ги, да, те са тук. Търсенето му се превърнало в четиригодишно пътешествие през джунглата. За да постигне целта си, той се установил сред едно от племената и тръгнал на експедиции с техните ловци, някои от които вече били срещали древните хора и отвели изследователя до местата, където това се е случило. Експедицията на Фауст продължила години, но срещата с непознатото най-накрая дошла. Ловната група се насочила към водопада „Слънце“, свещено място на племето, което всъщност било малко езерце, от което течал извор, а водата се стичала по камъни в по-ниска „купа“. Там се извършвали ритуали за раждане и брак, място, където духовете на предците според папуасите наблюдавали живите. Ловците обичали близка поляна, разчистена от лози и растителност, където птици и животни често се стичали, но този път никой не дошъл. Един от ловците предположил, че причината е присъствието на древните хора — те прогонвали животните, защото животните се страхували от тях. В джунглата тишината е предупреждение, знак, че нещо голямо се движи. И наистина, няколко минути по-късно, според Херман Фауст, в храсталака се появило движение. Нещо огромно, покрито с гъста черна козина, преминало между дърветата. Изследователят оценил височината му на 3–3,5 метра. Очите му светели като два пламъка в мрака. Съществото забелязало ловците и без да издаде звук, започнало да се оттегля по-дълбоко в джунглата. Херман искал да го последва, но ловецът го спрял с думите: ако го преследваш, няма да се върнеш. Така европеецът останал да наблюдава мистериозното същество отдалеч, без да може да разбере дали гледа животно, криптид или последния представител на древна раса. Връщайки се у дома, Фауст разказал за преживяното. Някои колеги предположили, че е видял подвид йети, но повечето учени отхвърлили историята му. Самият Фауст настоявал, че видяното не е било измислица, не е било инсценировка, не е било плод на фантазия. Той вярвал, че е срещнал древния човек от папуаските легенди. Честно казано, направих проучвания за мистериозните същества и криптиди в Папуа Нова Гвинея и изглежда, че някои подвидове йети наистина живеят там. Има няколко източника, които съобщават за подобни срещи. От друга страна, традиционната наука отрича съществуването им, така че е трудно да се каже дали Херман Фауст наистина е видял древния човек от легендите. Но едно е сигурно — местните папуаси ги наричат древни хора, пазители на изгубения континент, сенки на миналото, които продължават да живеят в джунглата, далеч от човешките очи.