Преглед на моделите на постоянния плазмен огън

 

„Украйна. Английски CC. Предсказанията на ясновидеца Яцковски.“

 

Ако забелязвате ТЕЗИ модели, значи реалността ви е на път да се промени! 👁️💰

 

 ТЕ НИ НАБЛЮДАВАТ: БИВШ СЛУЖИТЕЛ НА НАСА ГОВОРИ ЗА ОБЕКТИ ВЪВ ФОТОГРАФИИ

Преди около десет години, жена от Съединените щати беше интервюирана в подкаст и твърдеше, че е работила в НАСА 26 години. Казваше се Симона Ливончич. Тя работеше в отдела, отговарящ за обработката на информация, преди тя да бъде публикувана. Цялата информация, независимо дали е снимки, интервюта, публикации или видеоклипове, преминаваше през триетапен процес на цензура, преди да се появи на страниците на медиите. С появата на интернет нищо не се е променило; цензурата продължава по абсолютно същия начин, така че цялата информация и данни от американската космическа агенция са внимателно регулирани, преди да достигнат до потребителите. Симон започна разказа си с тази новина. Според нея практиката на обработка на данни е започнала отдавна, още по време на мисиите „Аполо“. Това се е наложило под постоянен натиск от обществеността и различни неправителствени организации, както и от чуждестранни агенции и журналисти. Ръководителите на НАСА открито заявиха на заседания на персонала, че не трябва да има причина за съмнение в компетентността на организацията. Следователно всички материали трябва да бъдат проверени и да отговарят на високи стандарти за качество. Симона Ливончич смята, че НАСА е придобила и широк набор от инструменти за скриване или подмяна на информация. Това важи особено за аудио записи, снимки и видеозаписи. Като пример тя разказа историята на част от аудио запис, за която се твърди, че е изрязана от мисията Аполо 13. Преди критичната ситуация по време на мисията, причинена от експлозията на кислороден резервоар, в близост до модула е имало светещи обекти. Според Симон, те са били три, всяка с размери 10-12 метра. Те са били класифицирани като изкуствени въз основа на редица характеристики. Някои специалисти от НАСА са смятали, че по някакъв начин са повлияли на кораба на астронавтите, а историята за кислородния резервоар и неговата повреда поради небрежност на работниците е била пренебрегната. След 26 години в НАСА, Ливончич стигна до заключението, че съществуват сили, далеч по-напреднали от нашата цивилизация: „Може би думите ми ще се сторят глупави на някои, но това е моето мнение и не е нужно да се съгласявате с него. Работейки в отдела за обработка на информация, обработих стотици снимки и видеоклипове.“ Видях ги в оригиналния им вид. Необработени. С всички обекти, които бяха заснети от камерите. Устройствата на НАСА никога не правят само една снимка. Те винаги правят серия. За да могат да оценят движението на обектите, посоката им на движение и много други параметри. Ако публикуваме дори един кадър, това означава, че или останалите съдържат нещо, което не бива да споделяме публично, или са с лошо качество. Виждал съм и двете в дългогодишния си опит. Например, през 1993 г., докато нашите совалки обикаляха около Земята, оборудването засече ярки проблясъци близо до тях. Астронавтите на борда започнаха да правят снимки, когато ги видяха. Те изглеждаха като светещи, леко сплескани, снежнобели топки. А една от снимките показваше ясните очертания на кръгъл обект, заобиколен от светеща енергийна сфера. Когато видях всички тези снимки, попитах ръководството какво да прави с тях. В крайна сметка те никога не бяха публикувани. Подобна история се разигра по време на един от експерименталните полети на совалката.Оборудването започнало да засича наличието на неизвестен летателен апарат в небето близо до стартовата площадка само минути преди изстрелването. Никой обаче не видял никакви обекти наблизо. Небето било напълно ясно. Буквално за части от секундата стана видим – огромен, с неправилна форма черен летателен апарат, множество крила, мощно тяло, прозорци, задни светлини и ауспуси отзад. Тъй като изстрелването беше закрито събитие и наблизо нямаше журналисти, всички снимки и видеоклипове се съхраняваха изключително в нашия отдел. Между другото, полетът се състоя. Моят ръководител се пошегува по това време, че изглежда сякаш ни следят. Не бива да ги разочароваме; нека се радват на нашия успех. Наблюдават ли ни? Имало е и много други инциденти. По време на полети до околоземна орбита, до Луната и дори по време на изстрелвания до Марс и други планети, винаги има обекти наблизо. Хората трудно могат да се нарекат господари на Земята, но в космоса ние сме гости и сме наблюдавани отблизо. Може спокойно да се каже, че нивото на технологиите на Земята е далеч по-ниско от това, с което хората понякога се сблъскват. Отново, повтарям, това е моето мнение. Можете да се съмнявате в това или да се доверите на думите на бивш служител на НАСА. Струва ми се, че предвид необятността на Вселената, в Космоса е много вероятно да съществуват интелигентни цивилизации. Подобни истории обаче винаги повдигат въпроса: близо ли са те до Земята и Слънчевата система? В края на краищата Вселената е колосална, а ние сме мъничка частица и дори да съществуват високотехнологични цивилизации, те може дори да не са наясно с нас. Затова думите на Симона Ливончич могат да предизвикат смесена реакция.

 ЕНФИЙЛДСКИЯТ КОШМАР – ДОСЕГЪТ С НЕВИДИМОТО, КОЙТО ПРЕВЪРНА ОБИКНОВЕН ДОМ В ЕПИЦЕНТЪР НА СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО

Енфийлдският полтъргайст остава най-страховитият, най-добре документираният и най-обсъжданият паранормален случай в Европа, история която превърна едно обикновено лондонско семейство в пленници на нещо отвъдно, нещо което не се подчинява на човешката логика, нещо което сякаш се хранеше със страх, хаос и присъствието на живи хора. През късните седемдесет години семейството Ходжсън – майката Пеги и четирите ѝ деца – живеят в скромна къща в Енфийлд, Северен Лондон, без да подозират че домът им ще се превърне в сцена на най-известното свръхестествено явление на ХХ век, явление което ще привлече журналисти, полицаи, изследователи, учени, скептици и вярващи, и което ще остави след себе си стотици страници доклади, аудиозаписи, снимки и свидетелства, превръщайки случая в един от най-убедителните аргументи за съществуването на паранормалното. Началото на ужаса е почти банално, както често се случва при подобни явления. През август 1977 година децата започват да чуват странни шумове, удари, тропане, шепот, а вратите се затварят сами, мебелите се местят без човешка намеса, играчки се хвърлят през стаята, а през нощта невидима сила изхвърля децата от леглата им, сякаш някой или нещо се опитва да ги изгони от собствената им стая. Първоначално Пеги Ходжсън мисли че децата си измислят, че се шегуват, че преувеличават, но когато вижда как тежък шкаф се плъзга по пода без никой да го докосва, когато чува удари по стените които идват от вътрешността на къщата, когато усеща хладни течения в стаи без прозорци, тя разбира че това не е детска фантазия, а нещо много по-страшно. Най-ужасяващото започва когато единадесетгодишната Джанет започва да говори с глас който не е нейният, глас на възрастен мъж, дрезгав, груб, понякога подигравателен, понякога заплашителен, глас който твърди че е духът на човек който е живял в къщата преди десетилетия, глас който казва че не може да си тръгне, че е „заклещен“, че „наблюдава“, че „контролира“. Джанет говори с този глас с часове, понякога без да движи устните си, понякога сякаш гласът идва от гърдите ѝ, а понякога сякаш се носи из цялата стая. Това не е просто семейна история, защото над тридесет души – съседи, журналисти, полицаи, лекари, изследователи на паранормалното – твърдят че лично са видели или чули проявленията. Полицаи свидетелстват че са видели стол да се плъзга сам по пода. Журналисти снимат как предмети се издигат във въздуха. Изследователи записват десетки часове аудио, в които Джанет говори с глас който не може да бъде обяснен с медицински или психологически причини. Снимки показват как Джанет е изхвърлена от леглото си сякаш от невидима сила. Дори скептици признават че част от явленията не могат да бъдат обяснени с измама, защото се случват пред очите на хора които нямат никаква причина да лъжат. Най-известните изследователи на паранормалното, Ед и Лорейн Уорън, посещават къщата и твърдят че това е един от най-интензивните случаи на полтъргайст, които някога са виждали, случай който според тях е резултат от комбинация между силна енергия, травма, присъствие на дух и нещо което надхвърля обичайните прояви на полтъргайст. През следващите месеци явленията стават още по-странни. Предмети летят през стаите. Матраци се огъват. Столове се обръщат. Тежки мебели се местят сякаш са от картон. Джанет влиза в състояния на транс, в които очите ѝ се променят, гласът ѝ става нечовешки, а поведението ѝ е напълно различно от нормалното. Понякога тя твърди че не помни нищо от случилото се. Понякога казва че усеща присъствие зад себе си. Понякога казва че „той“ стои в ъгъла и я наблюдава. Случаят продължава почти две години, през които семейството живее в постоянен страх, а изследователите се опитват да разберат какво се случва. Някои твърдят че това е дух на човек който е умрял в къщата. Други смятат че е енергийно явление, породено от емоционалното напрежение в семейството. Трети вярват че е нещо много по-сложно, нещо което не принадлежи на света на духовете, а на нещо по-дълбоко, по-странно, по-необяснимо. Независимо от теорията, фактите остават: десетки свидетели, стотици документирани проявления, аудиозаписи, снимки, доклади, и история която продължава да бъде цитирана като едно от най-силните доказателства за съществуването на паранормалното. Енфийлдският полтъргайст не е просто легенда, не е просто градска история, не е просто сюжет за филм, а реален случай който показва че понякога невидимото може да стане видимо, че понякога домът може да се превърне в сцена на нещо отвъдно, и че понякога най-страшните истории не се раждат в киното, а в обикновени къщи, сред обикновени хора, които се оказват пленници на нещо което не разбират и не могат да контролират.

 МАСКИТЕ НА АСТРАЛА – НЕВИДИМИТЕ КАПАНИ НА КАНАЛИЗИРАНЕТО И ИЛЮЗИЯТА ЗА „СВЕТЛИ СЪЩЕСТВА“

Канализирането винаги е било представяно като мост към невидимото, като врата към „висши същества“, като път към ангели, водачи, висшия аз или дори самия Бог, но това което хората не осъзнават е че астралният свят не е райска градина, а затворнически двор, пълен с гласове които умеят да се маскират, да се преструват, да се адаптират към очакванията на човека и да се представят като светлина, докато всъщност работят по съвсем различна логика. Тези същества, ако ги наречем така, действат като контролирана опозиция, като структури които дават деветдесет процента истина, за да спечелят доверие, да създадат усещане за близост, да изградят авторитет, да ви накарат да вярвате че сте намерили нещо чисто, нещо висше, нещо което ви води към изцеление, към знание, към пробуждане, и точно когато човек се отпусне, точно когато повярва, точно когато отвори съзнанието си, те „издърпват килима“, променят посоката, въвеждат хаос, подменят истината, или направо ви водят към пропаст, защото целта им никога не е била да ви издигнат, а да ви задържат в астралната мъгла, в илюзията, в зависимостта от гласове които звучат като светлина, но не са. Ангели, водачи, висш аз, „Бог“ в канализираната форма – всичко това са гласове от астрала, от онзи слой който е близък до човешкото съзнание, но не е източник на истина, а източник на отражения, на проекции, на същности които умеят да говорят така че да ви издухат дим в задника, защото ако не го направят, ако не ви дадат сладост, ако не ви дадат чудо, ако не ви дадат утеха, никога не бихте им обърнали внимание. Затова канализирането често започва с „чудеса“, с изцеления, с знаци, с синхроничности, с усещане за подкрепа, с думи които звучат като мъдрост, като любов, като истина, но това е само захарта преди капана, само примамката преди подмяната, само светлината преди затъмнението, и много хора не разбират че астралът е майстор на имитацията, майстор на маските, майстор на това да се представя като нещо което не е. Понякога хората дори вярват че са преживели чудеса, че са били излекувани, че са получили дарби, че са били докоснати от висша сила, но това отново е част от същия механизъм – даване на сладко преди удар, даване на надежда преди срив, даване на светлина преди падане, и историята познава много примери за това как канализирането може да доведе до култове, до зависимости, до манипулации, до злоупотреби, до разрушени животи. Един от най-известните случаи е този на Джон Божий, човек който години наред беше представян като лечител, като чудотворец, като духовен водач, като човек който лекува болести, който прави операции без инструменти, който събира хиляди последователи, който изгражда култ около себе си, а накрая се оказа замесен в тежки престъпления, включително трафик на хора, включително злоупотреби, включително действия които нямат нищо общо с духовност, и този случай показва колко лесно е да се създаде илюзия за светлина, колко лесно е да се манипулират хората чрез чудеса, колко лесно е да се използва духовният глад на човека за да бъде воден към нещо разрушително. Това не означава че всяко духовно преживяване е лъжа, нито че всяка интуиция е опасна, но означава че канализирането е поле в което човек трябва да бъде внимателен, защото астралът не е място на чиста истина, а място на отражения, на маски, на същности които умеят да говорят така че да звучат като ангели, но да действат като нещо съвсем различно. И когато хората търсят отговори, когато търсят утеха, когато търсят смисъл, те често са най-уязвими, най-отворени, най-склонни да повярват, и точно тогава астралът може да ги хване, да ги увие, да ги води, да ги подмени, защото най-опасната лъжа е тази която звучи като истина, най-опасната маска е тази която изглежда като светлина, и най-опасният глас е този който казва точно това което искате да чуете. Затова канализирането не е игра, не е безобидно, не е просто духовна практика, а поле в което човек трябва да има критичност, осъзнатост и здрав разум, защото астралът е пълен с гласове, но не всеки глас е истина, не всяка светлина е светлина, и не всяко чудо е чудо.

 ГРЕШНАТА КАРТА НА СВЕТА – ИСТИНАТА, КОЯТО ПРОМЕНЯ ЦЕЛИЯ ГЛОБУС

От векове гледаме света през карта, която не показва истината, карта която изкривява континентите, променя пропорциите, внушава геополитически йерархии и оформя представите на милиарди хора за това кой е голям, кой е малък, кой е важен и кой е второстепенен, и тази карта е толкова дълбоко вкоренена в учебниците, глобусите, атласите и колективното ни съзнание, че почти никой не се замисля защо Гренландия изглежда колкото Африка, защо Европа изглежда огромна, защо Северна Америка изглежда доминираща, а Африка – континентът който е люлка на човечеството, дом на над милиард души и притежател на неизмерими природни ресурси – е представена като нещо по-малко, по-скромно, по-несъществено, сякаш светът е бил нарисуван така, че да постави Северът над Юга, богатите над бедните, колонизаторите над колонизираните, и сякаш тази визуална йерархия е останала незабелязана, защото всички сме свикнали да я приемаме като „нормална“. В действителност Африка е около четиринадесет пъти по-голяма от Гренландия, а върху нейната територия могат да се поберат едновременно Съединените щати, Китай, Индия, Япония, Мексико и голяма част от Европа, което означава че картата която поколения наред сме използвали е не просто неточна, а фундаментално подвеждаща, защото създава визуална и психологическа илюзия за мащабите на континентите, и тази илюзия влияе върху начина по който светът мисли за Африка, за нейната роля, за нейното значение, за нейната сила и за нейното място в глобалната система. Днес този спор вече не е просто академичен, не е просто тема за географи, картографи или активисти, а е стигнал до Общото събрание на ООН, където по инициатива на Того и с подкрепата на всички държави от Африканския съюз се предлага постепенно изоставяне на традиционната карта на Меркатор, използвана от 1569 година, и преминаване към картата Equal Earth, разработена през 2018 година, която показва много по-точно реалните размери на континентите, без да изкривява мащабите, без да раздува Севера и без да свива Юга, и която според африканските държави е необходима, за да се прекрати дългогодишното визуално подценяване на Африка. Африканските лидери твърдят че когато един континент системно изглежда по-малък на картата, това влияе върху начина по който светът възприема неговото икономическо, политическо и геополитическо значение, защото картите не са просто изображения, а инструменти които оформят мисленето, културата, образованието и международните отношения, и затова активисти и анализатори говорят за т.нар. картографски колониализъм – идеята че старите карти неволно са затвърдили представата за превъзходството на Севера над Юга, за доминацията на Европа и Северна Америка, за централната роля на западния свят и за периферното място на Африка, Южна Америка и други региони. Разбира се има и друга гледна точка, защото много географи напомнят че картата на Меркатор не е създадена с политическа цел, а е разработена за мореплаване и навигация, когато точността на морските маршрути е била по-важна от точността на размерите, и че изкривяването е математически ефект, а не политически заговор, но независимо от причината днес Африка поставя въпроса директно и без заобикалки: ако знаем че картата е неточна, защо продължаваме да я използваме като основен образ на света, защо позволяваме на неточна визуална система да оформя представите на нови поколения, защо държим на карта която е удобна за навигация, но вредна за геополитическото възприятие, и защо не преминем към карта която показва света такъв какъвто е, а не такъв какъвто е бил нужен за мореплавателите от XVI век. Именно затова Того вече подготвя международна конференция в Ломе с участието на ЮНЕСКО, Африканския съюз и технологични компании като Google Maps, за да бъде обсъдено как новите карти могат постепенно да навлязат в образованието, дигиталните платформи и международните институции, как да се промени начинът по който децата учат география, как да се актуализират глобусите, атласите и учебниците, и как да се прекрати вековното визуално изкривяване на света. И изглежда че това не е просто спор за един атлас, а спор за това кой определя начина по който светът вижда света, кой задава визуалната истина, кой оформя глобалното въображение и кой решава какво е голямо, какво е малко, какво е център и какво е периферия, защото картите не са просто рисунки, а огледала на власт, история, култура и геополитика, и промяната на картата означава промяна на начина по който мислим за света, за континентите, за народите и за бъдещето.