КАНИБАЛИЗМЪТ В ДЕТСКИТЕ ПРИКАЗКИ И МРАЧНИТЕ КОРЕНИ НА ДРЕВНИТЕ ИСТОРИИ, ПРЕДАВАНИ НА ДЕЦА 

Канибализмът се появява в някои от най-старите оцелели версии на истории, които в крайна сметка се предават на деца, като в тези древни разкази присъстват мотиви за същества, които приготвят човешка плът, родители, които несъзнателно консумират собственото си потомство, ревниви кралици, които изискват човешки органи, и млади момичета, подлъгвани да ядат части от свои роднини, като тези подробности не са били късни допълнения, появили се векове по-късно, а са били част от най-ранните влиятелни версии на истории, които и днес остават разпознаваеми. Тези мотиви не са били случайни, защото в древните общества гладът, страхът от изоставяне, опасността от нападения, жестокостта на природата и непредсказуемостта на човешкото поведение са били ежедневни реалности, които са се отразявали в разказите, предавани устно от поколение на поколение. „Хензел и Гретел“ е може би най-очевидният пример, въпреки че съвременните преразкази рядко подчертават истинската цел на вещицата, чиято къщичка от меденки е била построена умишлено, за да привлича деца, които тя затваряла, убивала, готвила и консумирала, когато попаднели в ръцете ѝ, като самата идея за сладка къща, която примамва невинни деца, е древен символ на капан, маскиран като безопасност. Хензел не е бил угояван с някаква неясна заплашителна цел, а защото вещицата възнамерявала да го заколи и да приготви тялото му за храна, като това действие е било представено в най-старите версии с такава суровост, че днес би било немислимо да се включи в детска книга. „Снежанка“ съдържа също толкова обезпокоителен елемент, който много съвременни версии напълно избягват да споменават, защото ревнивата кралица нарежда на ловеца да убие момичето и да се върне с белите ѝ дробове и черния ѝ дроб като доказателство за убийството, като в най-старите текстове тези органи са били описвани като символи на жизнената сила, която кралицата желаела да погълне, за да укрепи собствената си власт. След като вместо това получава органи, взети от дива свиня, тя ги приготвя със сол и ги изяжда, вярвайки, че консумира части от самата Снежанка, като този акт е бил представян като ритуално поглъщане на младостта и красотата. „Хвойновото дърво“ отвежда тази тема в още по-ужасяваща посока, защото мащеха убива малкия си доведен син и след това поднася останките му на нищо неподозиращия му баща, който ги изяжда, без да знае истината, като този мотив е бил част от древни истории за семейни предателства, в които храната се превръща в средство за наказание, отмъщение или демонстрация на власт. Един от най-тревожните примери е свързан с история, която почти всеки помни от ранното детство, защото по-старите устни варианти на Червената шапчица, наричани „Историята на баба“, съдържат материал, който е изваден от по-късните версии на Шарл Перо и братя Грим, като в тези ранни разкази момичето несъзнателно получава плътта и кръвта на убитата си баба и ги консумира в самата къща, където е извършено убийството, като този акт е бил част от по-дълбок символизъм, свързан с преминаването от детство към зрялост, с изправянето пред опасност и с разкриването на истинската природа на света. Този детайл напълно променя атмосферата на историята, която днес се помни чрез червени наметала, горски пътеки, кошници и необичайно големи зъби, защото по-ранната приказка съдържа канибализъм, сексуална заплаха, същество, подобно на върколак, и бягство, постигнато чрез хитростта на самото момиче, а не чрез намесата на спасител, като това показва, че древните версии са били предназначени да подготвят децата за реални опасности, а не да ги забавляват. Елементите, които познаваме днес, представляват само фрагменти, оцелели от нещо значително по-странно и много по-тревожно, като тези фрагменти са били пречистени, смекчени и пренаписани, за да се впишат в модерната представа за детска невинност.Канибализмът се появява твърде често в традиционното разказване на истории, за да бъде отхвърлен като случаен ужасяващ детайл, добавен единствено за забавление, защото глад, гладуване, изоставяне, хищни възрастни, свръхестествени същества и семейства, обръщащи се едно срещу друго, многократно обграждат тези по-стари разкази, като тези мотиви са били отражение на реални страхове, преживявани от общности, които са живеели в условия на несигурност, бедност и постоянна заплаха. Дали тези истории са запазили истински страхове, древни предупреждения, забравени обичаи или спомени за събития, преживени от по-ранни поколения, остава един от най-мрачните въпроси, свързани с тяхното оцеляване, като много изследователи смятат, че тези мотиви са били част от колективната памет на древните общества. Докато проучвах „Мрачният произход на детските истории“, непрекъснато откривах подробности, които съвременните адаптации или са смекчили до неузнаваемост, или са премахнали напълно, като канибализмът беше само един от повтарящите се елементи, въпреки че честотата му напълно промени начина, по който гледах на няколко истории, спомняни от детството, защото колкото по-дълбоко се проследяват тези истории назад, толкова по-малко приличат на версиите, които повечето от нас първоначално са получили. Ако искате да научите повече за моята работа, да прочетете блоговете ми или да закупите подписани копия на книгите ми, моля, посетете моя уебсайт. И четирите ми заглавия са налични и в Amazon, като се предлагат и формати Kindle и Audible. С най-добри пожелания. Гай Андерсън – Автор.

 АНФИСА ОТ СТРОГИНО ВЯРВАЛА, ЧЕ Е ПЪТУВАЛА ОТ 1941 ДО 1980 Г. – ИСТОРИЯТА НА ЕДНО НЕОБИКНОВЕНО МОМИЧЕ 

Всяка година по света се случват стотици необясними явления, някои в крайна сметка намират обяснение, но много остават загадка. През 1980 г., в средата на есента, в западната част на Москва, в района Строгино, местни жители видели момиче, което изглеждало така, сякаш е било сериозно уплашено или обидено. Като уплашено бездомно кученце тя се шмугвала между сградите, криела се зад стволовете на дърветата и хвърляла недоверчив поглед към минувачите. Въпреки подозрителното ѝ поведение те най-накрая се приближили до нея. По време на разговора тя разкрила, че се казва Анфиса и че е извървяла много километри, за да ги предупреди, че германците настъпват, селата били опожарявани, хората били отвеждани в неизвестни дестинации, особено младите и децата, а с възрастните хора и мъжете не се церемонили. Тя говорела с пълна сериозност, ридаейки и молейки хората да бягат и да се спасяват, защото според нея скоро тук щели да пристигнат големи вражески дивизии. Минувачите се опитвали да успокоят непознатата, но тя отказвала да позволи на когото и да било да се приближи и само крещяла по-силно. „Защо си толкова спокоен? Не искаш ли да живееш?“ Неспособна да намери подкрепа или разбиране, тя продължила, игнорирайки молбите, че нищо подобно не е възможно. Някой дори предположил, че момичето не е напълно наясно къде се намира или коя година е, и по принцип я определили като психично болна. Тя наистина се разтреперила от страх, когато видяла високите сгради, градът бил съвсем различен от последния път, когато го беше видяла, всичко било объркано в главата ѝ. И накрая Анфиса се озовала в полицейското управление, защото провокативното ѝ поведение привлякло вниманието на органите на реда. Момичето твърдяло, че е извървяла километри, за да стигне до столицата. Те интервюирали непознатата и станало ясно, че тя вярва, че е родена през 1918 г. и че годината според нея е октомври 1941 г., германските войски напредвали по цялата фронтова линия и били на път да започнат обсадата на Москва. Изглеждало сякаш Анфиса преразказва хрониките от първите месеци на Великата отечествена война, само че от гледна точка на съвременен човек, не близо 40 години по-късно. Тя твърдяла, че е избягала от селото, когато започнали да се разпространяват слухове, че германците вече са на 50 километра от столицата. Анфиса не можела да разбере защо всички се разхождат мирно, защо няма отбранителни укрепления, къде са всички войници и как изобщо планират да сдържат германската армия с този подход. На всички протести, че е 1980 г. и войната отдавна е приключила с поражението на германците, момичето само поклащало глава и повтаряло, че всички около нея правят грешка. Тя твърдяла, че след Москва всички останали големи градове чак до Урал ще бъдат разрушени, а от изток японците ще започнат да опустошават далекоизточните граници. Момичето се съпротивлявало на всякакви убеждавания, отказвало да повярва на историите за 1980 г. и дори когато ѝ показали резюме от вестник, календар и няколко снимки на съвременна Москва, тя продължила да спори, макар и по-малко енергично. Но тъй като нямало германци и нямало заплаха от война, Анфиса започнала да обмисля завръщането си в родното си село. И тогава се появил друг проблем – германците били унищожили напълно селото на странното момиче по време на настъплението си към Москва, така че тя на практика нямала къде да се върне, къщата, в която живеело семейството ѝ, не била оцеляла. След това всичко ескалирало в търсене на роднините на Анфиса, архивни данни били изровени, но роднините, които момичето посочило, не били открити никъде.Самата Анфиса обаче била вписана в архивите, твърди се, че е била отведена в Австрия през 1941 г., но това изглежда било погрешно представяне – тя успяла да избяга и след това по някакъв необясним начин пътувала до 1980 г. Ако този запис наистина се отнасял за това момиче, подробностите съвпадали – датата на раждане, собственото ѝ име, фамилията и презимето, както и градът, в който живее. Тя не си спомняла друга Анфиса в семейството им или сред съседите им. Последващата съдба на жената, която мистериозно се е озовала през 1980 г., е неизвестна, очевидно е, че тя не е имала начин да се върне в своето време, така че е трябвало да се адаптира към новите условия. Този процес вероятно не е бил лесен, дори от проста психологическа гледна точка Анфиса е преживяла пълноценен стрес с всички произтичащи от това последици. От друга страна може да се счита, че е имала късмет – не е сигурно, че съдбата би била благосклонна към нея през 1941 г. Жителите на Строгино бързо забравили тази история, въпреки че тя била възродена в началото на 90-те години на миналия век и дори имало кратка статия за инцидента в едно от изданията от периода. Официалната science не потвърждава съществуването на пътуване във времето, следователно подобни инциденти се считат за недоказани и нямат научна обосновка. Много изследователи обаче смятат, че са напълно възможни, което означава, че далеч не е сигурно, че Анфиса е измислен герой.

 Земетресенията няма да спрат и няма да остане нито един сантиметър земя, който да не се разклати, а ние още не сме навлезли в бурята. Земетресение с магнитуд 7,2 удари Перу, но степента беше намалена до 6,7 по Рихтер. Епицентърът е в Айасухо, на дълбочина 99 км под земната кора, усетено е и в други градове, включително столицата Лима. Броят на земетресенията тази година само до август е над 13 000.Сеизмичната и вулканична активност става все по‑силна и това е само началото.

Вашето проявление е готово да пристигне

 

 ЗЕМНИТЕ ПРИВЪРЗАНОСТИ, КОИТО ДЪРПАТ ДУШАТА КЪМ НИСКИЯ АСТРАЛ И ТРЯБВА ДА БЪДАТ ИЗЧИСТЕНИ ПРЕДИ СМЪРТТА

В продължение на векове мистиците са предупреждавали, че човек не попада в ниския астрал случайно, а защото носи в себе си тежки земни привързаности, впити дълбоко в енергийното му поле, които го държат здраво към плътността, към материята, към земните желания, към разрушителните емоции, към хора, към връзки, към минали животи, към богатство, към алчност, към натрупване, и ако тези привързаности не бъдат изчистени приживе, душата след смъртта остава в същата честота, която е носила, защото астралът не е място, а вибрация, и човек попада там, където вибрира, а вибрацията се определя от това, към което е бил привързан приживе, и затова е необходимо да бъдат премахнати всички земни вериги, които държат духа ниско. Тези привързаности са невидими, но тежки, плътни, мрачни, и всяка от тях е врата към ниските слоеве, където се хранят енергийни паразити, сенки, ларви и остатъци от разрушителни емоции, и затова човек трябва да ги изчисти, ако не желае да бъде задържан в ниския астрал след смъртта. 1. Привързаност към алкохол, защото алкохолът разкъсва защитата, отслабва духа, отваря входове към ниските същности, които се хранят от разпада. 2. Привързаност към месо, защото плътта е нискочестотна материя, която прави съзнанието плътно, земно, тежко. 3. Привързаност към порнография, защото сексуалните образи разпиляват жизнената енергия и създават зависимост. 4. Привързаност към мастурбация, защото тя отслабва духа и създава празнина. 5. Привързаност към сексуален разврат, защото хаотичният секс смесва енергии и дърпа душата надолу. 6. Привързаност към гняв, защото гневът изгаря защитата и моментално сваля вибрацията. 7. Привързаност към мъст, защото желанието за отмъщение създава кармични вериги. 8. Привързаност към ревност, защото ревността разяжда аурата и създава пробиви. 9. Привързаност към тъга, защото тъгата прави душата тежка и мрачна. 10. Привързаност към страх, защото страхът е вход за ниските същности. 11. Привързаност към мързел, защото мързелът създава застой и блокира движението. 12. Привързаност към преяждане, защото тежката храна сваля вибрацията. 13. Привързаност към дрога, защото наркотиците отварят врати към ниския астрал. 14. Привързаност към пушене, защото тютюнът замъглява съзнанието. 15. Привързаност към материални вещи, защото прекаленото вкопчване в предмети връзва душата към материята. 16. Привързаност към пари, защото алчността е ниска вибрация, която държи съзнанието в земния цикъл. 17. Привързаност към богатство, защото натрупването на земни ресурси, стремежът към повече, вкопчването в имущество, в пари, в злато, в притежания създава тежка енергийна верига, която държи душата прикована към земното поле, и тази привързаност е една от най‑опасните, защото човек започва да измерва себе си чрез материята, а това го връзва към ниските честоти. 18. Привързаност към статус, защото желанието за признание връзва душата към егото. 19. Привързаност към конфликти, защото конфликтите създават енергийни отпечатъци, които държат душата ниско. 20. Привързаност към негативни мисли, защото ниските мисли държат душата в ниските слоеве. 21. Привързаност към земни желания, защото всяко желание, което идва от плътта, връзва душата към материята. 22. Привързаност към този свят, защото любовта към земното, към удобствата, към удоволствията, към притежанията, към живота в плътта държи душата прикована към ниските честоти. 23. Привързаност към даден човек, защото когато човек се вманиачи в друг, когато го превърне в семейство, в деца, в връзка, в смисъл, в център на живота си, тази привързаност се впива най‑дълбоко в аурата, защото е емоционална, кармична, свързана с минали животи, и когато човек е прекалено привързан към друг човек, той не може да се издигне след смъртта, защото тази връзка го дърпа обратно към земното поле, към кармата, към недовършените уроци, към повторението, и тази привързаност е една от най‑тежките, защото любовта, обсебването, зависимостта и вкопчването в друг човек създават кармични нишки, които връщат душата в същия цикъл, в същата връзка, в същата болка, в същия урок. Всички тези привързаности трябва да бъдат изчистени приживе, ако човек не иска след смъртта да попадне в ниския астрал, защото ниските емоции са честоти, които държат душата в полета, от които трудно се излиза, и ако човек иска да се издигне, той трябва да изчисти тези привързаности, да издигне вибрацията, да върне светлината, да върне силата, да върне посоката, защото само така душата може да се издигне към висшите слоеве, където няма мрак, няма страх, няма гняв, няма отчаяние, а има светлина, сила, яснота и свобода.

Стъпки за ПОДГОТОВКА за живот след „смъртта“ (лекция в Ethereal University)

 

 БЛЕДИТЕ ХОРА ОТ ДАРИЕН И СКРИТИТЕ ОСТАТЪЦИ НА ИЗГУБЕНИ ЦИВИЛИЗАЦИИ

В продължение на векове пътешествениците описват бледи коренни хора, живеещи в горите между Панама и Колумбия, притежаващи бяла кожа, светла коса и необичайна чувствителност към пряка слънчева светлина, и тези описания са оцелели през поколенията, оставяйки след себе си образа на население, което изглежда напълно не на място в околния регион, сякаш принадлежи на свят, който е изчезнал, но е оставил следи в най‑отдалечените джунгли. Английският хирург Лионел Уейфър е записал тези хора през 17‑ти век, след като е прекарал време сред общности, живеещи в Дариен, и ги е описал като необичайно бледи, с коса, вежди и мигли, които изглеждали поразително светли, и очи, които се борели под слънцето, а неговият разказ се превръща в едно от най‑ранните писмени описания на хора, които по‑късно ще бъдат заобиколени от теории за изчезнали цивилизации и оцелели кръвни линии, защото техният външен вид не съответства на местните народи и създава въпрос, който не е получил отговор. Повече от два века по‑късно американският изследовател Ричард Огълсби Марш навлиза в Дариен, търсейки мистериозното население, описано от по‑ранните пътешественици, и той също се натъква на бледи членове на народа Гуна, убеждавайки се, че произходът им заслужава много по‑задълбочено проучване, отколкото е било получавано преди, а оцелелите му документи съдържат спекулации, които питат дали тези хора може да са произлезли от изгубените гренландски скандинавски колонии, но връзката с Атлантида води до нещо много по‑старо от средновековна Гренландия или забравени европейски селища. Писатели като Харолд Т. Уилкинс са изследвали бледи популации, изчезнали градове и истории, описващи оцелели, разпръснати из Централна и Южна Америка след катастрофално събитие, а Александър Брагин е събирал предания за бледи предци, разрушени родини и хора, пристигащи от земи, изчезнали под огромни катаклизми, и тези истории се преплитат като нишки от един и същи древен разказ, който намеква за цивилизация, унищожена от сила, която е заличила цели континенти. Оцелелите, които са избягали, са се нуждаели от отдалечени територии, където останалите общности биха могли да изчезнат от разрастващото се население и враждебната среда, и Дариен е предлагал гъста джунгла, опасни реки, планини и изключителна изолация, способна да защити скритите селища в продължение на поколения, защото това е място, където човек може да се изгуби напълно и да остане невидим за света. Марш е писал за непознати долини, защитавал е региони и е съхранявал традиции сред хората, живеещи дълбоко в дивата природа на Дариен, и неговото очарование далеч е надхвърляло необичайния физически вид, тъй като е вярвал, че регионът крие следи, принадлежащи на нещо много по‑старо, отколкото предполага основната история, защото ако оцелелите атланти са достигнали Северна и Южна Америка, места като Дариен биха могли да запазят изолирани потомци дълго след като първоначалната им родина е изчезнала. Тази възможност става още по‑зловеща, когато истории за бледи популации се появяват другаде в Северна и Южна Америка, а алтернативните изследователи многократно са записвали истории за странни предци, изгубени родини и цивилизации, унищожени преди началото на признатите исторически периоди, и следователно белите индианци от Дариен биха могли да представляват един оцелял клон от хора, разселени след унищожаването на Атлантида. Съществува и друга възможност, която се простира до историята на Тартария и Голямото нулиране от 1776 г., защото Тартария е представлявала част от Стария свят, която е била унищожена, фрагментирана и след това умишлено заличена, а изолирани оцелели популации биха могли да останат скрити в отдалечени региони дълго след изчезването на по‑широката цивилизация, и отново Дариен би осигурил точно вида територия, където потомците биха могли да оцелеят извън обсега на правителства, армии и пазители на исторически записи. Теориите за Атлантида и Тартария може би описват различни етапи от една и съща мистерия, обграждаща забравените популации, защото Атлантида представлява древна цивилизация, унищожена от катастрофа, докато Тартария е запазила знания, кръвни линии и оцелели останки от този по‑ранен свят, преди да претърпи собственото си унищожение, и белите индианци от Дариен може би са просто един от фрагментите, останали след като тези последователни цивилизации са изчезнали от признатата история. Това, което остава скрито в Дариен, може да е много по‑значимо от едно необичайно население, регистрирано от изследователи, защото бледи жители, непознати долини, изчезнали родини и истории за катастрофални разрушения се появяват многократно около един и същ регион и околните традиции, и може би тези хора никога не са били мистериозни аутсайдери, а потомци на оцелели, избягали при разрушението на един по‑ранен свят, който е изчезнал от картите, но е оставил следи в кръвта на тези, които са успели да се скрият в джунглите на Дариен.