НЕМЕЗИДА И НИБИРУ: ДВОЙНАТА КОСМИЧЕСКА СИЛА, КОЯТО ПРОМЕНЯ СЛЪНЦЕТО, ЗЕМЯТА И ЧОВЕШКАТА ЕВОЛЮЦИЯ

Влиянието на Немезида и Нибиру вече се усеща, защото тези две масивни космически тела започват да променят баланса в нашата Слънчева система, като въздействат върху Слънцето, върху честотата на Земята, върху структурата на времето и върху самата биология на човека, която постепенно се подготвя за преход към нова форма на съществуване. Немезида, наричана от древните „тъмното слънце“, е хипотетичен звезден обект, който според много езотерични учения се движи по дълбока елиптична орбита около нашето Слънце, като периодично навлиза в близост до вътрешната система и предизвиква циклични промени в енергията, честотата и стабилността на планетите. Нибиру, от своя страна, е масивна планета или планетоид, който следва Немезида като придружител, подобно на огромен космически спътник, и заедно тези два обекта образуват двойна система, която влияе върху нашето Слънце по начин, който вече започва да става видим за човечеството. Когато Немезида се приближава, нейното гравитационно поле започва да притиска Слънцето, като променя вътрешните му процеси, увеличава активността на плазмените потоци и води до по-силни изригвания, които се разпространяват в цялата система. Нибиру усилва този ефект, защото неговата маса създава допълнителен натиск върху звездата, подобно на това как два тежки обекта притискат една повърхност и я карат да реагира по-интензивно. Слънцето започва да излъчва по-ярка светлина, по-силна енергия и по-висока честота, която достига до Земята и променя всичко, което е свързано с живота. Това е подобно на преминаване от слаб светлинен източник към много по-мощен, при което цялата среда се променя, цветовете стават по-наситени, сенките по-дълбоки, а енергията по-активна. Тази светлина не е просто физическа, а носи информация, честота и енергийни кодове, които взаимодействат с човешкото тяло, като достигат до клетъчните структури и започват да активират сегменти от ДНК, които са били неактивни хиляди години. Човешкото ДНК съдържа програми, които са били заложени от Висшите Куратори в началото на еволюцията, но са били заключени, докато не настъпи подходящият космически цикъл. Немезида и Нибиру са част от този цикъл. Когато светлината се усилва, клетките започват да променят начина, по който обработват енергия, а ДНК активира кодове, които подготвят тялото за преход от въглеродна към кристална основа. Въглеродната структура е подходяща за ниските честоти на петата раса, но има ограничения, които не позволяват стабилно функциониране в по-високи вибрационни полета. Кристалната структура може да задържа повече светлина, да поддържа по-високи честоти и да функционира в по-фини измерения, което е необходимо за следващия етап от човешката еволюция.Докато Немезида и Нибиру се приближават, времето започва да се държи нестабилно, защото гравитационните вълни променят начина, по който се разпределя енергията в пространството. Дните минават по-бързо, часовете понякога се усещат като минути, сънищата стават по-ярки и по-реални, а мислите придобиват дълбочина, която не е характерна за предишните етапи на човешкото съзнание. Това е знак, че честотата на Земята се променя. Планетата увеличава своята вибрация, което води до промени в Шумановия резонанс, до усещане за ускоряване на времето, до по-силни вътрешни преживявания и до разширяване на съзнанието, което започва да възприема реалността по-широко и по-дълбоко. Материята става по-лека, енергията става по-активна, а старите структури, които са били стабилни в ниските честоти, започват да се разпадат, защото не могат да издържат на новата вибрация, която постепенно обхваща планетата. Немезида и Нибиру не идват, за да унищожат света, а за да го трансформират, защото тяхната роля в космическия цикъл е да ускоряват еволюцията, да пробуждат спящите кодове, да променят честотата и да подготвят човечеството за следващия етап от развитието, при който кристалната структура на тялото ще позволи на хората да живеят в по-високи измерения, да възприемат повече информация и да взаимодействат с енергийните полета по начин, който днес изглежда невъзможен. Промяната вече е започнала и се усеща в телата, в съня, в мислите, в емоциите, в усещането за време, в поведението на Слънцето, в вибрацията на Земята и в онези моменти, когато реалността изглежда нестабилна, разтеглива или променена. Това е началото на новата епоха, началото на новата честота, началото на новото тяло, началото на новото съзнание, началото на кристалната трансформация, която никой не може да спре, защото е част от космическия план и част от бъдещето, което вече се приближава към нас като двойна космическа сила, която променя всичко, което докосне, и която подготвя човечеството за следващата стъпка в неговата еволюция.

 МЕСО, РАСТЕНИЯ И КАРМА: КОЙ ПЛАЩА ЗА НАШАТА ВЕЧЕРЯ?

Има един въпрос, който рано или късно се изправя пред всеки човек, който търси Истината, пред всеки, който се опитва да разбере устройството на света, пред всеки, който усеща, че зад ежедневните действия стои невидима мрежа от причини и следствия, от енергии и отговорности, от кармични нишки, които се вплитат в живота ни, и този въпрос е прост, но безкрайно дълбок, защото ние се храним три пъти на ден, ние убиваме, за да живеем, ние участваме във верига от смърт, дори когато ръцете ни са чисти, дори когато никога не сме държали нож, дори когато просто сме купили спретнато опакована храна, и душата знае това, и душата пита кой плаща за нашата вечеря, кой носи последствията, кой поема енергията, кой записва кармата, кой е отговорен за това, че едно същество е престанало да живее, за да може друго да продължи. И за да разберем този въпрос, трябва да погледнем отвъд повърхността, отвъд моралните лозунги, отвъд крайностите, отвъд фанатизма, отвъд розовите илюзии, и да разгледаме темата от гледна точка на трилъчевото Знание, от гледна точка на Секлитова, Рьорих и Шри Ауробиндо, от гледна точка на онези, които са виждали отвъд материята, отвъд плътта, отвъд биологията, отвъд ежедневието, и са разбирали как работи кармата, как работи съзнанието, как работи енергията, как работи изборът. Да започнем от растенията, защото те са най‑простите, най‑тихите, най‑незабележимите участници в нашата храна, и често чуваме аргумента, че растенията също са живи, че те също страдат, че те също умират, че вегетарианците убиват марулята, но според Аксиоматиката растенията нямат душа, липсва им индивидуалната матрица, която животните и хората притежават, но те имат съзнание от полево ниво, колективно, неиндивидуално, не обвързано с конкретно стъбло или листо, съзнание, което не регистрира болка, защото няма нервна система, няма емоции, няма страх от смъртта, няма индивидуална програма, няма кармични уроци, няма избор между Светлина и Тъмнина, и когато режем копър или берем ябълка, ние не прекъсваме индивидуална програма, защото такава няма, и растенията са създадени именно за да служат като храна, това е тяхната роля в екосистемата, предвидена от самия дизайн на плътния свят, те са основната връзка, те знаят това на нивото на своето полево съзнание, и се отдават без съпротива, както дървото изпуска ябълка, която пада в краката ни, и ние не убиваме дървото, когато вземем този плод, ние приемаме дар, и яденето на растения не е убийство в кармичен смисъл, а размяна, приемане, храна, позволена и осигурена от самия Създател чрез устройството на природата. Но животните са различни, защото те имат душа, не като човешката, но душа, колективна, временна, способна да чувства болка, страх, привързаност, и когато животното бъде водено към кланицата, то знае, усеща миризмата на смърт, чува писъците на онези преди него, тялото му се напряга, сърцето му бие лудо, хормони на ужаса нахлуват в кръвта му, и този ужас прониква във всяка клетка от плътта му, и когато ядем тази плът, ние приемаме вибрацията на страха, тя става част от нас, и ние ставаме част от веригата, защото дори да не сме държали ножа, нашите пари, нашият избор, нашето търсене ни правят съучастници, ние сме крайните потребители, и без нас нямаше да има касапин, и това е като поръчково убийство, защото човекът, който е платил на убиеца, не е дръпнал спусъка, но неговите пари са задействали изстрела, и той е отговорен пред закона, и същото е с месото, защото ние не сме прерязали гърлото на животното, но сме платили за пържолата, и парите ни са станали част от системата, която реже, и кармичният закон взема това предвид. Но има нещо още по‑дълбоко, защото само това, което е преминало през съзнателно осъзнаване, се записва в матрицата на душата, и ако човек не е знаел какво прави, ако не е разбирал последствията, това се записва по различен начин от съзнателен избор, и човек, който яде месо, защото е роден в месоядна култура, не натрупва същата карма като човек, който знае всичко и въпреки това го прави, защото знанието променя качеството на енергията, и благодарността също променя кармата, защото ако човек яде месо с благодарност, без алчност, без жестокост, с признание към душата на животното, това трансформира енергията, превръща грубата консумация в акт на смирение, и това се взема предвид на финия план. Светиите и старейшините са яли месо не от лакомия, а от послушание към тялото, защото човешкото тяло на петата раса е изградено от протеин, и за много души въздържанието може да бъде вредно, и те са приемали храната като лекарство, без привързаност, без удоволствие, и това е мъдрост, защото това, което е позволено в един етап, не винаги е полезно в друг, и в шестата раса този въпрос ще изчезне, защото телата ще бъдат проектирани да абсорбират прана, но докато сме тук, ние се храним, и това е нормално, но нормално не означава без последствия, а означава в съответствие с етапа.И така, какво да правим, никой няма право да казва на друг какво да яде, защото това е неговата душа, неговата карма, неговият избор, но Знанието ни е дадено за съзнателен избор, и ако човек има нужда от месо, да го яде с благодарност, а ако е готов да се откаже, да го направи без гордост, без фанатизъм, без осъждане, защото истината не е в парчето месо или в неговото отсъствие, а в сърцето, с което сядаш да ядеш, и ако сърцето ти е благодарно, ти си на страната на Светлината, а ако сърцето ти е взискателно, ти си на страната на консумацията. И аз самият не съм ял месо отдавна, не от героизъм, а защото тялото ми не го приема, и когато видя парче месо, не изпитвам гняв, а просто знам, че не е за мен, и знам, че един ден може би рибата ще изчезне от диетата ми, не защото не е позволена, а защото не искам, и това се случва естествено, като листо, което пада, когато му дойде времето, и засега просто благодаря за всяко стръкче трева, за всяка рибка, която се е отказала от временната си черупка, за да мога да живея и да пиша тези редове, и знам, че това е дълг, и знам, че дълговете трябва да бъдат изплатени със Светлина, и знам, че някой ден ще седна на маса, на която няма да има нищо умряло в агония, и това ще бъде Домът.

 „ВИДЯХ ПЛАНЕТИ И ОГРОМНО СЪЩЕСТВО.“ ИНЦИДЕНТ, СЛУЧИЛ СЕ С ПИЛОТ ПО ВРЕМЕ НА ТРЕНИРОВОЧЕН ПОЛЕТ

Този инцидент се случи през 2001 г. Имам почти двеста тренировъчни полета зад гърба си и съм работил на три различни модела изтребители, като през цялата си кариера съм се стремял да поддържам безупречна дисциплина, точност и професионализъм, защото небето винаги е било моят дом, моето призвание, моят път, а машините, които управлявах, бяха продължение на собственото ми тяло, на собственото ми съзнание, на собствената ми воля. В кариерата ми имаше само един труден епизод, когато трябваше да се катапултирам поради техническа неизправност, но комисията не ме намери за виновен, защото причината беше дефект в двигателя и всички бяха изненадани, че изобщо съм успял да издигна птицата във въздуха при такива обстоятелства. Мога да разкажа много истории, но повечето от тях са технически, специфични, разбираеми само за хора, които са летели десетки часове в най‑различни условия, защото небето има свой език, който не може да бъде преведен за тези, които никога не са го чували. През 2001 г. обаче се случи нещо, което хвърли съмнение върху моята квалификация, въпреки богатия ми опит, и разбрах, че има хора, които искат да си тръгна, защото за тях аз бях вече част от старата школа, а те искаха да направят път на младите, и през 1999 г. ми предложиха да се преместя в учебен център, за да преподавам теоретични знания, но аз отказах, защото небето ме зовеше и знаех, че мястото ми е там, където облаците се разкъсват и където машината и човекът стават едно. На 16 юни 2001 г. трябваше да се изкача на 20 000 метра, което е екстремна височина за изтребител, но аз бях спокоен, защото това не беше първият ми подобен полет. Издигнах се над облаците, достигнах 20 000 метра и осъзнах, че връзката е загубена, но това се беше случвало и преди, така че не изпитах паника, а просто следвах инструкциите, разпоредбите и стандартите за такава ситуация. И тогава всичко се промени. Картината на небето се промени по начин, който не може да бъде описан с обикновени думи, защото пред мен се появиха други планети, други спътници, други небесни тела, които не би трябвало да бъдат там, бели, сини, сиви сфери, които се движеха в хармония, сякаш бяха част от някаква космическа архитектура, която се разкриваше само за мен. Видях мъглявини, галактики, вихри от светлина, които се преливаха като живи структури, сякаш самото пространство се беше отворило и ме беше пропуснало в друг пласт на съществуването, в друга реалност, в друг свят, който не би трябвало да съществува, но съществуваше пред очите ми. 

И тогава видях същество, което беше толкова огромно, че не можех да определя неговите граници, същество с размерите на кит, но с форма, която напомняше на костенурка с множество ръце, същество, което изглеждаше съставено от облаци, от мъгла, от преплетена мрежа от енергия, сякаш беше живо, но не беше живо по начина, по който ние разбираме живота, сякаш беше апарат, но не беше апарат по начина, по който ние разбираме машините, сякаш беше нещо, което не принадлежи на нашата вселена, но въпреки това се намираше пред мен. Приборите показваха несъществуващи данни, местоположението ми не можеше да бъде класифицирано, часовникът беше спрял, времето не се отчиташе, сякаш самото време беше престанало да съществува, сякаш бях попаднал в място, където времето няма власт, където пространството няма граници, където реалността е разтеглива и подвижна като течна светлина. Не знаех колко дълго останах там, защото времето беше изчезнало, но видях как планетите се въртяха, как в една от далечните мъглявини проблясва светлина, сякаш нещо е избухнало там, как съществото прелита без звук и изчезва, как облаците долу се вихрят като живи структури, как всичко изглежда едновременно истинско и невъзможно.Знаех, че това място не може да съществува, но то съществуваше, и ако не съществуваше, тогава аз все още летях, което означаваше, че рано или късно щях да се разбия, защото самолет не може да остане неподвижен половин час без контрол. Опитах да установя резервна връзка, но не успях. Полетът трябваше да продължи 18 минути, но аз бях във въздуха повече от 46 минути, което разбрах едва след края на полета, защото внезапно и неочаквано напуснах това място и всички инструменти започнаха да показват реалния свят, часовникът започна да тиктака, гласове започнаха да викат по радиото, и аз се спуснах благополучно и се върнах на летището, където вече имаше суматоха, защото командването изискваше доклад, тъй като самолетът беше достигнал 20‑километровия праг и беше изчезнал от радара, а всякакъв контакт беше загубен. Когато им разказах какво съм видял, никой не ми повярва, казаха ми, че съм луд, изпратиха ме на медицински прегледи, психолози и психиатри разговаряха с мен, а тези, които отдавна искаха да подам оставка, заявиха, че това е последният ми полет, защото всичко, което съм написал, не може да е вярно. Черната кутия не даде отговори, но и не опроверга думите ми, защото самолетът беше останал на едно място повече от половин час, което е невъзможно. Продължих да летя до 2004 г., след което заминах за тренировъчен център, защото не исках никой друг да взема решения вместо мен. Разказах на колегите си и космонавтите за този инцидент и всички бяха изненадани, защото никой никога не беше преживявал нещо подобно. Не можеше да се случи, но се случи. Ако беше халюцинация, самолетът щеше да се разбие. Не знам какво беше. Паралелна вселена, разкъсване на времето, пробив в пространството или нещо, което човешкият ум не може да класифицира. Но знам едно. Това, което видях, беше истинско. И никой не може да ме убеди в обратното.

Следващата болест. Английски CC. Предсказанията на ясновидеца Яцковски.

 

Това е най‑мощната мантра, която някога съм използвал и тя напълно промени живота ми.

 

ВАШИТЕ ЖЕЛАНИЯ НЕ СА МЕЧТИ, А СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО: ЗАЩО ТОВА, КОЕТО ИСКАТЕ, ВЕЧЕ Е ВАШЕ

В този свят, в който времето не е стрела, а безкрайна спирала от възможности. В който минало, настояще и бъдеще се преливат като течна светлина, която се стича по невидими коридори на съдбата. В който всяка мисъл е врата към пластове на реалността, които не виждаме с очите си, но усещаме с душата си. В който всяко чувство е ключ към онези пространства, в които нашето бъдеще вече е оформено. В който всяко желание е шепот от онзи невидим пласт на съществуването, който наричаме съдба, но който всъщност е нашият собствен глас, идващ от времева точка, която още не сме достигнали. Ние често забравяме най‑важното, че онова, което искаме, не е празна фантазия, а спомен за бъдещето, което вече е написано, вече е изживяно, вече е наше, просто още не е достигнало до този момент от времевата линия, в който стоим сега. Защото желанията не идват от липса, а от припомняне, от тихото докосване на нашето бъдещо аз, което ни изпраща сигнали през времето, през сънищата, през интуицията, през онези странни трепети в сърцето, които не можем да обясним, но знаем, че са истински, знаем, че са зов, знаем, че са път. И този път не е път към мечтата, а път обратно към нея, защото тя вече е наша, вече е изживяна, вече е записана в онзи невидим архив на вселената, в който всяка възможна версия на нашия живот съществува едновременно. Шепотът от утрешния ден диктува мечтите ни, той не е случаен, той не е хаотичен, той е гласът на нашата собствена съдба, гласът на онзи наш вариант, който вече е постигнал всичко, което желаем, гласът на бъдещото ни аз, което ни наблюдава от другата страна на времето, протяга ръка и ни казва, че това, което копнеем, вече е наше и че единственото, което трябва да направим, е да си спомним. Този глас достига до нас чрез внезапни интуитивни прозрения, достига чрез сънища, които оставят вкус на реалност, достига чрез кристално ясни видения, които се появяват в моменти на тишина, достига чрез странни съвпадения, които не са съвпадения, а знаци, достига чрез мигове, в които усещаме, че нещо ни води, че нещо ни наблюдава, че нещо ни насочва, че нещо ни пази. Защото желанията ни не са случайни, те са навигационни сигнали от бъдещето, което вече е оформено, вече е изживяно, вече е наше. Хлебните трохички на съдбата са навсякъде, интуицията изгражда мост към реалността, тя оставя трохи, точно както в приказката за Хензел и Гретел, трохи от събития, трохи от знаци, трохи от усещания, трохи от срещи, трохи от думи, трохи от сънища, трохи от импулси, които ни показват посоката, и когато ги следваме, ние не вървим към мечтата си, а се връщаме към нея, защото тя вече е наша, вече е изживяна, вече е записана в пространството на възможностите, вече е реалност, която чака да бъде проявена.И когато се чудим защо някои идеи ни оставят напълно безразлични, докато други ни подпалват отвътре, защо можем да мечтаем години наред за една и съща къща, един и същ човек, едно и също място, едно и също чувство, защо някои желания ни разтърсват до сълзи, защо ни карат да се чувстваме живи, защо ни карат да треперим, защо ни карат да се будим посред нощ, защо ни карат да се усмихваме без причина, защо ни карат да усещаме, че вече сме там, вече сме го докоснали, вече сме го изживели, истината е проста, в някоя от версиите на нашата съдба това вече е реалност, вече е постигнато, вече е наше и тази версия на нас ни изпраща спомени под формата на желания, под формата на копнежи, под формата на мечти, под формата на видения, под формата на интуиция, под формата на вътрешен глас, който никога не греши. Живеем в свят, в който времето не е линейно, в който миналото не е зад нас, а около нас, в който бъдещето не е пред нас, а над нас, в който всички възможни версии на нашата съдба вече съществуват, вече са реални, вече са оформени. И причината да желаем нещо толкова силно е, че в някоя от тези версии ние вече го имаме, вече го държим, вече го живеем, вече сме го постигнали и тази версия на нас ни изпраща спомени под формата на желания, под формата на копнежи, под формата на мечти, под формата на видения, под формата на интуиция, под формата на вътрешен глас, който никога не греши. Както е казал Руми, това, което търсим, търси и нас и това не е метафора, а механика на вселената, закон на реалността, начинът, по който бъдещето разговаря с нас, начинът, по който нашата съдба ни намира, начинът, по който нашето бъдещо аз ни казва, че не трябва да се страхуваме, защото то вече е там, вече го има, вече го живее и ни чака. И когато се питаме кога най‑накрая ще се случи това, ние изпращаме сигнал на липса, сигнал на отсъствие, сигнал на съмнение, но ако желанията ни са спомени за бъдещето, тогава нашата задача не е да постигаме, а да си спомняме, да си спомняме какво вече е наше, да си спомняме какво вече е изживяно, да си спомняме какво вече е записано, да си спомняме какво вече е подарено, да си спомняме какво вече е част от нашата съдба. И когато затворим очи и почувстваме това, за което мечтаем, не като нещо далечно, а като нещо близко, не като нещо бъдещо, а като нещо настоящо, не като нещо несигурно, а като нещо неизбежно, когато го почувстваме като част от живота си, като реалност, като притежание, като дом, който вече е наш, като любов, която вече е наша, като щастие, което вече е наше, тогава документите за този дом, за тази любов, за това щастие, които вече са подписани в небесната канцелария, започват да се проявяват в материята. Куриерът вече е тръгнал, пратката вече е изпратена, остава само да я получим. И след като спрем да се борим за това, което искаме, и започнем да го приемаме като неизбежно, нашата реалност започва да се променя, хората около нас се променят, събитията се подреждат, правилните врати се отварят, правилните обаждания идват, правилните знаци се появяват, защото вече не търсим, а си спомняме, не се молим, а приемаме, не се съмняваме, а знаем. Виденията ни не са илюзии, те са предварителни представления на нашата истина, те са трейлър на нашата съдба, те са мост към нашето бъдеще, те са светлина от онзи свят, в който вече сме постигнали всичко, което копнеем, и когато ги следваме, ние не вървим към мечтата си, а се връщаме към нея, защото тя вече е наша. И когато най‑после осъзнаем това, когато най‑после приемем, че желанията ни не са зов от празнотата, а зов от изпълненото бъдеще, тогава започваме да живеем по друг начин, започваме да дишаме по друг начин, започваме да гледаме света по друг начин, защото вече знаем, че всичко, което копнеем, вече е наше, вече е изживяно, вече е записано, вече е част от нашата съдба. И единственото, което остава, е да се доверим на този шепот в сърцето си, защото той никога не лъже.

Модерно робство: Порнография, самота и ипотеки. Как ще бъдете свободни?