Старата ти идентичност се бори за оцеляване точно сега‼️

 

Комплексите на една нация.

 

Прасетата срещу мислещите хора!

 

 Момиче мечтаеше за сестра, за която не знаеше, че има. Как родителите ѝ помогнаха за разрешаването на ситуацията

Лариса и Михаил имаха дъщеря. Те превърнаха това дългоочаквано събитие в истински празник, след като Лариса беше изписана от болницата. Кръстиха бебето Екатерина. Момичето порасна бързо, научи се да ходи, да говори, да рисува и да разглежда картинки в книги. Обичаше да прекарва време до прозореца, да гледа как минават коли или птиците на хранилката за птици.

Понякога катерица идваше там, за да бере ядки, оставени от грижовни хора. В такива моменти Катя просто не можеше да се откъсне от прозореца. Когато дъщеря ѝ навърши пет години, тя неочаквано попита баща си, докато строяха поредния замък от Лего:

„Коя е Лена?“

Михаил беше изненадан. Въпросът го хвана неподготвен и той не знаеше как да отговори. Най-доброто, което баща му успя да измисли, беше смутено да каже, че не познава никого на име Лена. След като Катя беше сложена да спи, той обсъди инцидента със съпругата си. Тя също беше объркана. Тя не беше казала нищо на дъщеря си и малкото момиченце не можеше да знае за нея. Може би беше нейна приятелка или въображаема приятелка? Или може би съседите говореха за някого на име Лена? Стените в къщата бяха тънки и никой не си беше направил труда да сложи допълнителна звукоизолация. Въпреки това, лошият вкус остана.

Няколко дни по-късно Катя отново попита за Лена. Този път майка ѝ. Лариса я погледна и, като я настани до нея, започна да задава свои въпроси.

„Откъде знаеш за нея?“

„Тя идва в сънищата ми и ми говори.“

„Какво ти казва Лена?“

„Че заемам нейното място. Това я ядосва и иска да ме нарани.“

„Шегуваш ли се сега? Това е лоша шега. Наистина лоша.“

„Не, не се шегувам. Днес каза, че ѝ е студено и е уплашена. Плачеше.“ Но понякога я виждам в различен вид, много ядосана и страшна.

„Можеш ли да я опишеш?“

„Тъмна коса. Дребна е, като мен. Не мога да я гледам, там е тъмно, чувам я.“

Лариса, едва сдържайки сълзите си, прегърна Катя и не каза нищо. Седяха така дълго време, а после, когато се успокоиха горе-долу, отидоха на разходка и разговорът беше забравен. Успяха да разсеят дъщеря си, но на следващата нощ Лена се върна в сънищата си. Сега Катя се опита да я огледа по-добре и това предизвика такъв ужас, че момичето се събуди и изкрещя, ридаейки на леглото.

Катя беше ужасена, когато Лена дойде.

Ужасените родители се втурнаха към нея. Дъщеря им крещеше, че Лена наистина я е уплашила. Цялата ситуация се влошаваше до неразумни граници. Те отчаяно искаха да помогнат на малкото момиченце, но как? Всичко, което тя каза, не можеше да е истина. Лариса и Катя си уговориха среща с детски психолог. Психологът помоли момичето да нарисува Лена. На листа се появи рисунка на момиче с дълга черна коса, черни очи и черни устни. Тя държеше плюшено розово зайче и носеше синя рокля с бяла дантела.

Лариса се почувства зле, след като видя рисунката. Лена беше първото дете в семейството, но почина при инцидент. Погребаха я с розовото зайче и носеше точно тази рокля - синя с бяла дантела. Тъмната коса - много неща в рисунката на Катя показваха, че именно Лена идва при нея в сънищата ѝ. Но психологът имаше собствено мнение по въпроса.

„Виждате ли, предучилищната възраст е период от живота, когато се формират както мозъкът, така и съзнанието. През този преходен период децата често виждат въображаеми приятели. Особено ако има социални проблеми в семейството или ако се борят да се адаптират към обществото на своята възраст. Има ли Катя много приятели?“

„Стига. Тя не си измисля нищо. Няма въображаем приятел. Това не е приятел. Лена ѝ вреди и я плаши в сънищата ѝ.“

„Сега правиш грешка, като си играеш с дъщеря си. Това ще я накара да повярва още повече във въображаемия си приятел...“

Лариса се умори да слуша разговори за някакъв въображаем приятел и, като взе Катя, се прибра. Там седна до дъщеря си, извади скрития фотоалбум и намери снимка на Лена в него. Показах го на Катя. Тя погледна и реагира.

„Това е Лена. Само че тук е мила и усмихната, но в сънищата си е различна. Много страшна. Страхувам се от нея.“

Нямаше съмнение и същата вечер, когато Михаил се върна от работа, те също му разказаха всичко. Почти всяка следваща нощ Катя се събуждаше, дори когато спеше с Лариса на включена нощна лампа. Сънищата ставаха все по-живи и плашещи. Загрижените родители започнаха да търсят информация в различни източници. Те извикаха свещеник от близката църква в дома си; той дойде, освети апартамента, разговаря с Катя и я благослови, но тези мерки нямаха съществен ефект.

Една вечер Михаил и Лариса проведоха разговор. След като прочетоха множество различни съвети и предложения, те решиха да направят важна стъпка, най-вече за себе си. След загубата на детето си родителите запазиха кичур от косата ѝ. Всичките ѝ лични вещи, книги и играчки бяха раздадени или изхвърлени. Това беше единственото нещо, което можеше да задържи духа на Лена тук.

В крайна сметка от нея щяха да останат само спомени и снимки. Родителите оставиха Катя при баба и дядо ѝ и отидоха на гробището, за да посетят Лена. Там оставиха кичура коса, който бяха пазили толкова години. Говориха с нея, молейки я да не наранява сестра си. След като се върнаха у дома, те взеха Катя и зачакаха нощта. И двамата родители бяха депресирани.

Момичето в сънищата много приличаше на сестрата, за която Катя не можеше да знае.

Нищо лошо не се случи по време на съня, но нервната атмосфера продължи. Следващата нощ се оказа съдбовна. Катя се събуди, но без да плаче или крещи, тя внимателно събуди майка си. Тя скочи, очаквайки кошмарите на дъщеря си да се завърнат.

„Лена дойде.“ Тя се усмихна и се сбогува. Мисля, че беше тъжна.

След този инцидент сестрата на Катя никога не се върна към сънищата си. Като порасна, тя разбра защо родителите ѝ не са ѝ казали за Лена. Много изследователи на неизвестното твърдят, че е забранено да се държи косата на починалия у дома. В Мексико и Югоизточна Азия обаче, например, това се практикува.

Там косата или ноктите на починалия се запазват, но с определена цел – за да се поддържа връзка с тях. Така Лариса и Михаил, без да знаят за последствията, запазиха кичур от косата на първата си дъщеря за спомен. За щастие, те успяха да разрешат ситуацията и всичко завърши добре за семейството.

Защо повечето мъже не успяват да задържат сперма, преди да се случи трансформацията

 Защо повечето мъже не успяват да задържат енергията си, преди да се случи трансформацията

Повечето мъже не успяват да задържат вътрешната си жизнена енергия, защото никой не ги е научил какво всъщност се случва в ума, тялото и психиката им, когато започнат да изграждат дисциплина, самоконтрол и вътрешна сила. И точно тук е най-трудният етап, защото преди трансформацията винаги идва хаосът, съмнението, вътрешната съпротива, онзи момент, в който старите навици се борят да оцелеят, а новият човек в теб още няма достатъчно сила да ги победи. И повечето мъже се провалят именно тук, защото очакват промяната да бъде гладка, лека, вдъхновяваща, но истината е, че първите дни и седмици са изпитание на характера, на волята, на способността да останеш стабилен, когато умът ти крещи да се върнеш към старото. И това е причината толкова много мъже да се отказват твърде рано, без да осъзнават, че точно зад този праг се намира първият проблясък на истинската трансформация, защото задържането на енергията не е просто навик, а процес на пренасочване на вътрешната сила, който изгражда дисциплина, мъжественост, увереност и психическа устойчивост. И когато мъжът започне да се променя, тялото му реагира, умът му се съпротивлява, старите модели се активират, защото всяка промяна е заплаха за това, което е било досега, и точно затова първият етап е най-болезнен, най-хаотичен и най-важен. И мъжете, които не разбират това, мислят, че провалът им означава слабост, но всъщност това е естествена част от процеса, защото преди да се издигнеш, трябва да преминеш през собствената си сянка, през собствените си страхове, през собствените си импулси, които години наред са управлявали поведението ти. И когато мъжът започне да задържа енергията си, той всъщност започва да си връща контрола над себе си, над вниманието си, над фокуса си, над целите си, и това е моментът, в който вътрешната му сила започва да се събужда.

 И точно затова този процес е толкова труден, защото изисква да се изправиш срещу себе си, срещу собствените си слабости, срещу собствените си автоматични реакции, и да кажеш „Не“ там, където цял живот си казвал „Да“. И повечето мъже не издържат, защото никой не им е казал, че трудността е знак, че трансформацията вече е започнала, че вътрешната борба е доказателство, че старото „аз“ се разпада, а новото се ражда. И ако мъжът успее да премине през този първи етап, ако успее да устои, ако успее да задържи енергията си, вътрешната му сила започва да се натрупва, увереността му започва да расте, дисциплината му започва да се втвърдява, и той започва да усеща промяна, която не може да бъде описана с думи, защото тя идва отвътре. И тогава разбира, че това, което е смятал за слабост, всъщност е било изпитание, че това, което е смятал за провал, е било част от пътя, и че истинската трансформация започва точно там, където повечето се отказват. И когато мъжът премине през този праг, той вече не е същият, защото е доказал на себе си, че може да контролира импулсите си, че може да управлява енергията си, че може да бъде господар на собственото си съзнание. И това е силата, която променя всичко, защото мъжът, който владее себе си, не може да бъде разклатен от външни фактори, не може да бъде манипулиран от слабости, не може да бъде победен от собствените си навици. И точно затова толкова малко мъже стигат до трансформацията – защото тя изисква да преминеш през огъня, през хаоса, през вътрешната буря, която тества всяка част от теб. И ако успееш да устоиш, ако успееш да задържиш енергията си, ако успееш да останеш стабилен, когато всичко в теб се опитва да те върне назад, тогава ще видиш какво се крие от другата страна – сила, яснота, увереност, фокус, стабилност, които не могат да бъдат придобити по никакъв друг начин. И това е истинската трансформация, която чака всеки мъж, който има смелостта да не се откаже.

Спрете да се молите на Демиурга: Истинският Бог е във вас

 Спрете да се молите на Демиурга: Истинският Бог е във вас

Светът, който познавате, може би никога не е бил това, което сте мислили, защото ако през целия си живот сте отправяли молитвите си към сила, която не е истинският Източник, а само негово отражение, изкривено и ограничено, тогава цялото ви усещане за реалност започва да се разпада. И точно това древните гностически текстове, открити край Наг Хамади през 1945 година, се опитват да разкрият, защото те говорят за Демиурга – създателят на материалния свят, който не е върховният Бог, а по-нисшо същество, самозаблудено, ревниво, властно, убедено, че е единственото божество. И именно това същество според гностиците е изисквало поклонение, подчинение и страх, докато истинският Бог, източникът на светлина и съзнание, остава отвъд света, отвъд формата, отвъд илюзията. И най-голямата тайна, която тези потиснати текстове разкриват, е че искра от този истински Бог вече гори във вас, не като награда, не като дар от външен авторитет, а като част от вашата същност, като фрагмент от самата Плерома, който никога не е бил изгубен, а само забравен. И ако през целия си живот сте усещали онази тиха празнота, онова напрежение, онова чувство, че нещо липсва, това не е ваша вина. Това е зовът на вътрешната светлина, която се опитва да пробие през пластовете на илюзията. И когато човек се покланя на външен бог, на сила, която изисква подчинение, той се откъсва от собствената си божествена природа, от вътрешния източник на знание, от истинската реалност, която не се намира в храмове, книги или догми, а в самото съзнание. И гностиците са знаели това. Затова са били преследвани. Затова текстовете им са били скривани. Защото човек, който знае, че Бог е вътре в него, не може да бъде контролиран, не може да бъде манипулиран, не може да бъде държан в страх.И когато осъзнаете, че страданието, което преживявате, не е наказание, а резултат от това, че сте търсили спасение в света на Демиурга, тогава започвате да виждате истината. Че този свят е конструкция, матрица, създадена да държи съзнанието в забрава, докато истинската ви природа е безкрайна, свободна, сияйна. И в момента, в който се обърнете навътре, в момента, в който престанете да търсите отговори отвън, в момента, в който започнете да слушате вътрешния глас, илюзията започва да се разпада. Архонтите губят власт. А вие си спомняте кои сте всъщност – не роби, не грешници, не създания на по-нисш бог, а искри от самия Източник. И тогава молитвата престава да бъде молба и се превръща в осъзнаване, в пробуждане, в завръщане към себе си. И целият свят започва да изглежда различно, защото вече не го гледате през очите на страх, а през очите на съзнание, което знае, че е част от нещо по-голямо, по-дълбоко, по-истинско. 

И ако усещате, че този момент е дошъл, ако усещате, че вътрешната искра започва да се разгаря, тогава знайте, че това е началото на пътя, който никоя институция не може да ви даде и никой външен бог не може да ви отнеме. Защото истинският Бог е във вас и винаги е бил там, чакайки да си спомните. И когато започнете да усещате тази вътрешна светлина, тя ще ви води през сенките на съмнението, през мъглата на страха, през стените на илюзията, докато не достигнете до онова място в себе си, което никога не е било докосвано от времето, от болката, от забравата. И тогава ще разберете, че всичко, което сте търсили отвън, винаги е било вътре. Че всички молитви, които сте отправяли към небето, са били шепот към собствената ви душа. Че всички въпроси, които сте задавали, са били зовът на вашата божествена искра, която се опитва да ви събуди. И когато това пробуждане настъпи, светът няма да бъде същият, защото вие няма да бъдете същите. И тогава ще видите, че Демиургът никога не е имал истинска власт над вас. Че Архонтите никога не са могли да докоснат вашата същност. Че илюзията никога не е била по-силна от светлината, която носите. И в този момент ще разберете, че истинският Бог не е извън вас, не е над вас, не е пред вас, а е самата ви същност, самото ви съзнание, самата ви светлина. И че пробуждането не е край, а начало – начало на пътя към себе си, към истината, към свободата, към светлината, която никога не угасва. И колкото повече се отдръпвате от външните авторитети, толкова повече започвате да усещате вътрешната сила, която винаги е била там, скрита под пластове от страх, вина, съмнение и заблуда. И тогава започвате да виждате как светът, който сте приемали за даденост, е бил изграден върху правила, които никога не са били ваши, върху вярвания, които никога не сте избирали, върху структури, които са били създадени, за да ви държат в подчинение. И когато тази завеса падне, когато тази илюзия се разтвори, вие започвате да усещате истинската реалност – не тази, която ви е била показвана, а тази, която винаги е била вътре във вас. И тогава разбирате, че пробуждането е разгръщане, разплитане, освобождаване. И че всяка стъпка навътре е стъпка към свободата, към истината, към светлината, която никой не може да ви отнеме. Защото тя е вашата същност, вашият източник, вашият дом. И когато най-накрая се върнете към него, всичко, което някога ви е плашило, губи силата си. Всичко, което някога ви е ограничавало, се разпада. И вие оставате свободни, сияйни, осъзнати, свързани с истинския Бог, който винаги е бил във вас, чакайки да го откриете.

 Шофьорът разказал история за това как уж се е запознал със своите потомци, които му помогнали.

Карах до работа с колата си. Разбира се, купуването на селска къща за малка цена изглеждаше като чудесна инвестиция, но в същото време трябваше да се справя с някои проблеми. Основният от тях бяха задръстванията. Да стигна до работа навреме беше невъзможно. Тръгваш два часа преди началото на работа и пак закъсняваш с 40-50 минути. Единственото решение беше да седна зад волана не в 7 сутринта, а в 5:30 или 6 сутринта. Да, щях да се захвана за работа като луд. И след това щях да заседна там за час и половина, но нямаше друг вариант.

Когато се връщате вечерта, сте заседнали в задръстване за около три часа. И това е, ако имате късмет и няма инциденти или други неочаквани изненади по пътя. По принцип, прекарването на пет до шест часа на ден на пътя не е точно удоволствие. Някои може да кажат, че си е моя вината; трябваше да си купя имот по-близо до работата и нямаше да се налага да страдам така. Дори няма да споря; няма смисъл да се опитвам да им доказвам каквото и да било. Така че, карах, спазвайки всички правила за движение. Дори карах значително под допустимата скорост. И все пак, имаше един инцидент, който едва не ми костваше живота.

Да стигнеш до работа за няколко часа е истинско мъчение.

Червена чуждестранна кола изпревари моята. Тя смени лентата точно пред мен и намали скоростта. За да избегна удара, и аз натиснах рязко спирачките. В този момент нещо се случи с гумата ми. Колата започна да се лута. Беше напълно извън контрол и се отклони в насрещната лента, където бързо се приближаваше камион. Осъзнавайки, че сблъсъкът е неизбежен, се опитах да разкопча предпазния си колан и да скоча, но беше твърде късно.

Шофьорът на камиона се опита да спре, но това не помогна да се избегне сблъсък. Затворих очи и може би изкрещях, не помня. Чух звука от спиране, после тупване, скърцане на метал и после всичко сякаш се размаза и се превърна в какофония. Отворих очи – наблизо имаше някакви хора. Странно облечени.

Никога не бях виждал такива дрехи. Беше като костюм от фолио или нещо подобно, обгръщащ цялото тяло. Изглеждаше необичайно. Те ме погледнаха и радостта се четеше по лицата им. Не приличаха на лекари или нещо подобно. Дори не мога да си представя кой беше до мен.

- Кой си ти?

- Вашите потомци.

- Моите потомци?

- Да.

- Къде съм аз?

„Това място се нарича вместилище. За теб това е далечното бъдеще, така да се каже. В повечето реалности ти си избегнал този инцидент или никога не си се озовавал на това място. Отчаяно се нуждаем да се родиш във твоята реалност, защото имаме важна мисия. Затова сме принудени да дадем втори шанс на всички предци, които биха могли да починат преди определеното им време във твоята реалност.“

„Шегуваш ли се? Умрях и съм в рая? Или съм в кома, а ти си плод на съзнанието ми?“

„Не, не сме. Ние сме твои много далечни потомци. Скоро ще се върнеш в твоя свят. Не можахме да избегнем инцидента, но ще те преместим малко настрани. Трябва да живееш, но помни, че не ни е останала много есенция, която да ни спаси, а все още имаме доста предци. Затова се пази.“

Мъжът и жената бяха облечени в странни костюми.

В следващия момент всичко около мен започна да се върти, стените започнаха да изчезват и ми се зави свят. Дойдох на себе си на тревата до магистралата. Чувствах се сякаш току-що се бях събудил. Станах и видях колата си в далечината, силно повредена при сблъсъка. Никой не можеше да разбере къде съм отишъл аз, шофьорът. Приближих се до събралите се хора и служителя на пътната полиция и се представих. Всички бяха много изненадани, особено шофьорът на камиона.

Той заяви следното без заобикалки: „Видях как колата се отклони в насрещната лента. Опитах се да спра, но разстоянието беше твърде кратко. Ударът беше много силен, но частица от секундата преди това в колата проблесна ярка светлина и човекът изчезна.“

Не можех да обясня какво се е случило. Казах, че не помня подробностите; всичко се е случило твърде бързо. Може би нещо подобно се е случило и на някой друг и аз далеч не съм единственият късметлия, на когото е даден втори шанс. Нямах как да изляза сам от колата, така че някой или нещо сигурно ми е помогнало. Не искам да тествам нещата втори път или да изкушавам съдбата, затова станах по-внимателен към собственото си здраве. Грижа се за здравето си и избягвам опасни ситуации – или поне се опитвам.

Честно казано, не знам дали да вярвам на думите на онези мистериозни хора, момичето и момчето, за съда и тяхната мисия. Но фактът, че се разминах без наранявания при този пътен инцидент, не без външна помощ, за мен е факт. Това е чисто мое мнение.