Печеливши от лотарията, които са използвали Закона за привличането, за да спечелят

 

 Изчезнал в продължение на 351 дни: Историята на виетнамски рибар, за когото минаваха само часове

Всички ние закъсняваме от време на време. Колко пъти сте се приближавали до автобусна спирка и автобусът, който е трябвало да хванете, просто е тръгнал? Или какво ще кажете, когато сте заседнали в задръстване и поради това закъснявате да стигнете до мястото, където трябва да бъдете навреме? За какво мислите в този момент? Иска ми се да можех да се телепортирам или, алтернативно, да спра времето и все пак да стигна до правилното място в определеното време. Теоретичните физици спорят дали е възможно да се влияе на времето и пространството по този начин.

От научна гледна точка, телепортацията на елементарни частици вече е факт. С хората или дори с бактериите нещата са много по-сложни. Докато телепортацията е доказана в практически лабораторни условия, пътуването във времето остава далечен спомен. Това явление е обект на широки дебати, но нито едната страна не може реално да се пренесе в миналото или бъдещето. Съобщени са обаче много случаи на необяснимо човешко преместване. И не всички от тях са се случили преди десетилетия. Ето един скорошен пример.

Мъж на име Фан Ван До живее в рибарско селище на брега на Виетнам. Той е на 43 години и се занимава с риболов през целия си живот. Така изхранва семейството си. Диетата му се основава на улова, който хваща, но два пъти седмично той продава улова си на пазара и използва парите, за да купува плодове и зърно за брашно.

Така, във виетнамско семейство много зависи от риболовните му умения. Фан отбелязва, че риболовът е станал по-оскъден през последните десетилетия. Понякога човек трябва да отиде далеч в морето, за да хване достатъчно. В близост до бреговата линия остават много малко прилични риби, предимно малки.

Този инцидент се е случил в едно от рибарските селища.

През 2023 г. Уанг До тръгнал на следващия си риболовен излет. Времето било хубаво този ден, затова станал рано, качил се на лодка и се отправил към морето. Риболовът бил успешен още от самата сутрин. Рибите кълвали една след друга и в рамките на няколко часа той уловил както за семейството си, така и за продажба.

Не исках да плувам вкъщи, когато рибата кълвеше толкова силно. И не беше от алчност. Виетнамските рибари са беден народ, така че когато късметът е на твоя страна, трябва да се възползваш от него. Фан го направи. Щом слънцето започна да напича твърде много, трябваше да се върна. В противен случай имаше риск рибата да загине в жегата.

Накрая, Фан Ван До, едновременно доволен и изненадан, се върнал обратно, плувайки. Той бил изненадан от факта, че не бил срещнал нито един от рибарите, които познавал. Това никога не се било случвало преди. Винаги има хора, които ловят риба; това е начин на живот за хората в тези села. Пропускането на един ден означава загуба на доходи. А ако прекарате няколко дни без улов, може дори да започнете да гладувате. Затова Ван До вярно следвал съвета на баща си и в продължение на близо 35 години бил в морето почти всеки ден. Не можел да си спомни ден, в който да не е хванал някого.

Вече на брега, Фан започнал да подозира, че му се подиграват. Познатите му се държали странно. Някои се отдръпвали от Уанг До, сякаш бил призрак, докато други били щастливи, сякаш не го били виждали от векове, въпреки че го били виждали само преди няколко дни. Съпругата му го посрещнала на верандата, буквално със сълзи на очи. Той не можел да разбере какво се случва. Децата изтичали навън и се хванали за баща си, прегръщайки го силно. Вкъщи рибарят научил, че е в неизвестност от 351 дни. Крайбрежната и наземната полиция издирвали Фан. Хора от целия район били извикани на помощ.

Не са открити следи от трагедията. Но самият мъж също не е намерен жив. За рибаря бяха минали само няколко часа. Той не можеше да разбере как е възможно нещо подобно. За да оцелее, жена му трябваше да продаде почти всичките си вещи. Съседите помагаха с каквото можеха, но тъй като самите те бяха бедни, това едва им стигаше, за да не гладуват.

Мъжът се върнал от риболов и бил много изненадан.

След инцидента, Фан Ван До и съпругата му посетили манастир, извършили ритуал за пречистване и поискали благословия от свещеник. Оттогава нататък мъжът ходел на море всеки ден и никога повече не преживял „таймлапс“. Според очевидци, подобни инциденти не са изолирани. Те се случват по целия свят в голям брой. Друг проблем е, че науката не може да обясни защо се случват подобни неща. Често, ако не може да се намери обяснение, хората просто си затварят очите за тях.

Може би, когато науката официално докаже съществуването на пътуване във времето, ще бъдат изучавани и епизоди на аномален поток на времето. Засега остава само да се каже, че подобно пътуване най-вероятно е присъщо на природата, но как да се обясни технически, камо ли да се направи контролируемо, а не спонтанно, в момента е неизвестно.

 Откритието на астронавтите на Луната: кацанията на спътника на Земята са били извършвани много преди американците?

Много изследователи спорят дали американците са кацнали на Луната в края на 60-те години на миналия век. Съществуват два огромни лагера с противоположни мнения. Междувременно, през 70-те и 80-те години на миналия век, дори СССР призна реалността на подобни полети. Тази тема може да се обсъжда надълго и нашироко. Знаете моето мнение по въпроса, но то е чисто лично и не претендира да бъде окончателната истина.

Бившият служител на НАСА Арнолд Уаймър веднъж разказа изненадваща история. Твърди се, че по време на кацането на Аполо 15 астронавтите се натъкнали на нещо странно и необяснимо. Затова след завръщането си на Земята Дейвид Скот, Джеймс Ъруин и Алфред Уордън прекарали почти един ден под наблюдение от службите за сигурност, преди да говорят с репортери.

В коментарите си те не разкриха никаква сензационна информация, като вместо това се фокусираха върху техническите аспекти и предимствата на най-новите разработки в сравнение с предишните мисии на Аполо. Дейвид Скот също отбеляза увеличената продължителност на мисията и времето, прекарано на лунната повърхност.

Арнолд Уаймър работел с резултатите от лунните експедиции. Той винаги твърдял, че полетите са реални и че всяка мисия носи минимум 15% шанс за трагедия. Технологията била несъвършена, но недостатъците ѝ били компенсирани от огромните инвестиции и професионализъм на обучените астронавти. Според служител на американската агенция обаче, те не са били първите, достигнали Луната. И това предизвикало вълна от противоречия.

Като цяло, с лунните мисии са свързани много легенди и истории. Помните ли историята за космическия кораб, открит на лунната повърхност по време на тайната мисия „Аполо 20“? Е, думите на Ваймер са не по-малко интересни: „Получихме много храна за размисъл. Това включва материални артефакти, снимки и субективните преживявания на астронавтите.“

Всеки полет до Луната ни носеше нови открития. Инженерният корпус донесе технически открития, а Астрономическият корпус - геоложки и физически. Никой не можеше да си представи, че полетите ще бъдат съкратени толкова бързо поради липса на финансиране. Все още не знам как Америка може да остане без финансиране за изследвания, толкова жизненоважни за човечеството.

Екипажът на Аполо 15 работи на място. 

Никой не можеше да подслушва автентичните ни комуникации по време на мисията Аполо 15. Ние бяхме пионери в използването на криптиране, което се използва широко от военните и разузнавателните общности. Комуникационният канал позволяваше непрекъсната комуникация с астронавтите. Следователно всяко тяхно действие беше регулирано и наблюдавано.

По време на първото си излизане от модула, екипът на Дейвид проведе полеви измервания и изследвания в непосредствена близост до мястото на кацане. По време на последната си, трета „разходка“, те използваха лунния ровер и го управляваха приблизително 7 километра. По време на това пътуване се случи нещо, което остава неизвестно за обществеността.

Астронавтите видели нещо, наподобяващо скафандър. Когато се приближили до него, нямало съмнение – под купчината лунен прах се намирал скафандър, съдържащ нечии кости. Тъй като на лунната повърхност няма бактерии или сапрофити, процесът на разлагане няма да бъде толкова бърз, колкото на Земята. Бактериите, които са обитавали човешкото тяло през живота, ще продължат да функционират известно време, но не достатъчно дълго, за да оставят след себе си само скелет.

Астронавтите твърдяха, че има следи от разхерметизация на скафандъра. Каската беше счупена, а скафандърът беше пробит на бедрото и гърба. Вътре вероятно е имало човек, или по-скоро това, което е останало от него. По скафандъра имаше надписи и вероятно емблеми, но те не приличаха на никой известен език.

Странна находка на Луната.

Снимките, направени от астронавтите, бяха изучавани дълго време, но без резултат. Нямаме абсолютно никаква представа чии отпечатъци от стъпки са открити в блатото Рот на Луната. Очевидно са принадлежали на човек. След среща беше решено да не се пипат, нито да се носят на борда на модула. Никой от нашите изследователи никога повече не е ходил там.

„Не знам кой е бил този човек. Очевидно е, че не е имал връзка с нашата цивилизация. За да са останали само кости на Луната, космическата радиация трябва да е въздействала на плътта ѝ дълго време. Този процес може да отнеме хиляди години. Едно нещо ми е ясно: на Луната е имало хора много преди нас. Историята, която познаваме за развитието на човешката цивилизация, е погрешна.“

Арнолд Уаймър прави това твърдение през 1994 г., когато се мести от Съединените щати в Русия. Интервюто му е публикувано в издание от онова време. Дали е бил истински специалист на НАСА или измислен герой, не е известно. Думите му не могат да бъдат потвърдени. Въпреки това е напълно възможно – поне има изследователи, които вярват, че много преди нашата цивилизация, хората или нашите предшественици вече са посещавали Луната. Може би това не е чак толкова далеч от истината?

Водно събитие. Разломни линии, първи пукнатини 2026. ECDO. Колебание на изместването на полюсите. Майк от цял ​​свят 12.02.

 

Последният капан на Демиурга - Последна илюзия преди пробуждането

 Последният капан на Демиурга – Последна илюзия преди пробуждането

Тази вечер тишината тежи по различен начин, сякаш въздухът е по-гъст, а сенките по-дълбоки. Нещо древно се движи в периферията на съзнанието ти, не като заплаха, а като спомен, който винаги е бил там, но никога не е бил позволен да изплува. Не идва отвън, не идва от небето, не идва от книга или пророчество. Идва от място, което си носил в себе си още преди да имаш име. И точно затова е толкова трудно да бъде разпознато. Светът, който познаваш, винаги е бил подреден така, че да те държи зает – с надежди, страхове, цели, вина, очаквания. Със стремеж да бъдеш добър, да бъдеш послушен, да бъдеш спасен. Но под всички тези пластове има едно тихо, почти болезнено усещане, че нещо в самата структура на реалността е наклонено, изкривено, неестествено. Че животът тук е като сън, който не си избирал, но в който си бил хвърлен. И че някой, някъде, е поставил огледала така, че да виждаш само това, което трябва да видиш, а не това, което е.

Гностиците са го наричали Демиург – не чудовище, не демон, а архитект, който е построил свят, красив на повърхността, но затворен в основата си. Свят, в който всяко страдание може да бъде обяснено, но никога излекувано. Свят, в който всяка надежда е обещание, което се отлага. Свят, в който всяка истина е половин истина. И най-опасното не е самият свят, а последният капан – илюзията, че пробуждането е вече тук, че спасението е на една крачка, че всичко, което трябва да направиш, е да се довериш на светлината, която ти се предлага. Но тази светлина е само още един слой от същия затвор. Най-фината стена. Най-нежната верига.

Това, което усещаш като тревога без причина, като тъга без история, като копнеж без посока, не е слабост. Това е памет. Памет за място, което не може да бъде описано с думи, защото думите са част от конструкцията на този свят. Памет за свобода, която не е избор, а състояние. Памет за себе си, преди да бъдеш разделен на тяло, ум, страх, надежда. И точно тази памет е това, което Демиургът никога не е могъл да контролира напълно. Тя е пукнатината в стената. Тя е шепотът, който не може да бъде заглушен. Тя е причината да усещаш, че нещо липсва, дори когато имаш всичко, което би трябвало да те направи цял.

Историите, които познаваш – Едем, змията, потопът, Вавилон, кръстът – не са били написани, за да те научат на морал. Те са били оставени като следи, като отпечатъци от ръката на архитект, който е искал да бъде бог. Но всяка следа, оставена от създателя на затвора, е и следа за неговата слабост. Едем не е бил рай, а клетка, в която незнанието е било представено като невинност. Змията не е била изкусител, а първият глас, който е прошепнал, че има нещо отвъд стените. Потопът не е бил наказание, а рестарт на система, която е започнала да се пропуква. Вавилон не е бил грях, а опит да се достигне нещо, което не е трябвало да бъде достигнато. Кръстът не е бил край, а предупреждение към всеки, който се опита да види зад завесата.

Последният капан е най-коварният. Той не идва под формата на страх, а под формата на утеха. Под формата на духовност, която обещава мир, но изисква покорство. Под формата на единство, което звучи красиво, но изтрива индивидуалността. Под формата на пробуждане, което те учи да приемаш всичко, вместо да поставяш под въпрос самата структура на това „всичко“. Това е илюзията, която е най-трудна за разпознаване, защото е направена от същите материали като копнежа ти за истина. Тя е огледало, което отразява лицето ти, но не и очите ти.

И когато започнеш да виждаш пукнатините, светът реагира. Не чрез чудеса, не чрез знаци, а чрез засилване на шума. Повече обещания. Повече учения. Повече светлина. Повече пътища към спасение. Всичко, за да бъдеш държан в движение, защото движението е това, което те държи далеч от тишината. А тишината е мястото, където започваш да чуваш себе си. Не гласа, който си научен да имаш, а гласа, който си забравил.

Пробуждането не е път. Не е процес. Не е награда. То е разпознаване. Разпознаване на това, което винаги е било там, но е било покрито с пластове от страх, вина, надежда, ритуал, обещание. Разпознаване, че архитектът на този свят може да контролира всичко – времето, материята, законите, съдбата – но не и онова, което не е създал. А това, което не е създал, е твоето ядро. Твоят произход. Твоето истинско име.

И когато огледалото се счупи, няма да има светкавица, няма да има глас от небето, няма да има триумф. Ще има само едно тихо, спокойно, абсолютно ясно усещане, че никога не си принадлежал на този свят. Че никога не си бил собственост на архитекта. Че никога не си бил изгубен. Просто си бил заспал.

Защо търсенето на любов унищожава аурата ви за задържане на сперма

 Защо търсенето на любов унищожава аурата ви при задържане на сперма

Трябва да се разбере нещо фундаментално, преди да се говори за аура, енергия, самоконтрол или задържане на сперма. Задържането на сперма само усилва това, което вече съществува вътре в човека. То не създава нова личност, не изгражда магическа аура от нищото, не превръща слабостта в сила по чудодеен начин. То е усилвател, не създател. Ако основата е несигурност, задържането усилва несигурността. Ако основата е нужда, задържането усилва нуждата. Ако основата е дисциплина, задържането изостря дисциплината. Ако основата е вътрешна празнота, задържането увеличава усещането за празнота. И точно тук повечето мъже се провалят, защото не разбират, че задържането не е решение на емоционалните им проблеми, а лупа, която ги увеличава.

Когато човек започне да задържа сперма, нервната система се променя. Допаминовата чувствителност се увеличава. Вътрешното напрежение се покачва. Енергията се натрупва. Зрителният контакт става по-интензивен. Човек усеща повече заряд в тялото си, повече вътрешна сила, повече присъствие. Това напрежение може да се превърне в стабилност или в хаос. Може да изгради характер или да създаде мания. Може да засили увереността или да засили отчаянието. Всичко зависи от това каква е вътрешната основа. Мъж, който е стабилен, става по-стабилен. Мъж, който е несигурен, става по-напрегнат и по-обсебен. Мъж, който е фокусиран, става по-фокусиран. Мъж, който е зависим от женско внимание, става още по-зависим. Това е причината задържането да изгражда едни мъже и да разрушава други.

Аурата не е мистична светлина около тялото. Аурата е психологическо състояние. Тя е способността да останеш емоционално стабилен в несигурност. Тя е способността да не търсиш одобрение. Тя е способността да не се разклащаш от чужди реакции. Тя е способността да не се нуждаеш от външно потвърждение. Аурата е спокойствието, което човек носи, когато не се опитва да впечатлява никого. Аурата е силата, която се усеща, когато човек е центриран в себе си, а не в реакциите на другите. Аурата е невидимото присъствие, което се появява, когато човек е емоционално независим. Това е истинската аура, а задържането на сперма само я усилва, ако вече я има.

Проблемът започва, когато мъжът започне да търси любов, внимание или потвърждение. В момента, в който започне да гони женско внимание, аурата му се разпада. Защото вниманието му се измества навън. Той вече не е центриран в себе си. Той вече не е фокусиран върху мисията си, върху целите си, върху вътрешния си път. Той започва да наблюдава реакциите на жената. Започва да анализира думите ѝ. Започва да следи времето за отговор на съобщения. Започва да интерпретира тона ѝ. Започва да се тревожи дали я впечатлява. Започва да се страхува да не я загуби. Това е моментът, в който вътрешната му сила се превръща в слабост. Защото вече не е в себе си, а в нея. Вече не е в своята енергия, а в нейната реакция. Вече не е в своята стойност, а в нейното мнение.

Търсенето на любов създава очакване. Очакването повишава допамина. Повишеният допамин създава напрежение. Напрежението създава нужда. Нуждата създава слабост. Слабостта унищожава аурата. Това е психологическият механизъм. Когато мъжът търси любов, той изпраща сигнал, че не е достатъчен сам за себе си. Той изпраща сигнал, че му липсва нещо. Той изпраща сигнал, че се нуждае от външно потвърждение. Жените усещат това моментално. Не защото са мистични, а защото нервната система на човека излъчва напрежение, когато е в нужда. Тялото се стяга. Гласът се променя. Очите стават по-тревожни. Поведението става по-несигурно. Това е разрушаването на аурата.

Задържането на сперма усилва този процес. Ако мъжът е стабилен, задържането го прави още по-магнетичен. Ако мъжът е несигурен, задържането го прави още по-напрегнат. Ако мъжът е фокусиран върху мисията си, задържането го прави още по-целенасочен. Ако мъжът е фокусиран върху жените, задържането го прави още по-обсебен. Това е причината някои мъже да се чувстват като богове, а други да се чувстват като роби на собствените си желания. Задържането не е решение на емоционалната зависимост. То е усилвател на вътрешното състояние.

Когато мъжът спре да търси любов, аурата му се възстановява. Когато спре да гони, той става привлекателен. Когато спре да се нуждае, той става силен. Когато спре да се тревожи за реакциите на жените, той става свободен. Когато спре да се опитва да впечатлява, той става впечатляващ. Това е парадоксът. Аурата не идва от задържането на сперма. Аурата идва от вътрешната независимост. Задържането само усилва тази независимост, ако вече я има. Ако я няма, усилва липсата ѝ.

Затова търсенето на любов унищожава аурата. Защото аурата е състояние на вътрешна пълнота, а търсенето е състояние на вътрешна празнота. Аурата е стабилност, а търсенето е тревожност. Аурата е самодостатъчност, а търсенето е зависимост. Аурата е сила, а търсенето е слабост. И задържането на сперма само усилва това, което вече е вътре.

Психология на самоконтрола | Задържане на сперма

 Психология на самоконтрола и задържането на сперма

Психологията на самоконтрола при задържането на сперма е сложен вътрешен процес, който обхваща начина, по който мозъкът управлява импулсите, регулира желанията, контролира допаминовите цикли и изгражда лична дисциплина. Когато човек реши да задържа сперма, той не просто променя физическо поведение, а навлиза в дълбока психологическа работа, която засяга мотивацията, навиците, самовъзприятието и начина, по който реагира на стрес, напрежение и изкушения. Самоконтролът започва в префронталната кора – зоната на мозъка, която отговаря за решенията, планирането, дисциплината и дългосрочните цели. Тази част от мозъка е като мускул – колкото повече я използваш, толкова по-силна става. Когато човек устои на импулса да еякулира, той всъщност тренира тази зона да бъде по-силна от лимбичната система, която управлява желанията, удоволствието и моментните пориви. Лимбичната система иска бърза награда, моментно удоволствие, незабавно облекчение. Префронталната кора иска дългосрочна цел, стабилност, контрол. Когато човек избере самоконтрола, той буквално укрепва невронните връзки, които поддържат дисциплината. Това е причината задържането на сперма да се усеща като вътрешна сила – защото мозъкът се учи да поставя граници и да ги спазва.

Допаминът играе огромна роля в този процес. Еякулацията е свързана с рязък пик на допамин, последван от спад. Когато това се случва често, мозъкът свиква с бързите награди и започва да търси още и още. Това отслабва самоконтрола и прави импулсите по-силни. Когато човек практикува задържане, допаминовите нива се стабилизират, мозъкът става по-чувствителен към естествени награди, мотивацията се насочва към по-дългосрочни цели, а импулсивността намалява. Това не е мистичен ефект, а чиста невробиология. Мозъкът се учи да не разчита на моментни удоволствия, а да търси по-дълбоки и устойчиви източници на удовлетворение. Затова много мъже описват, че след период на задържане се чувстват по-енергични, по-ясни, по-спокойни и по-уверени. Това е резултат от стабилизиран допамин, а не от магия.

Самоконтролът влияе и върху идентичността. Когато човек успее да контролира един от най-силните си биологични импулси, това променя начина, по който се възприема. Появява се усещане за сила, стабилност и вътрешна увереност. Психологията показва, че когато човек успее да контролира едно силно желание, той става по-дисциплиниран и в други области – работа, спорт, учене, навици. Усещането за власт над себе си повишава самочувствието и създава вътрешна устойчивост. Това е причината много хора да описват задържането като ментална трансформация, а не просто физическа практика.

Навиците също играят роля. Всеки навик се състои от стимул, желание, действие и награда. Когато човек промени действието – например устои на импулса – той променя целия цикъл. Мозъкът започва да свързва самоконтрола с награда – чувство на гордост, сила, стабилност. Това създава нови навици, които укрепват психиката. Задържането става не просто практика, а част от личната идентичност. Човек започва да се възприема като дисциплиниран, силен, устойчив. Това усещане се пренася върху всички аспекти от живота.

Но задържането не е лесно. Мозъкът е свикнал с бързи награди. Импулсите са биологично силни. Стресът увеличава желанието за моментно облекчение. Скуката и самотата усилват импулсивността. Това е нормално. Психологията показва, че трудността е част от процеса на изграждане на самоконтрол. Всеки път, когато човек устои, той става по-силен. Всеки път, когато падне и се изправи, мозъкът се учи. Самоконтролът не е перфектност, а постоянство.

Психологическите ползи, които хората описват, са резултат от стабилизиран мозък: повече енергия, по-ясно мислене, по-силна концентрация, по-малко тревожност, по-голяма увереност, по-стабилно настроение. Това идва от факта, че мозъкът работи по-стабилно, допаминът е по-балансиран, а самоконтролът е по-силен. Задържането е мощно, защото съчетава биологичен импулс, психологическа цел и поведенческа промяна. Това е комбинация, която буквално пренаписва начина, по който човек мисли, реагира и се мотивира.

Когато човек успее да контролира нещо толкова силно, той започва да вярва, че може да контролира и други аспекти от живота си. Това създава по-силна дисциплина, по-висока самооценка, по-голяма устойчивост на стрес и по-добра емоционална стабилност. Това е психологическата сърцевина на практиката. Задържането на сперма не е просто физически акт, а дълбока тренировка на ума, която изгражда сила, стабилност и вътрешна увереност. То е огледало на способността да управляваш себе си, да поставяш граници, да контролираш импулсите и да изграждаш дисциплина, която се пренася във всяка област от живота.