„Преглеждане на Love Covered Life ‘Разобличаване’ на ДУШЕВНИЯ КАПАН.“

 В това видео правя ревю на Мелиса Денис от подкаста Love Covered Life. Тя има огромна аудитория в YouTube канала си и прави ревюта на преживявания, свързани с близкото преживяване (NDE). Тя сама се е заела да „развенчае“ теорията за капана на душата, така че ми беше интересно какво има да каже. Има много аномалии в опита ѝ да я развенчае, докато обяснявам нюансите.

 „АКО НЕ ВНИМАВАТЕ, МЕДИИТЕ ЩЕ ВИ НАКАРАТ ДА ОБИЧАТЕ ПОТИСНИКА И ДА МРАЗИТЕ ПОТИСНАТИТЕ.“ — МАЛКЪЛМ ЕКС 

Ако не внимавате, медиите ще ви накарат да обичате потисника и да мразите потиснатите, защото най-ефективната манипулация никога не е тази, която идва с насилие, заплахи или открита принуда, а онази, която се внедрява тихо, постепенно, почти нежно, докато не започнете да я защитавате като собствено убеждение, като вътрешна истина, която никой не ви е наложил, а вие сами сте „открили“. Когато една медия престане да бъде прозорец към реалността и се превърне в инструмент на икономически, корпоративни или политически интереси, тя спира да информира и започва да конструира наративи, които обслужват властта, капитала или идеологията, която стои зад нея, и тогава новините престават да бъдат факти, а се превръщат в внимателно подбрани фрагменти от света, подредени така, че да създадат определено настроение, определена реакция, определена обществена посока. Не е нужно да се лъже директно, защото манипулацията рядко работи чрез груба измама, тя работи чрез премълчаване, чрез изрязване, чрез повторение, чрез избор на това кое да бъде показано и кое да бъде погребано в тишина, чрез това кои лица да бъдат демонизирани и кои да бъдат героизирани, чрез това кои трагедии да бъдат превърнати в глобални кампании и кои да бъдат оставени да умрат в мрак. Така се формира общественото мнение, така хората започват да обвиняват жертвите, да защитават привилегии, които не са техни, да се борят срещу промяна, която би им помогнала, и да подкрепят структури, които ги експлоатират, защото възприятието им вече е моделирано, рамкирано, програмирано. Медиите не просто разказват какво се случва, те определят кое е важно, кое е опасно, кое е морално, кое е нормално, кое е допустимо да бъде мислено и кое трябва да бъде изтласкано в периферията на общественото съзнание. Когато една тема се повтаря ежедневно, тя става „криза“, когато друга тема изчезне от заглавията, тя престава да съществува, дори ако реалността продължава да гори. И тогава човек, който не поставя под въпрос това, което чува, започва да повтаря чужди мнения, да защитава интереси, които не са негови, да вярва, че мисли самостоятелно, докато всъщност просто възпроизвежда предварително подготвени конструкции. Ето защо е необходимо да се запитаме кой финансира информацията, която консумираме, кой печели от определен наратив, кой губи, ако истината бъде казана, защо едни теми получават непрекъснато отразяване, а други изчезват като че никога не са съществували, защо едни лидери са представяни като „реформатори“, а други като „заплаха“, защо едни протести са „гласът на народа“, а други „екстремизъм“, защо едни корпорации са „иновативни“, а други „опасни“. Всичко това е архитектура на възприятията, а не отражение на реалността. Истинската свобода започва, когато спрем да приемаме всичко, което ни се казва, и започнем сами да изследваме, когато престанем да вярваме, че истината е това, което най-силно се повтаря, когато осъзнаем, че медиите не са прозорец, а огледало, и че това огледало често е изкривено, когато разберем, че критичното мислене не е бунт, а необходимост, защото население, което мисли критично, е трудно за манипулиране, трудно за контролиране, трудно за насочване чрез страх, вина или сензации, докато население, което повтаря лозунги, без да ги поставя под въпрос, може да бъде накарано да гласува срещу собствените си интереси, да защитава онези, които му вредят, да отхвърля онези, които се опитват да променят нещата, да обича потисника и да мрази потиснатите. И точно тук започва нашата отговорност — да не позволим да бъдем превърнати в инструменти на чужди интереси, да не позволим да бъдем програмирани, да не позволим да бъдем разделени, да не позволим да бъдем манипулирани чрез страх, вина или удобни врагове, да не позволим да ни казват кого да обичаме и кого да мразим, защото свободата не е даденост, тя е избор, и този избор започва с едно действие — да мислим сами.

 Момче в Бразилия прекара един месец, бягайки от джунглата. Той каза, че е бил воден от гласа на покойния си дядо.

Днес ще ви разкажа една интересна история за едно бразилско момче. Но преди това е важно да се отбележи, че съдбата е различна за всеки. За някои тя е милостива и предлага шанс да поправят грешките си. За други тя наказва без възможност за промяна. Дарлан е 9-годишно момче, което се е борило за живота си, а примерът му е достоен за филм.

Всичко се случи през 2009 г. Бащата на Дарлан беше доста богат, но и поемащ рискове. Той пътуваше по света, катерише се по планини, впускаше се в открити морета и океани, скачаше с парашут и като цяло обичаше да лети над бразилската джунгла с хеликоптера си с наети екипажи и да се възхищава на гледките. Обикновено летеше сам, което означава, че не вземаше семейството или приятелите си със себе си, тъй като разбираше рисковете от подобни полети. Случи се така, че този път Дарлан навърши 9 години и баща му реши да му направи подарък под формата на полет над джунглата на Амазонка.

Бащата на Дарлан му направи невероятен подарък за рождения ден.

Въпреки сериозните резерви на съпругата си, Дерек настоя, че е време синът му да опита тези „екскурзии“. Разбира се, за деветгодишното момче такъв подарък за рождения ден беше истинско удоволствие. Полетът се състоя на 4 юли 2009 г. с четирима души – двама пилоти, Дерек и Дарлан. Очакваше се полетът да отнеме около два часа.

Бащата на Дарлан планира маршрута; той щеше да го преведе над джунглата, но черешката на тортата трябваше да бъде полет над водопад. Тъй като беше уверен в безопасността на събитието, той дори не остави координати, а само каза, че ще летят и ще се върнат. За съжаление, прекалено самоуверените мъже понякога не осъзнават грешката, която правят.

Прогнозата обещаваше слънчево време по маршрута, така че нямаше признаци на проблеми. Дарлан щеше да помни полета с хеликоптер до края на живота си. През първите 40 минути от полета той се възхищавал на гледките, а баща му разказвал за скалите, малките горски участъци и си спомнял истории, но така и не стигнали до водопада. Нещо се объркало; чул се трясък и след това хеликоптерът започнал да се накланя настрани. Пилотите опитали всичко, за да стабилизират ситуацията, но неизправността се оказала фатална...

Когато никой не се върнал у дома след два часа и половина, майката на Дарлан се разтревожила много. Тя изчакала още малко и след това съобщила всичко на полицията. Служителите предположили, че няма причина за безпокойство и попитали за дестинацията на хеликоптера. Тя не знаела нито координатите, нито маршрута, затова дала само информацията, с която разполагала: двучасов полет, някъде над джунглата, с крайна дестинация, след която трябвало да се обърнат – водопадът.

Прелитане на спасителен хеликоптер им позволило да локализират мястото на катастрофата до края на деня. Наземният спасителен екип пристигнал там само три дни по-късно. Имало отломки, разрушения и следи от пожар. Дерек и двамата пилоти не били оцелели. Не можаха да бъдат открити следи от Дарлан.

Той беше обявен за изчезнал. Въпреки това, предвид деветгодишната му възраст и околната джунгла, дори и да беше оцелял след катастрофата с хеликоптер, шансовете му за оцеляване бяха изключително съмнителни. Освен това, вече бяха минали три дни. Въпреки това, група от 60 души организираха търсене на следи от момчето. Но без резултат.

Историята щеше да приключи дотук, ако викът на детето за помощ не беше чут от хора на лодка, пътуваща по река Амазонка. Първоначално те искаха да плуват до кея и да съобщят за момчето, но в крайна сметка решиха да го вземат на борда. Тъй като реката беше твърде дълбока, за да се качи на сушата, те му хвърлиха спасителен пояс, вързан с въже, и така той се озова на борда. Миришеше ужасно, а самото дете беше изключително мръсно, изглеждаше измършавяло и уморено.

Той беше откаран в най-близкия град, където го прегледаха лекари. Имаше язви по краката, които заздравяваха дълго време, но най-удивителното беше, че това беше Дарлан, който беше изчезнал преди месец. Как е оцелял сам в гората? Или някой му е помагал? Бразилското момче каза, че е бил ужасен, когато това се е случило. Той е бил изхвърлен от хеликоптера и само по някакво невероятно съвпадение той е бил в безопасност и практически невредим. В следващия момент хеликоптерът се разбива и експлодира.

Детето хуква панически. Не знае какво да прави и просто бяга в далечината. Пада нощ, той се скри в корените на голямо дърво и заспива. На сутринта се събужда от ръмеж. Пие вода, която се е събрала в листата. Беше гладен, но нямаше храна. Дарлан продължава да върви. Мислеше си, че е на път да стигне до хора, в идеалния случай някъде познато. Районът близо до дома му. Но това не се случи. Стомахът го болеше ужасно. Беше гладен. Нямаше почти никакви сили. Беше успял да стигне толкова далеч, че виковете на спасителите не го стигат.

Дядото на Дарлан познавал добре джунглата и му се притекъл на помощ.

Единствената му надежда била чудо. И то се случило. Дарлан чул глас. Беше дядо му, починал преди четири години, който го напътствал и му казвал какво да прави. Той разпознал гласа му и бил много щастлив. Дядо му казал, че момчето няма да може да го види отново, но ако направи всичко, което му е казано, ще се върне при майка си.

И така, бразилското дете взело пръчка и я оформило с камъни. Намерило ядливи стъбла, после плодове и дори ловувало птици и животни. Докато ловувало, то си изкълчило лошо крака и го наранило. Раните били болезнени, а крайникът бил подут. Летящи насекоми го хапели по целите крака, защото бил носел къси панталони. След това гласът го отвел до реката, инструктирал го да измие раната и след това внимателно да приложи сдъвкани листа от растения.

Дарлан се научил да прави превръзка. Нещо като шина. Месото трябвало да се яде сурово. Огънят бил невъзможен за намиране. Нараненият крак забавил завръщането. Те трябваше да издържат тропически порой в продължение на повече от пет дни. В крайна сметка Дарлан се завърна у дома почти без проблеми.

Семейството смята това за истинско чудо, а историята му изуми местните журналисти. Момчето оцеля след невероятен инцидент, но благодарение на някаква висша сила, то научи умения за оцеляване и успя да се бори за правото си да оцелее в този свят. Значи съдбата му е дала този шанс?

Еврото ни погреба!

 

 „Предложиха ми да живея на друга планета.“ История на рускиня, в която е трудно да се повярва

Казвам се Анастасия. И както повечето хора, които живеят днес, не знам кои са били моите предци, започвайки с прапрабаба ми и прапрадядо ми. Никога не съм се замисляла за това, защото е невъзможно да се разбере. Родителите ми също не знаеха. Говорих с различни роднини и никой не си спомняше. Всъщност това не беше проблем. Но тогава, един ден, ми се случи нещо, което е наистина трудно за повярване.

Представете си, аз съм студентка, в четвърти курс - зимна сесия. След като успешно издържах поредния си изпит, се разхождах из парка, наслаждавах се на лекия сняг и вече мислех за подготовката за следващия тест. Изведнъж в главата ми се появи глас. Той произнасяше неразбираеми думи, или по-скоро звуци.

Започнах да се оглеждам - ​​нямаше никой. Имаше двойка, която вървеше на около 50 метра, но определено не бяха те. В този момент не разбрах какво се случва и просто побързах да се прибера. Знаеш ли, когато нещо подобно се случи за първи път, дори не знаеш какво да си мислиш. Халюцинации? Резултат от психически стрес или тревожност? Във всеки случай е най-добре да се прибереш вкъщи и да си легнеш.

Анастасия разказа невероятна история.

И аз го направих. Звуците се бяха чули отвън. Не продължиха дълго, но все пак беше малко страшно да си сам навън. Кой знае какво може да се случи след това. Всичко се върна към нормалното у дома. И дори не казах на никого за това. Или бях превъзбуден, или не бях спал достатъчно - случва се на всеки.

Минаха два дни и историята се повтори. Само че този път успях да разбера речта. Това, което чух и разбрах, ме остави в състояние на шок. Не можех да си го обясня. Неизвестни същества се бяха свързали с мен. Разказаха ми някаква фантастична история.

Първо, едно момиче ми говореше, но гласът ѝ беше нечовешки; трудно ми е да го опиша. Сякаш се дублираше и повтаряше, като силно ехо, с метални нотки, като робот. Никога не бях чувал нещо подобно. Тя каза, че съм далечен потомък на тези същества и че те се нуждаят от моя биоматериал за някаква цел.

Това ми звучеше ужасяващо и не знаех как да реагирам. Информацията очевидно идваше до мен телепатично, но аз не съм телепат. Нямам тази способност. Така че случилото се наистина ме уплаши. Разказах на родителите и най-добрия си приятел за това.

Те също бяха притеснени. Препоръчаха ми да се обърна към психолог. Не знам дали попаднах на некомпетентен специалист или какво, но той ме насочи към психиатър. Беше много неприятна история. Живеех си живота, не притеснявах никого, и тогава възникна ситуация, която накара дори мен да се съмнявам в здравия си разум.

Изписаха ми лекарства и ми казаха да наблюдавам халюцинациите си и да записвам тяхната честота и съдържание. Това започнах да правя. Поради това бях зле подготвен за теста и се провалих, въпреки че никога преди не бях имал проблеми с ученето си. Хапчетата ме правеха сънлив и спах дълго време, сякаш бягах от проблемите, с които се сблъсквах.

Един ден се събудих на непознато място. Беше светло и ярко. Стените бяха покрити с множество екрани, монитори и някаква техника.

„Не се страхувай.“

В този момент се сепнах и се обърнах. Към мен вървеше момиче. Беше облечена в сиво-бял костюм, а на колана ѝ имаше някакво устройство. То пищеше. Външният вид на непознатата беше приятен, но нещо в нея подсказваше, че не е човек.

„Пристигнахме на Земята отдавна, когато планетата ни беше унищожена. Оттогава се скитаме, търсейки подходящо място за съществуване. Сравнително наскоро успяхме да намерим такава планета. Там е прекрасно! Сега трябва да използваме колкото се може повече биоматериал, за да възстановим цивилизацията.“ Така аз и други дойдохме на Земята, за да предложим на всички, които носят нашите гени, възможността да отидат там за постоянно или поне да дарят своя биоматериал за изкуственото създаване на онези, които ще продължат семейната линия в лаборатория.

Поколебах се. Всичко ми се струваше като глупост или сън. Момичето се приближи до мен и протегна длан. От него се излъчваше лъч светлина и аз видях себе си отвътре. Дрехите и кожата ми станаха прозрачни на светлината.

„Имаш здраво тяло. Наистина ни липсват хора като теб. Не мога да те насилвам, но ти си един от нас. Само няколко хиляди потомци с нашите гени са останали на Земята и бъдещето ни зависи от хора като теб.“

Един непознат ми предложи да ме заведе на друга планета.

Разбира се, не знаех какво е правилно да направя в тази ситуация. В един момент се хванах, че си мисля, че бих искал да отида на тази планета и да я видя, но... Родителите ми, семейството ми, приятелите ми - как можех да ги оставя? В крайна сметка отказах предложението. Момичето не показа никаква емоция. Не видях нито тъга, нито радост в изражението ѝ.

„Добре.“

„Чакай! Мога да даря кръв. Или от какво имаш нужда?“

Изведнъж почувствах, че мога да направя малък принос. Всъщност, чувствах, че трябва.

„Няколко косъма биха били достатъчни. Разбира се, бих искала да дойдеш с нас, но ти благодаря и за това.“

Тя постави няколко косъма в светещ контейнер. След това ме погледна и, без да каже дума, ме пренесе обратно в апартамента. В този момент майка ми влезе в стаята и ме попита дали съм добре. Кимнах. Този глас никога повече не се върна при мен. Не знам какво щеше да се случи, ако се бях съгласил да отида на друга планета, но се радвам, че успях да остана тук със семейството и приятелите си, дори и да съм роднина на членове на друга цивилизация.

 ТЕ СА ЖИВЕЛИ НА ОСТРОВИТЕ ПРЕДИ ХОРАТА: МИСТЕРИОЗНИТЕ СЪЩЕСТВА ОТ ЛЕГЕНДИТЕ НА ТИХООКЕАНСКИТЕ НАРОДИ

Народите от Полинезия, Микронезия и Нова Зеландия пазят древни легенди които разказват за същества живели на островите много преди пристигането на хората, и тези митове се предават устно от векове, като свещена памет за времена когато светът е бил населен от други раси, и когато първите заселници от Азия стъпили на тези земи, те открили не само девствена природа, но и следи от цивилизация която не приличала на човешка, защото сред джунглите се издигали огромни каменни структури от туф, порест и лек материал, оформен в блокове и проходи два или три пъти по‑високи от човек, и тези руини били вече полуразрушени, сякаш принадлежали на епоха много по‑древна от човешката история, и местните твърдели, че тези постройки не са дело на хора, а на същества които са живели тук преди тях. Според легендите, когато първите хора пристигнали, те се натъкнали на странни същества с червеникава козина, мощни ръце и крака, лица напомнящи едновременно на човек и на животно, и тези същества имали собствен език, собствена култура, използвали каменни брадви, боздугани, правели препаски от растителни влакна и плетели мрежи от палмови клони за риболов, и въпреки че изглеждали диви, те не били безмозъчни зверове, а разумни същества със своя история. Те реагирали враждебно на пристигането на хората, защото смятали островите за свой дом, и в началото се опитали да ги прогонят, но били по‑малобройни, и макар че един на един били по‑силни, група от шест или седем въоръжени воини можела да ги надвие, и така тези същества били принудени да се оттеглят в гъсталаците, да се крият, да избягват срещи, и постепенно били изтласкани към изчезване. Те винаги изглеждали като старци, може би заради набръчканата кожа, но силата им била огромна, и според преданията можели да изкоренят палма и да я използват като оръжие, и това впечатлило първите заселници толкова силно, че те започнали да вземат черепите им като трофеи, и един такъв череп бил занесен в Китай през XII век като подарък за император Гаодзун, където се съхранявал в двореца на династия Сун, преди да изчезне безследно след падането ѝ. През XIX век капитан Джоузеф Барт държал бар за европейски моряци, и според старите записи една от украсите била огромен череп, но след смъртта му заведението било затворено, синът му фалирал, имуществото било разпродадено и следите на черепа се изгубили завинаги. Някои изследователи предполагат, че тези същества може да са били островни маймуни или оцелели гигантопитеци, но тази теория не издържа, защото легендите описват същества които използват инструменти, създават предмети, говорят с интонация и емоции, а не издават животински звуци, и освен това туфовите структури са твърде големи, твърде сложни и твърде древни за да бъдат дело на животни.

 Тези мегалитни блокове все още се намират на места в Нова Зеландия, макар и разрушени, и макар че природата и хората са унищожили голяма част от тях, останките показват, че някога тук е имало цивилизация която не прилича на човешка. Учените не изключват възможността за неизвестни древни култури, и макар че много от тях се съмняват в митовете, други признават, че легендите често съдържат зрънце истина, защото древните хора са описвали това което са виждали, а не това което са си измисляли. Новозеландските власти забраняват археологически разкопки под претекст за опазване на природата, което прави невъзможно да се изследват тези руини в дълбочина, и така истината остава скрита под земята, достъпна само чрез случайни находки и устни предания. Но когато съберем всичко — мегалитните туфови блокове, легендите за същества с червеникава козина, древните черепи, изчезналите артефакти, забраните за разкопки — се оформя картина която подсказва, че на тези острови е живяла раса която не е човешка, раса която е оставила следи, раса която е била свидетел на пристигането на хората, раса която е изчезнала, но не е забравена, защото паметта за нея живее в митовете, а митовете понякога са единственото което остава от истината.

Задържане на сперма: Защо природата променя всичко

 Задържането на жизнената енергия е път който изисква вътрешна сила, дисциплина и яснота, и природата е най‑мощният съюзник в този процес, защото тя не е просто красива гледка, а древен механизъм който пренастройва ума, тялото и духа, и връща мъжа към неговата естествена същност, далеч от дигиталния шум, претоварването с допамин и непрекъснатите разсейвания които отслабват волята. Когато се отдръпнеш от социалните медии и изкуствените стимули, умът се рестартира, импулсите намаляват, а фокусът се връща, защото природата премахва излишното и оставя само истинското, и в тази тишина започваш да чуваш себе си, да усещаш собствената си сила и да разбираш, че дисциплината не е наказание, а освобождение. Времето сред природата пренастройва мозъка, повишава умствената яснота, стабилизира емоциите и събужда навици които поддържат естествената мъжка енергия, защото движението, чистият въздух, слънчевата светлина и контактът със земята активират вътрешни механизми които градът потиска, и в тази среда мъжът започва да се връща към първичната си сила. В тишината се изгражда вътрешна устойчивост, защото когато няма шум, остава само истината, и тя те кара да се изправиш срещу себе си, срещу слабостите си, срещу навиците които те дърпат назад, и точно там започва трансформацията. В движението се ражда цел, защото тялото и умът се синхронизират, и когато вървиш през гората, изкачваш планина или просто стоиш до река, усещаш как вътрешният хаос се подрежда, а увереността се връща. Природата не е място за бягство, тя е мястото където започва истинското израстване, защото тя не те лъже, не те разсейва, не те манипулира, а ти показва кой си без маски, без филтри, без шум, и точно там разбираш, че силата не идва от външни стимули, а от вътрешна яснота. Когато мъжът прекарва време сред природата, той започва да усеща ритъма на собственото си тяло, да разбира сигналите му, да усеща кога е силен и кога е слаб, и това създава нова връзка със себе си, връзка която градът разрушава. Природата събужда инстинктите, защото тя е първичният дом на мъжа, и когато се върнеш към нея, усещаш как вътрешната енергия се подрежда, как умът се изчиства, как тялото се стабилизира, и как дисциплината става естествена, а не насилена. В този процес задържането на жизнената енергия става по‑лесно, защото импулсите отслабват, а волята се засилва, и разбираш, че истинската сила не е в това да се бориш със себе си, а да се върнеш към естествения си ритъм. Природата учи на търпение, защото нищо в нея не бърза, и учи на постоянство, защото всичко в нея расте бавно, стабилно и целенасочено, и когато мъжът се настрои към този ритъм, той започва да изгражда характер, а не просто навици. В тишината на гората, в шума на реката, в светлината на изгрева, мъжът открива себе си, защото природата му показва, че силата е в простотата, в яснотата, в присъствието, и че истинската трансформация започва когато спреш да търсиш външни стимули и започнеш да изграждаш вътрешна стабилност. Природата е учител, който не говори, но казва всичко, и когато се свържеш с нея, разбираш, че дисциплината не е ограничение, а свобода, и че задържането на жизнената енергия не е лишение, а начин да събудиш потенциала който винаги е бил в теб. В този процес мъжът става по‑спокоен, по‑ясен, по‑уверен, защото природата му дава пространство да диша, да мисли, да се пренареди, и точно там започва истинската мъжка трансформация, не в шумните зали, не в дигиталните съвети, а в тишината на света който е по‑стар от всяка система и по‑мъдър от всяка книга. Природата променя всичко, защото тя връща мъжа към корените му, към силата му, към същността му, и когато това се случи, дисциплината става естествена, фокусът става ясен, а животът започва да се подрежда отвътре навън, и това е истинската трансформация, която никой екран не може да даде.