Настоящата венецуелска трагедия; двойният трус; необяснимата сеизмична аномалия; политическите реакции; технологичните подозрения; геофизичната мистерия, която разтърси света

Настоящата трагедия във Венецуела представлява едно от най-странните, необичайни и трудно обясними събития в световната сеизмична история, защото два мощни труса с почти еднаква сила – единият с магнитуд 7,2, а другият с 7,5 – възникват от два различни епицентъра, разделени от по-малко от минута, което е изключително рядко явление, почти невиждано в съвременната сеизмология, тъй като обичайният модел на земетресенията е основен трус, последван от вторични, по-слаби трусове, които постепенно затихват, но тук вторият удар е още по-силен от първия, удря вече повредените конструкции, срутва отслабените сгради и увеличава драстично броя на жертвите, превръщайки разрушенията в каскада от колапси, която се разгръща за секунди и оставя цели квартали в руини. Тази двойна сеизмична атака е толкова необичайна, че много геофизици я определят като събитие без прецедент, защото два отделни епицентъра, активирани почти едновременно, предполагат или изключително сложна геоложка динамика, или външен фактор, който е нарушил естествения ритъм на тектоничните плочи, и именно това поражда въпроси, защото природата рядко създава два масивни удара в рамките на секунди, освен ако не става дума за разкъсване на огромна зона или за процес, който не е напълно разбран.Още по-странно е, че представители на Южното командване на САЩ са сред първите спасителни екипи, пристигнали във Венецуела след трагедията, а президентът Тръмп изпраща военни части „за да възстановят повредените летища, да управляват въздушните операции и да помогнат на населението“, което изглежда като бърза, почти незабавна реакция, сякаш предварително е имало готовност за намеса, защото обикновено международните военни сили не пристигат толкова мигновено след природно бедствие, освен ако ситуацията не е била очаквана или наблюдавана предварително, и това поражда подозрения, защото Венецуела е стратегически регион, богат на ресурси, а всяка внезапна криза там неизбежно привлича вниманието на глобалните сили. Тази странна хронология кара много хора да си спомнят думите на Фидел Кастро от 9 август 2010 година, когато той казва, че Венецуела е идеално място за експерименти, защото там няма циклони, които биха могли да унищожат всичко, освен ако някой не измисли нещо, и че Съединените щати със сигурност проучват варианти за контрол на климата в различни региони на света, като разработват технологии чрез HAARP, които могат да предизвикват суши, урагани, наводнения и земетресения, и че от военна гледна точка HAARP може да се превърне в основа за нов вид оръжие за масово унищожение и инструмент за дестабилизация на екологичните и селскостопанските системи на целевите страни.HAARP е научноизследователски проект, изучаващ йоносферата на Земята чрез комплекс от мощни високочестотни антени, разположени в Аляска, които изпращат електромагнитно излъчване в горните слоеве на атмосферата, за да анализират тяхното състояние, но проектът първоначално е разработен от ВВС и ВМС на САЩ, както и от DARPA, което означава, че той има военен произход, а през 2015 година съоръжението е прехвърлено на Университета на Аляска, но продължава да се използва за военни изследвания, което поддържа подозренията, че HAARP може да има способности, които не са публично оповестени, и макар научната общност да твърди, че HAARP не може да предизвиква земетресения, критиците настояват, че високочестотните електромагнитни вълни могат да взаимодействат с магнитното поле на Земята и да влияят на процеси, които не са напълно изучени, особено когато става дума за йоносферни аномалии, които могат да предшестват сеизмични събития.Трагедията във Венецуела се случва в контекст, в който много хора вече са подозрителни към глобални програми, защото преди няколко седмици бяха разсекретени документи за над 120 американски биологични лаборатории в повече от 30 страни, включително около 40 в Украйна, публикувани от Тулси Габард, което засили недоверието към международните военни и научни програми, особено когато те са свързани с чувствителни технологии, и затова двойният трус във Венецуела, бързата военна реакция, историческите предупреждения на Кастро и съществуването на програми като HAARP създават сложна картина, в която природното бедствие изглежда едновременно естествено и необяснимо, едновременно случайно и подозрително, едновременно геофизично и политическо, и докато официалните институции настояват, че земетресенията са естествени, необичайността на двойния трус остава факт, който не може да бъде игнориран, защото два мощни земни удара от два различни епицентъра, разделени от по-малко от минута, са събитие, което сеизмологията почти не познава, а когато природата прави нещо толкова необичайно, винаги възникват въпроси дали това е чисто природен процес или част от по-сложна динамика, която тепърва трябва да бъде разбрана.

 „Чичо, моля те, донеси ми играчка.“ Инцидент в Припят

Вероятно вече съм писал в няколко статии за това колко много копнеех да посетя Припят, да се разходя из легендарния завод „Юпитер“, да се разходя по железопътната линия близо до гара Янов и да се разходя из Червената гора. Уви, поради редица обстоятелства, това желание остана неизпълнено. Съжалявам ли? Не, не съжалявам. Животът все пак ми е поднесъл много интересни моменти. Що се отнася до зоната на забрана, много от моите приятели са били там. Историите им са доста живи и цветни и когато се потопиш в тази атмосфера, се чувстваш напълно присъстващ.

Тази история се случи с някой, когото познавам. Трябва да се каже, че подобни събития са се случвали на много различни хора и съм чувал подобни истории от повече от един човек. Но този епизод ми хареса, защото главният герой не се опита да представи ситуацията като някаква сърцераздирателна, изнервяща или страшна история. Той я сподели по мое искане, казвайки, че дори не е разбрал веднага какво се е случило в този момент. Дори на връщане той превърташе в главата си подробностите от събитието.

Мъжът отишъл в Припят през 2006 г. Трябвало е да посети района с двама приятели, но се озовал там сам. Има хора, като мен, които планират всичко предварително и ако нещо излезе извън разрешените граници, отменят пътуването. Той е друг тип. Решил е да отиде и каквото и да се случи, ще отиде. Затова груповото пътуване се провали.

Пътешественикът изобщо не се крил от служителите на кордона. Той се обърнал към тях открито, договорил се за такса и те го пуснали. Бяха се договорили предварително за ограничение във времето. Не е трябвало да търси никакви входове - да кажем, че официално е влязъл в зоната на забрана. Единственото нещо беше, че го претърсили и проверили личните му вещи.

Той носел със себе си електрошоков пистолет. Ако кучета или друго животно го нападнели, той помагал. Държал и ръчна сигнална ракета в раницата си, за всеки случай. Електрошоковият пистолет може да не е ефективен срещу глиган или мечка, но ярък сигнален пламък би бил доста ефективен. Денис посещаваше зоната на забрана за първи път; след този инцидент беше бил там още три пъти, но в този момент всичко беше ново, непознато и вълнуващо за него.

Припят е място, където времето е спряло.

Разбира се, основната му цел е Припят. Разходката из този изоставен град, където животът е спрял от съветската епоха, е носталгична. Все едно се връщаш в детството с машина на времето. Всичко е толкова познато и същевременно толкова напомнящо за миналото, от детските площадки до декора на апартаментите.

Влизаш във входното антре на сградата и вратите на апартаментите обикновено са отворени. Надничаш и там има стар съветски бюфет, тапети, книги, вестници, чинии, завеси. Буквално всеки предмет е връщане към безгрижно минало. Хората идват тук заради тези чувства, наред с други неща. Не всеки иска да изпита тръпка и приключения.

Взех вестник и прочетох резюмето. Сега дори не биха отпечатали нещо подобно. Това бяха дните. В шкафа зад стъклената врата имаше чаши, гарафа и няколко чинийки. Хората си тръгваха, оставяйки много след себе си, вярвайки, че някой ден ще се върнат. Но в крайна сметка трябваше да оставят всичко зад гърба си. Изненадващо е, че грабителите не са ги откраднали. Изглеждаха като истински кристал. Книгите изглеждаха като рядкости. Издания от 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век красяха рафтовете.

Влезе в стаята, имаше маса с книга върху нея. На дивана – сгънат комплект спално бельо и няколко плюшени играчки. Беше пълно потапяне в атмосферата на миналото. И най-интересното е, че имаше усещането, сякаш някой все още живее тук. Сякаш е останала някаква жизнена енергия.

Влизаш в някои апартаменти и се чувстваш сякаш си посетил някоя стара жена. Да, разбира се, прашно и мръсно е, но е и трогателно. И така Денис се скита от етаж на етаж, от вход на вход, от къща на къща. Още тогава той разбираше, че е невъзможно да види всичко тук наведнъж и планираше бъдещи пътувания. Реши да посвети това, доколкото е възможно, на апартаментите.

Припят беше тих. Дори вятърът беше утихнал. Сякаш Денис беше единственият човек в целия град в този момент. Може би това беше вярно. След като влезе в поредния апартамент, мъжът започна да се оглежда с интерес. Всичко, както и останалите, беше типично съветско обзавеждане. Малко безпорядък, доста прах и ръжда се бяха появили по металните повърхности. Иначе нищо необичайно. Влезе в стаята. На масата имаше шкаф, а върху него малка играчка. Кукла или както са я наричали в миналото, бебешка кукла.

„Чичо, донеси ми играчката, моля те.“

Дени се обърна и видя момиче със сарафан. Тя гледаше, сякаш през него, към самата кукла. Мъжът я извади и ѝ я подаде.

Мъжът подаде на момичето кукла.

„Благодаря ти, чичо!“

Денис беше озадачен от изненадата. Откъде се появи момичето? Той се обърна и погледна след нея, но имаше само врата. Ако беше тичала, вече беше изчезнала от погледа му. Следите от босите ѝ крака останаха на пода. И така, наистина ли се е случило? Денис практически изтича навън и започна да търси момичето в синия сарафан на бели точки. Не. Нямаше я никъде. Нямаше никого тук.

През целия път обратно той си спомняше подробностите от този момент. Всичко се беше случило твърде бързо. Тя изглеждаше толкова истинска, само погледът ѝ... Имаше нещо неестествено в това. Когато Денис се върна от пътуването си, той сподели тази история с много други, посетили Припят. И се оказа, че много пътешественици са преживели подобни ситуации.

Изглеждаше сякаш някой все още живее в Припят. Въпреки че нищо подобно не се случи с Денис при следващите пътувания. Той посети завода „Юпитер“, културния център „Енергетик“ и хотел „Полесие“ – накратко, емблематични места. Непознатият от първото му пътуване до Припят остана загадка.

Промяната в реалността ви започва с това едно мислене💰💰

 

„35 лодки изгарят едновременно в пристанището на Манта, Еквадор“

 

„5 къщи изгарят отвътре едновременно – Сейнт Джордж, Юта“

 

„Плазмен пожар близо до Университета на Юта – детайлна криминалистична проверка от близо“

 

 Туранската империя; най-древната сянка на една изгубена централноазиатска цивилизация, чието име преминава през митове, карти, епоси и векове, докато постепенно се превръща в Тартария и Велика Тартария

Туранската империя се появява в някои от най-старите оцелели персийски предания, описващи земите далеч отвъд древен Иран, и още в първите редове на тези разкази човек усеща, че Туран не е просто географско понятие, а древна цивилизационна ос, която е заемала самото сърце на Централна Азия, защото персийските поети и летописци не биха вложили толкова много сила, драматизъм и символика в описанията на царе като Афрасияб, ако зад тях не стоеше реална историческа памет, реална мощ, реална култура, която е оставила отпечатък върху съзнанието на народите, и именно затова войните между Иран и Туран в Шахнаме не са просто битки между две държави, а сблъсък между два свята, две космологии, две традиции, две представи за ред и хаос, превръщайки Туран в нещо много повече от митично царство, защото легендите, колкото и да са украсени, винаги пазят ядро от истина, а това ядро тук е името на една огромна цивилизация, която е властвала над централноазиатските степи, долини и планини, оставяйки следи в епосите, в преданията, в колективната памет. Територията, свързана с Туранската империя, се е простирала през земи, които днес образуват Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан, Таджикистан и съседните региони, тоест точно онзи колосален географски център, който винаги е бил ключов за търговията, за миграциите, за движението на идеи, за военните кампании, за обмена между Изтока и Запада, и контролът върху този ландшафт е означавал контрол върху големите керванни пътища, свързващи Китай, Индия, Персия и Европа, върху търговията с коприна, метал, добитък, зърно, редки стоки, върху плодородните речни долини, които са били жизненоважни за земеделието, върху степите, които са били идеални за конни армии, върху планинските проходи, които са били стратегически за всяка империя, превръщайки Туран не просто в царство, а в цивилизационен мост, в стратегически център, в арена, в кръстопът на древната геополитика, а богатството на тази земя идва от уникалното местоположение между великите цивилизации на древния свят, което го превръща в място, където се срещат и преплитат съдбите на народите, в пространство, което е било желано, оспорвано, управлявано и помнено. За разлика от много древни кралства, които са изчезнали от писмените записи, името Туран продължава да се появява векове наред, което е изключително важно, защото показва приемственост, памет, устойчивост, и когато Тимур изгражда своята империя в края на XIV век, той умишлено свързва владенията си с Туран, което ясно показва, че името все още е имало огромно политическо значение, дълго след като са били написани най-ранните персийски сведения, и че приемствеността предполага, че Туран е бил запомнен като много повече от просто митично царство, защото Тимур не би използвал име, което няма тежест, не би се асоциирал с легенда, ако тя не беше част от реалната историческа памет на народите, не би вплел Туран в своята имперска идеология, ако това име не носеше престиж, сила и древен авторитет.От този момент нататък хронологията става все по-интересна, защото ранните препратки говорят за Туранската империя, по-късни исторически карти започват да идентифицират голяма част от същата обширна територия като Тартария, а много последващи атласи разширяват това описание до Велика Тартария, и вместо да се появяват в произволен ред, тези имена образуват последователност, простираща се през много векове, което подсказва, че става дума за една и съща цивилизационна зона, която през различни епохи е носила различни имена, но е запазила своята географска същност, своите търговски пътища, своите планински вериги, своите речни системи, своите стратегически коридори, защото географското припокриване е толкова силно, че е невъзможно да бъде пренебрегнато, и империята остава съсредоточена върху същото огромно централноазиатско сърце през различните периоди, независимо дали картографите го наричат Туран, Тартария или Велика Тартария. Ако цивилизацията е оцеляла, докато еволюира записаното ѝ име, тогава търсенето само на Тартария оставя по-ранна глава почти напълно пренебрегната, защото Туран може да представлява най-ранната оцеляла идентичност на същата цивилизация, преди името Тартария да стане широко използвано и преди по-късните картографи да приемат името Велика Тартария, и ако тази последователност се окаже вярна, тогава историята на Тартария започва много по-рано, отколкото предполагат оцелелите карти, и Туран е запазил още един фрагмент от цивилизация, която по-късно е била умишлено премахната от нашата история, заличена от хрониките, изтрита от учебниците, сведена до мит, въпреки че е била реална, огромна, сложна и влиятелна, и именно затова Туранската империя заслужава много повече внимание в рамките на изследванията на Тартария, защото може да бъде ключът към разбирането на една изгубена цивилизация, която е стояла в сърцето на Азия, която е свързвала Изтока и Запада, която е оставила следи в персийските епоси, в тюркските предания, в китайските хроники, в европейските карти, и която чака да бъде възстановена от мълчанието на вековете, защото ако човек проследи нишките от Туран към Тартария и от Тартария към Велика Тартария, той открива не хаос, а последователност, не мит, а памет, не легенда, а цивилизация, която е била толкова голяма, че е оцеляла под различни имена, докато накрая е била заличена от официалната история, и може би именно в това заличаване се крие най-голямата загадка, защото въпросът не е дали Туран е съществувал, а защо една цивилизация, която е била толкова обширна, толкова стратегическа, толкова важна за древния свят, е била сведена до мит, до легенда, до географска сянка, защо името Туран е оцеляло в епосите, но е изчезнало от учебниците, защо Тартария е присъствала на картите, но е изчезнала от историческите анализи, защо Велика Тартария е била отбелязвана от европейските картографи, но по-късно е била премахната от историческите разкази, което подсказва, че историята на Централна Азия е много по-сложна, много по-дълбока, много по-интересна, отколкото ни е представяна, и че Туран е врата към тази изгубена история, към тази древна цивилизация, към този огромен свят, който някога е бил център на търговия, култура, политика и военна мощ, към тази памет, която е оцеляла въпреки всичко, към тази истина, която чака да бъде разкрита.