Разказ на изследовател, който уверяваше, че е разкрил тайната откъде идва снежният човек

Помня го сякаш беше вчера – есента на 1995 година, онзи особен период, когато въздухът вече мирише на влага, листата започват да пожълтяват, а гората се изпълва с гъби, които само чакат някой да ги открие. Тогава бях тежко болен, прикован към леглото, и докато другите хора се радваха на есенните дарове, аз прекарвах дните си в четене и слушане на радио, опитвайки се да разсея тъгата, че не мога да се разходя из гората, да бера пънчушки, манатарки и рижики, както правех всяка година. Болеше ме не толкова болестта, колкото мисълта, че гората е пълна с живот, а аз съм далеч от нея. И точно тогава, в един от онези дълги следобеди, по радиото започна предаване, което ме накара да забравя за всичко. Говореше някакъв съветски и руски изследовател-криптозоолог, мъж с уверен, спокоен глас, който твърдеше, че е разкрил тайната откъде идват снежните хора. Не запомних името му, но думите му се запечатаха в съзнанието ми така силно, че и днес мога да ги възпроизведа почти дословно. Той разказваше дълго и увлекателно за ареала на тези същества, за това как ги виждали буквално на всички континенти, в огромното мнозинство страни по света.

В Африка, казваше той, снежният човек имал стотици названия, всяко свързано с племето, което го описвало. В Азия го наричали йети, в Америка – бигфут, в Русия – алмас или лесовик. Но независимо от името, по косвени признаци било ясно, че става дума за едни и същи същества – високи, рошави, двукраки, избягващи контакт с хората. В СССР, твърдеше изследователят, срещите със снежни хора били разпръснати из цялата страна – от Карелия до Памир, от балтийските гори до Далечния изток. Най-често ги виждали на Алтай, в Кузбас, в Пермския край и в Свердловска област. Той говореше с такава увереност, че човек можеше да си помисли, че тези същества са почти обикновена част от природата, просто много добре скрита. Но най-интересното беше, че изследователят се опитвал да разгадае тайната на произхода им. И тук той отбеляза нещо, което винаги е било най-големият аргумент срещу съществуването на снежния човек – никой никога не е намирал техни тела или скелети. Всички предполагаеми находки се оказвали фалшификации, бутафории, сглобени от подръчни материали, или просто разкази без никакви доказателства. Това било най-голямото препятствие пред науката. Как може същество, което толкова много хора твърдят, че са виждали, да не оставя никакви следи? Изследователят бил участвал в десетки експедиции в различни райони на страната. Местните жители често разказвали, че виждали съществата, че чували странни звуци, че намирали огромни следи в калта или снега. Някои дори твърдели, че снежни хора живеели близо до селата им. Но когато експедициите пристигали, следите винаги липсвали. Нямало косми, нямало слюнка, нямало кожа, нямало нищо. Науката изисквала доказателства, а такива нямало. И въпреки това изследователят не се отказвал. Той продължавал да пътува, да търси, да слуша хората, да събира истории. И тогава, в една от експедициите си в горите на Рязанска област, преживял нещо, което променило всичко. Докато вървял през гъстата гора, чул тежки стъпки зад себе си. Обърнал се и видял черно, високо, рошаво същество, което вървяло на два крака. Когато посегнал към фотоапарата, съществото се обърнало към него и в този момент той почувствал, че не може да помръдне. Ръцете му отказали, краката му се вцепенили, устните и езикът му изтръпнали. Опитал се да извика, но не успял. Стоял така 7–8 минути, напълно парализиран, докато съществото спокойно се отдалечавало. Когато морокът се вдигнал, той рухнал на земята. Краката му не го държали, а когато чувствителността започнала да се връща, болката била остра, режеща, почти непоносима. Това преживяване било толкова необичайно, че той го описвал като „външно въздействие“, като че ли съществото имало способността да влияе на нервната система на човека. След като се съвзел, той продължил да търси съществото, но усилията му били напразни. Единственото, което успял да намери, били няколко големи отпечатъка от стъпала в калта. Това само засилило въпросите му – как е възможно съществото да е толкова близо, а да не оставя никакви следи? Защо никой не намира биоматериал? Какво е това същество, което може да парализира човек без физически контакт? Вторият случай, който окончателно променил възгледите му, се случил в Карелия. Там той разговарял с местни жители, които разказвали за срещи с лесовик или Хазяина на гората.

Повечето никога не го били виждали, но знаели истории. Две жени от Ведлозеро му разказали, че три седмици преди пристигането му видели двуметрово черно същество. Първо помислили, че е мечка, но когато се вгледали, разбрали, че не е – вървяло на задни крака, а муцуната му била съвсем различна. Уплашили се, замръзнали, а след няколко минути избягали. Техният разказ съвпадал с десетки други – появява се същество, настъпва вцепенение, после неприятно връщане към нормалните усещания. Изследователят решил да посети мястото. Прекарал седмица в гората, но не открил нищо. И точно когато започнал да събира палатката, видял фигура, която го наблюдавала иззад скала. Тръгнал към нея, съществото се изплашило и побягнало. Той го последвал и когато стигнал до скалата, видял нещо, което никога нямало да забрави – ярък син портал, около 60 сантиметра над земята. 

Порталът пулсирал, светел, сякаш бил жив. И след секунди се свил, превърнал се в точка и изчезнал. Това било моментът, който според него обяснявал всичко. Той заключил, че снежните хора притежават екстрасензорни способности, които им позволяват да се преместват между светове. Това обяснявало защо не оставят тела, защо не се намират кости, защо се появяват и изчезват внезапно, защо хората изпитват парализа при среща. Според него съществата живеят в паралелен свят, идват в нашия временно и се връщат там, за да умрат. Така остават напълно недостъпни за науката. Това беше версията, която чух по радиото през 1995 година. Не знам дали е вярна, но беше толкова необикновена, толкова различна от всичко, което бях чувал, че остана в съзнанието ми завинаги. И до днес, когато есента настъпи и гората се изпълни с гъби, понякога се сещам за онзи глас по радиото и за неговата смела теория за снежните хора – гости от паралелни светове, които идват и си отиват, без да оставят следи, но оставят въпроси, които никой не може да отговори.