Грифонът: забравеният страж на древните цивилизации и мистичната му роля в татарската култура

В първата си книга „Тесла и децата от зелевата поляна“ изследвах защо грифонът е имал такова значение в татарската култура, защото тези същества не са били просто митологични фигури, а централни емблеми на сила, структура и духовна власт, представляващи господство както над физическия, така и над невидимия свят, символика, която се е изразявала чрез комбинираната природа на лъва, олицетворяващ земната мощ, стабилността и материалната сила, и орела, представляващ висше възприятие, духовен контрол и способност да се издигне над обикновеното. Тяхното присъствие в архитектурата, гербовете и артефактите потвърждава ролята им като маркери за управление, защита и власт, защото грифоните са били поставяни на входове, върху колони, върху щитове, върху монети, като знаци, че мястото е важно, че знанието вътре е защитено, че енергията, която преминава през него, е под наблюдение. Тези символи са идентифицирали ключови точки в обединена империя, места, където се съхраняват знания, където се пресичат енергийни линии, където се вземат решения, които оформят бъдещето.

 Грифоните също така са представлявали единство и връзка за цял живот в татарското общество, защото те се чифтосват за цял живот и когато единият умре, другият остава сам, което отразява идеалите за лоялност, постоянство и непоколебима връзка между две същества, идеали, които са били част от културната идентичност, от семейната структура, от начина, по който хората са разбирали честта и дълга. Това значение обаче по-късно е било възприето и преоформено от Католическата църква, която използва доживотната връзка на грифона като морален пример за засилване на позицията си срещу развода, превръщайки символа на древна култура в инструмент за религиозна доктрина, като пренасочва значението му от духовна връзка към социална норма. В исторически план се е смятало, че грифоните произхождат от Изтока и са били известни като търсачи и пазители на съкровища, защото много разкази ги описват като огромни и свирепи същества с невероятна сила и присъствие, същества, които могат да носят вол във въздуха, да разрушават препятствия, да защитават свещени места, да пазят Дървото на живота, да отблъскват врагове, да разкъсват на парчета всеки, който се осмели да наруши границите им. Те са били известни също като заклети врагове на конете, защитници на древни светилища, пазители на тайни, които не са били предназначени за всички. Данте използва грифона като символ на Христос, съчетаващ сила, благородство и божествена власт, описвайки го като притежаващ силата на лъв и видението на орел, способен да се издигне над земята, да вижда отвъд човешкото, да бъде мост между земното и небесното. 

Една легенда разказва за Александър, който впрегнал два грифона в кошница, за да се издигне на небесата, изкушавайки ги с месо, закрепено за пръти, издърпвайки ги нагоре към небето, и докато се изкачвали по-високо, те го отнесли над света отдолу, където той успял да наблюдава Земята от невиждана досега гледна точка, гледка, която променя разбирането за света, за мащаба, за мястото на човека. Колкото по-надълбоко изследвам тези същества, толкова повече те изглеждат като част от забравена реалност, а не като обикновен мит, защото техните описания, символика и постоянно присъствие в различните култури сочат към нещо далеч по-заземено, нещо, което е било част от света, преди светът да бъде пренаписан, нещо, което е оставило следи, които днес се тълкуват по друг начин. Това предполага, че грифоните някога наистина са бродили по Земята и че останките им, заедно с тези на гиганти и дракони, може би са били използвани в подкрепа на разказа, който сега се приписва на динозаврите, защото когато една цивилизация бъде разрушена или забравена, нейните същества, нейните символи и нейните истории често се пренаписват, за да се впишат в новия ред. Какво се е случило с тях, може никога да не разберем, но може би в някой тъмен ъгъл на света или на скрит континент те са все още живи и здрави, скрити от очите на хората, пазещи тайни, които не са предназначени за нашето време, чакащи момент, в който светът отново ще бъде готов да ги види.

 Ако искате да научите повече за работата ми, да прочетете блоговете ми или да закупите подписани копия на книгите ми, моля, посетете моя уебсайт, където и трите заглавия са налични, както и в Amazon, включително Kindle и Audible, за всички, които искат да продължат това пътешествие в света на символите, древните култури и забравените същества. 

С най-добри пожелания, Гай Андерсън – Автор.

 Ужас край река Уошита: семейство среща гигантско същество, което ги наблюдава

Това, което започва като обикновено пътуване към реката, се превръща в кошмар, който едно семейство от Оклахома никога няма да забрави, защото на 24 февруари 2026 година, малко преди залез слънце, съпруг, съпруга и техният син се отправят по пустия път E2020 към река Уошита, място, заобиколено от гъсти гори, влажни сенки и тишина, която не е просто липса на звук, а усещане, че нещо наблюдава, че нещо чака, че нещо се движи между дърветата, без да се показва. Районът е известен със странни истории, но никой от тях не вярвал истински до онзи момент, защото легендите са едно, а срещата с неизвестното е съвсем друго. Когато пристигат, жената първа го вижда, от другата страна на реката, до самотен електрически стълб, стои нещо, което не би трябвало да съществува, същество, изправено на два крака, огромно, неподвижно, тъмно, сякаш излязло от самата гора, и ги наблюдава, без да помръдва, без да мигне, без да издава звук. Жената разказва с треперещ глас, че е излязла от колата точно когато то се изправило и тогава разбрала, че това не е животно, не е мечка, не е човек, а нещо, което не може да бъде описано с познати думи. В следващия миг съществото се обръща и тръгва към гората, но не бяга, не се плаши, движи се уверено, тежко, сякаш знае, че няма от какво да се страхува, сякаш е господарят на мястото, а те са просто натрапници. Жената изпищява, а звукът разцепва тишината, и тогава съществото спира, бавно, неестествено бавно, се обръща към нея, погледите им се срещат само за секунда, но тази секунда е достатъчна да остави белег, който няма да изчезне, защото тя казва, че очите му няма да ги забрави никога, очи, които не са животински, не са човешки, а нещо между двете, нещо по‑старо, по‑дълбоко, по‑тъмно. След това то изчезва в гората, без звук, без следа, сякаш се разтваря в сенките, сякаш никога не е било там, но ужасът остава, защото всичко трае не повече от петнадесет секунди, но тези секунди се превръщат в кошмар, който не свършва. 

Според описанието съществото е високо между два метра и десет и два метра и четиридесет, с тъмнокафява козина, която проблясва в червеникави оттенъци под последните лъчи на залязващото слънце, и дори от разстояние от почти половин километър размерът му е нечовешки, пропорциите му са неправилни, раменете му са прекалено широки, ръцете му прекалено дълги, походката му прекалено тиха за нещо толкова масивно. Това не е първият странен случай в района, защото още през 2008 година съпругът преживява нещо, което и до днес го преследва, докато ловял риба край същата река, чул писъци от гората, силни, пронизващи, нечовешки, звуци, които не принадлежат на никое познато животно, писъци, които го накарали да замръзне, да се огледа, да усети как страхът се качва по гръбнака му като ледена ръка, и паниката го обзела толкова силно, че едва не изоставил всичко и избягал. Сега той е убеден, че това, което е чул тогава, е същото същество, което са видели през 2026 година, защото звукът, който е чул тогава, е бил твърде силен, твърде дълбок, твърде жив, за да бъде просто животно. Районът около реката води към Националния резерват Тишоминго, място, където многократно са съобщавани странни следи, необясними шумове и сенки, които се движат между дърветата, сенки, които не принадлежат на вятъра, нито на животните, сенки, които се движат срещу светлината, срещу логиката, срещу природата. Местните избягват тези гори след залез, казват, че нещо живее там, нещо, което наблюдава, нещо, което следи, нещо, което понякога излиза на лов, нещо, което не се страхува от хората, а хората се страхуват от него, защото според тях това същество не е просто животно, а нещо по‑старо, нещо, което е било там преди тях, нещо, което ще бъде там и след тях, нещо, което познава гората по‑добре от всеки човек, нещо, което вижда в тъмното, чува през реката, усеща страха, който хората носят със себе си. И така историята на семейството от Оклахома се превръща в поредната нишка от легенди, които се трупат около река Уошита, легенди за същество, което се появява само когато иска, което наблюдава от сенките, което не напада без причина, но и не се крие, когато реши да се покаже, същество, което оставя след себе си само страх, въпроси и усещането, че гората крие повече, отколкото някой някога ще разбере.

 Жестоката истина за замяната на 432 Hz с 440 Hz като глобален музикален стандарт

Те не само пренастроиха музиката, те пренастроиха самото усещане за свят, защото в един миг, който днес малцина помнят, човечеството беше изправено пред промяна, която изглежда техническа, но всъщност докосва най-дълбоките пластове на възприятието, като от естествената, топла, органична честота 432 Hz светът премина към студената, стандартизирана 440 Hz, промяна, която не беше просто въпрос на музикални тюнери, а системна намеса в начина, по който хората резонират с реалността, с природата, със себе си, защото историята, която се шепне по ъглите на алтернативната мисъл, е проста и зловеща, разказва за древни цивилизации като Тартария и визионери като Тесла, които са познавали силата на вибрацията, силата на честотите, силата на хармонията, градове, терапии и технологии, изградени върху взаимодействието между звук и тяло, между честота и съзнание, знания, които според някои са били цел на влиятелни среди, които осъзнали, че ако контролираш звука, контролираш съзнанието, ако контролираш честотата, контролираш човека, ако контролираш резонанса, контролираш света. През 1953 година под влияние на мощни фондации и промишлени интереси, сред които често се споменава фамилията Рокфелер, е прието 440 Hz като глобален стандарт, решение, което официално е представено като техническо улеснение, но според критиците му е било политически и икономически мотивирано, защото чрез смяна на честотата естественият резонанс, който според тях свързва хората с природата и един с друг, бил нарушен, заменен от звук, който носи раздробяване, напрежение, отчуждение и по-голяма склонност към консумация на изкуствени решения, включително фармацевтични продукти, които според някои интерпретации са били в основата на икономическата мощ на определени индустрии. Разказите продължават, твърдейки, че църковни органи и камбани, някога настроени за хармонично въздействие върху тялото, били пренастроени, че музиканти, композитори и изпълнители, които работели с естествени 432 Hz резонанси, били маргинализирани, че примери от миналото като Моцарт, Бах и други, чиито произведения понякога се доближават до 432 Hz, се използват като доказателство за терапевтичната сила на тази настройка, сила, която според поддръжниците на идеята е била заглушена от стандартизацията. 

Мнозина вярват, че изпълнители като Джими Хендрикс, Боб Марли, AC/DC, Пинк Флойд, Джон Ленън, Принс, Бийтълс и други са експериментирали с естествени честоти, и когато музиката им се възпроизвежда на 432 Hz, слушателите описват топлина, дълбочина и връзка, които според тях липсват в съвременните 440 Hz записи, усещане за разширяване, за успокояване, за връщане към нещо изгубено. Конспиративните интерпретации стигат още по-далеч, твърдейки, че големи фигури в музиката, които са проповядвали свобода, пробуждане и духовно осъзнаване, били премахвани при подозрителни обстоятелства, защото техните вибрации и послания се смятали за заплаха за установения ред, за звукова революция, която можела да отвори очите и сърцата на масите, да разруши контролни структури, които разчитат на стрес, хаос и вътрешно разединение. И все пак контраатака се развива, защото независими музиканти, звукови терапевти и изследователи връщат 432 Hz в практиката си, твърдейки, че при правилната честота музиката възстановява топлина, дълбочина и чувство на връзка, изгубени в стандартизирания звук, че бъдещата музика няма да бъде инструмент за приспиване, а за събуждане, за възстановяване, за връщане към естествения ред, който според тях е бил нарушен. Историята, в своята мрачна простота, описва как чрез контрол над честотите са били подкопани връзките ни с природата, колективната ни хармония и потенциалът за масово звуково изцеление, и че възстановяването на естествения резонанс е не само музикален избор, но и акт на съпротива срещу мрежа от влияние, която според тези интерпретации е действала десетилетия наред. Но според поддръжниците на 432 Hz техният контрол се разпада, защото вибрациите не могат да бъдат заглушени, звукът на изцелението отеква отново, а с него и стремежът към връзка, към хармония, към разбиране, към свят, в който честотата не е инструмент за манипулация, а мост към по-дълбоко усещане за себе си и за света.

 Островът на прокълнатия моряк: писъците от Армит, които никога не спират

Край източното крайбрежие на Австралия има малък, почти незабележим остров, който на картите изглежда като случайно петно, а в реалността е място, което хората избягват, дори когато не вярват в легенди, защото Армит е едва над квадратен километър земя, но въпреки това носи тежест, която не може да се измери с география, тежест, която се усеща още преди човек да стъпи на брега, сякаш въздухът сам предупреждава, че тук има нещо, което не принадлежи на света на живите. Днес там има само храсти, камъни, вятър и птици, но местните твърдят, че нощем от острова се чуват писъци, които не приличат на човешки гласове, а на агония, която не принадлежи на живите, писъци, които не се носят с вятъра, а сякаш идват от самата земя, от самия бряг, от самото море, което обгражда острова като безкрайна черна стена. Историята започва в края на XIX век, когато мъж на име Хирон решава да избяга от света и да заживее сам на острова, далеч от хора, далеч от шум, далеч от всичко, което го е измъчвало. Той пристига там с малка лодка, носейки само няколко инструмента, провизии и желанието да бъде сам, но когато първите посетители го намират след месеци, той не изглежда като човек, който живее в самота, а като човек, който се опитва да не мисли за нещо, което вижда всяка нощ. На въпроса дали се чувства сам, той отговаря, че не е сам, защото на острова има още един моряк, но никой друг не е там, никой не е стъпвал там от месеци, никой не е живял там преди него. Когато го питат повече, той замлъква, а страхът в очите му говори повече от думите, страх, който не е просто от самота, а от присъствие, което не може да се обясни. Истината излиза по-късно, когато Хирон разказва, че една нощ се събужда от ужасяващ писък, който разкъсва тишината като нож, писък, който не прилича на вик за помощ, а на звук на човек, който вече е загубен, който вече не е част от света, който вече не може да бъде спасен. 

Когато излиза навън, вижда фигура на човек, но не съвсем човек, облечен в дрехи от отдавна отминал век, с лице, което не може да се различи, сякаш е изтрито от времето, с движения, които са неестествени, сякаш тялото му не помни какво е да бъде живо. Фигурата тича към морето и изчезва, не потъва, не се дави, просто престава да съществува, сякаш никога не е била там, сякаш е сянка, която се разпада при допир с водата. И това не се случва веднъж. Хирон вижда същата сцена отново и отново, сякаш островът е заседнал във времето, сякаш нещо преживява смъртта си безкрайно, без да може да избяга от последните си секунди, сякаш самият остров е капан за мигове, които не могат да умрат. Години по-късно други хора започват да виждат същото. Капитан Гориндж остава на острова за кратко и си тръгва без обяснение, отказвайки да говори за преживяното, а очите му, когато го питат, се пълнят с онзи празен поглед, който имат хората, видели нещо, което не могат да приемат. Яхтсменът Чарлз Андерсън твърди, че е видял фигура, която не върви, а се носи над земята, без да оставя следи, сякаш земята отказва да я докосне.

 През 1938 година група рибари чуват писък, който според тях „не може да бъде от този свят“, и след това виждат моряк, облечен в дрехи от епоха, която отдавна е погребана, моряк, който не ги забелязва, не реагира, не е там за тях, а само за себе си, за своя миг, за своята смърт. Той просто повтаря последните си секунди, сякаш е пленник на миг, който никога не свършва, миг, който се е превърнал в негов затвор. Легендите разказват, че преди векове кораб е потънал край острова и че един моряк е успял да стигне до брега, само за да умре там, но нещо го е задържало, не тялото, а моментът, моментът, който не е могъл да приеме края, моментът, който се е впил в земята, в камъните, в въздуха, в самия остров. Някои вярват, че Армит е място, където времето се разкъсва, където смъртта не е край, а повторение, където последният дъх може да се превърне в безкрайна верига от писъци. Други твърдят, че морякът не е сам, че има още фигури, които се появяват само когато луната е ниска и вятърът спира, фигури, които не тичат, а стоят неподвижно, гледайки към морето, сякаш чакат нещо, което никога няма да дойде. До днес официално няма нищо на остров Армит, няма доказателства, няма записи, само разкази, които местните си шепнат, и предупреждения, които никой външен не взема насериозно, но тези, които живеят най-близо до острова, казват едно и също: ако чуеш писък през нощта, не излизай; ако видиш фигурата, не я следвай; защото някои твърдят, че тя не е сама и че онзи, който тръгне след нея, може да се превърне в част от онова, което островът никога не пуска, част от миг, който никога не свършва, част от писъците, които никога не спират.

 Робърт Салас и инцидентът от 1967: моментът, в който извънземните изключиха ядрените ракети

През март 1967 година в подземните съоръжения на базата Malmstrom, където се съхраняват и управляват междуконтинентални балистични ракети Minuteman, се разиграва събитие, което и до днес остава едно от най-обсъжданите и най-загадъчните в историята на американската военна инфраструктура. Робърт Салас, офицер от ВВС на САЩ, е на дежурство в командния център, разположен дълбоко под земята, в среда, в която всяка система е подсигурена, всяка процедура е строго регламентирана и всяка възможност за грешка е сведена до абсолютния минимум. Това е място, където човешката ръка управлява оръжия, способни да унищожат цели континенти, и където контролът е толкова строг, че дори най-малкото отклонение се приема като потенциална заплаха за националната сигурност. В тази обстановка, в която всичко е подчинено на ред, дисциплина и технологична прецизност, започва нещо, което никой не е очаквал. Телефонът звъни и на линията е охранител от повърхността, който докладва за необичаен светлинен обект, зависнал над входа на комплекса. Първоначално Салас приема това като странно, но не и тревожно, но тонът на охранителя е напрегнат, категоричен и лишен от всякакво колебание. Обектът не прилича на самолет, не прилича на хеликоптер, не прилича на нищо познато. Стои неподвижно, излъчва светлина и изглежда като че ли наблюдава. Минути по-късно започва истинската криза. На контролните панели пред Салас започват да мигат индикатори, които никога не би трябвало да мигат едновременно. Една ракета преминава в неактивен режим. После втора. После трета. В рамките на няколко минути всички десет ракети в комплекса се изключват. Това не е просто технически отказ. Това е синхронен срив на независими системи, които по дизайн не могат да бъдат засегнати от един и същ фактор. 

Салас и екипът му проверяват всичко. Няма повреда в електрозахранването, няма грешка в комуникациите, няма човешка намеса. Системите просто спират да работят, сякаш някой е натиснал невидим бутон, който не би трябвало да съществува. Докато подземният екип се опитва да разбере какво се случва, охранителите на повърхността докладват, че обектът все още е там. Стои над базата, неподвижен, без звук, без видима цел, но присъствието му съвпада точно с момента, в който ракетите стават неуправляеми. След известно време обектът се отдалечава и изчезва. Малко след това системите започват да се възстановяват, но причината за отказа остава неизвестна. Това, което прави случая още по-значим, е фактът, че подобни инциденти са докладвани и в други бази в същия период. Офицери от различни части на страната описват светлинни обекти над ядрени обекти, последвани от технически проблеми, които не могат да бъдат обяснени с известни механизми. Някои от тези случаи са документирани, други са останали в архиви, до които малцина имат достъп. Но моделът е там. Необясними обекти, появяващи се над най-опасните оръжия на Земята, и системи, които отказват точно в този момент. 

Салас решава да говори за случилото се години по-късно, след като напуска армията. Разказът му остава последователен, детайлен и непроменен. Той не твърди, че знае какво е било това. Не твърди, че може да докаже произхода на обекта. Но твърди едно. Че нещо, което не е било под човешки контрол, е демонстрирало способност да изключи ядрени ракети. И това само по себе си е достатъчно, за да постави под въпрос цялата концепция за сигурност, върху която се гради ядреното възпиране. Официалните доклади не дават отговор. Говори се за техническа неизправност, за електромагнитни смущения, за случайност. Но никоя от тези версии не обяснява синхронността, времевата връзка с наблюдавания обект и фактът, че подобни инциденти се случват на различни места по едно и също време. Липсата на обяснение не намалява тежестта на случилото се. Напротив, прави го още по-тревожно. Това, което остава след този инцидент, е усещането, че човечеството може би не е единственият играч на тази планета, който разбира силата на ядрените оръжия. Ако някой или нещо е способно да ги изключи без усилие, това означава, че контролът, който хората смятат за абсолютен, е всъщност условен. И ако тази намеса е била демонстративна, а не разрушителна, тогава посланието е ясно. Наблюдаваме ви, разбираме ви и можем да ви спрем, ако решим. Случаят с Робърт Салас остава един от най-обсъжданите и най-спорните в историята на военните наблюдения на необясними явления. Той не доказва нищо окончателно, но поставя въпроси, които никой не може да игнорира. Ако това не е било човешка технология, тогава какво е било. Ако не е било случайност, тогава защо се е случило точно там и точно тогава. И ако някой е искал да покаже, че може да контролира най-опасните оръжия на Земята, тогава колко отдавна наблюдава човечеството и колко още знае за нас.

 Архиви за НЛО в САЩ: Защо документите за неидентифицирани обекти остават класифицирани в продължение на 80 години?

Много независими изследователи и журналисти смятат, че САЩ притежават огромен архив от данни за НЛО. Нещо повече, тази информация е внимателно съхранявана в продължение на повече от 80 години. Правени са няколко опита тези документи да бъдат публични, но всеки път нещо се е намесвало, нещо е липсвало и в резултат на това ние все още не знаем каква информация се крие от широката общественост в архивите.

Може би гледната точка, която ще представя по-долу, ще ви се стори погрешна или неточна. Това е мнението на Тед Уайсмит, изследовател на укриването на истината за НЛО и извънземните цивилизации. Между другото, има цяла мрежа от институти, посветени на тази област. Следователно е напълно възможно информацията да е близка до истината и според мен изглежда логична. В тази публикация ще се опитаме да разберем дали има някакви пречки за разсекретяването на информацията за НЛО.

Колко информация за НЛО има в архивите?

Съществува общоприето схващане, че Джон Кенеди е бил убит именно заради личното си желание да разкаже на хората за съществуването на извънземни цивилизации. Той обеща да публикува всички документи, свързани с тази тема, под юрисдикцията на ЦРУ и Пентагона. Не настоявам, че това е вярно, но Тед Уайсмит е сигурен, че е така. Убийството на Кенеди можеше да бъде сериозен сигнал за онези, които подкрепяха инициативи за разсекретяване на подобна информация.

Следващият опит за разсекретяване на документите трябваше да чака дълго време. Именно Роналд Рейгън го направи. Неговото обкръжение се опита да го разубеди, позовавайки се на съдбата на Кенеди. Рейгън обаче беше решен да постигне своето. В последния момент най-близкият му съюзник, астрологът Джоан Куигли, го разубеди. Тя предупреди, че ако не се откаже, животът му ще бъде прекъснат. Човек може да се съмнява в точността на тази оценка; в края на краищата не всеки вярва в астрологични прогнози и изчисления, но президентът на САЩ вярваше и се вслуша в Джоан.

След това Барак Обама се опита да разсекрети документи за НЛО по време на своето президентство. И успя! Публикувани бяха около 1400 документа, свързани с уфологията. Но сякаш някой ги беше оркестрирал. Всеки един беше доминиран от скептични заключения и в партидата документи, която беше публично достъпна, не беше открита сензационна информация.

След това позволиха на посетителите да посетят Зона 51. Този жест беше хитър ход. На журналисти и изследователи уж беше позволено да докоснат едно от най-секретните и мистериозни съоръжения на САЩ. Но по това време всичко беше премахнато. И единственото, което се виждаше, бяха празни хангари. Но това събитие беше рекламирано като най-голямото разсекретяване в човешката история. Например, нямаме тайни от вас, вие дори посетихте свръхсекретна база.

Освен това, различни членове на Конгреса, както демократи, така и републиканци, инициираха процеса на публикуване на документи, свързани с извънземни цивилизации и неидентифицирани летящи обекти. Дори Конгресът на САЩ проведе сесии, на които различни изследователи, бивши военни и много други представиха доклади по теми, свързани с НЛО. Този интерес доведе до упорито желание на Доналд Тръмп да разсекрети голям брой документи през лятото на 2026 г. и да направи, както той се изрази, най-важното изявление в човешката история за извънземните.

Звучи много интригуващо. Но има огромен брой капани. Първо, Доналд Тръмп е майстор на бляскавите заглавия. Очаквате нещо изключително от него, но той не винаги го изпълнява. Второ, защо американският президент реши да направи това шест месеца след като обяви желанието си?

Очевидно, според Тед Уайсмит, проблемът е, че той ще може да разсекрети само частта от информацията, която му е позволена. А за да се създаде ефектът на нещо епохално, е необходима подготовка. Носачът, който Барак Обама изпълни тогава, очевидно е недостатъчен. Следователно се очаква нещо по-амбициозно.

Ще бъдат ли публикувани документи за извънземни цивилизации?

Интересното е, че приблизително 4 милиона файла, свързани със секретни програми, изучаващи неидентифицирани летящи обекти, внезапно изчезнаха от архивите на правителството на САЩ. Това беше обявено от републикански конгресмени. Ръководителят на ЦРУ дори не се поколеба да отговори на въпроса и потвърди, че приблизително 3,8 милиона документа са загубени поради масивен срив в сървъра. Специалисти работят по възстановяването им, но все още не е известно дали ще бъдат възстановени, под каква форма или в какво количество - никой не гарантира.

Тед Уайсмит смята, че това е сигурен знак за подготовка за псевдоразкриване на класифицирани документи за НЛО. Частите, които трябва да бъдат скрити, ще останат непубликувани и хората ще получават само „удобна“ информация. Поне така изглежда. Най-вероятно има сили, които пречат на съществуващата информация за НЛО да стане прозрачна и достъпна.

НЯМАШЕ НИКАКВА БОЛЕСТ! Клиентите на безпрецедентното конфискуване и унищожаване на добитъка…“