Няма такова нещо като бедност. Има само бедност на съзнанието: Защо тревожният мозък никога няма да забогатее.

Представи си света като огромно космическо поле, в което всяка мисъл е вибрация, всяко усещане е честота, всяко намерение е лъч, който пробива тъмнината и създава реалност, и представи си човека като древен пътник, който носи в себе си паметта на епохи, страхове, инстинкти, сенки, и въпреки че живее в модерни времена, неговият мозък все още е свързан с праисторическата пещера, с мрака, с хищника, който може да се появи зад всеки ъгъл, и когато този древен механизъм се активира, когато тревожността се разлива като черна течност в нервната система, тогава човекът престава да бъде творец, престава да бъде създател, престава да бъде магьосник на собствената си съдба, и се превръща в нещо много по-малко – в същество, което просто оцелява. Тревожният мозък не може да бъде богат, защото богатството е разширение, а тревожността е свиване, богатството е поток, а тревожността е застой, богатството е вибрация на изобилие, а тревожността е вибрация на недостиг, и когато тялото ти живее в режим „спаси се“, то не може да отвори портала към изобилието, защото този портал се отваря само когато вътрешната система е в състояние на безопасност, спокойствие, доверие, разгръщане. Докато тревожността управлява мозъка, енергията изтича в черна дупка, в бездънна яма, в невидим вихър, който поглъща жизнената сила, и вместо да се използва за творчество, за идеи, за действие, за растеж, тя се използва за вътрешни аларми, за вътрешни сигнали, за вътрешни предупреждения, които непрекъснато казват: „Опасност, опасност, опасност“, и така човекът живее в свят, който не съществува, в свят на въображаеми тигри, в свят на сенки, в свят на страхове, които никога не се материализират, но въпреки това изяждат живота му. Когато мозъкът е тревожен, той вижда само рисковете, само опасностите, само провалите, само това, което може да се обърка, и тогава възможностите стават невидими, затворени, недостъпни, защото вътрешният митничар не ги допуска, не ги пропуска, не ги признава като реални, и човекът започва да вярва, че светът е ограничен, че животът е труден, че успехът е за други, че изобилието е далечна легенда, която не се отнася до него. Тревожността създава хаос, създава суматоха, създава вътрешно разпадане, и вместо ясни стъпки, вместо стабилни действия, вместо последователност, човекът се хвърля от крайност в крайност, ту в апатия, ту в свръхусилие, ту в отлагане, ту в паническо бързане, и резултатите са нулеви, защото тялото няма ресурс за систематичност, няма ресурс за фокус, няма ресурс за спокойна продуктивност. И тогава идва най-дълбокият слой – бедността на съзнанието, онзи вътрешен код, онзи древен софтуер, който казва: „Не заслужавам“, „Не е за мен“, „Трябва да страдам, за да получа“, „Трябва да се доказвам“, „Трябва да се оправдавам“, и този код е толкова дълбок, толкова стар, толкова вплетен в нервната система, че човек може да печели добри пари, но вътрешно да се чувства като просяк, като аутсайдер, като някой, който винаги е на ръба, винаги е в недостиг, винаги е в страх да не загуби малкото, което има. Бедността не е липса на пари, бедността е липса на вътрешно пространство, липса на вътрешно разширение, липса на вътрешна вибрация на изобилие, и докато човек гледа света през призмата на страха, той ще вижда оскъдица, дори когато е заобиколен от изобилие, ще вижда недостиг, дори когато вселената му предлага възможности, ще вижда затворени врати, дори когато всички врати са отворени. За да избягаме от пещерата, трябва да започнем от тялото, защото тялото е първият портал, първият ключ, първият мост към промяната, и когато му дадем сигнал, че е в безопасност, когато дишаме бавно, когато създадем ритъм, когато се движим, когато позволим на кортизола да се освободи, тогава мозъкът започва да се пренастройва, започва да сменя честотата, започва да преминава от режим „оцеляване“ към режим „създаване“, и тогава изобилието става възможно, тогава идеите се появяват, тогава действията стават ясни, тогава реалността започва да се променя. Бедността на съзнанието е като стар фърмуер, който трябва да бъде изтрит, премахнат, трансформиран, и когато това се случи, човекът открива, че светът винаги е бил богат, винаги е бил изобилен, винаги е бил отворен, просто той е гледал през филтъра на страха, през филтъра на тревожността, през филтъра на древния механизъм за оцеляване. Свали този филтър,  и ще видиш, че изобилието не е мечта, а естествено състояние, не е награда, а честота, не е цел, а вибрация, която винаги е била достъпна, но е чакала момента, в който твоето тяло ще каже: „В безопасност съм“, и твоето съзнание ще отговори.