ИСТИНСКИТЕ ПРИКАЗНИ РЕГРЕСИИ: КОГАТО ДУШАТА СЕ ПОМНИ КАТО ФЕЯ, ЕЛФ, ДРАКОН ИЛИ БОГИНЯ В ДРУГО ВРЕМЕ

Понякога човек влиза в регресия с очакването да види обикновен земен живот, да се върне към минало, което може да се впише в историята, да види себе си като селянин, войник, лечител, дете, което тича по прашни улици, но вместо това се озовава в свят, който не прилича на нищо познато, свят, в който тялото му не е плът, а светлина, в който има крила, люспи, сияние, в който говори с дървета, плува като русалка в кристални води или лети като елф над безкрайни гори, и макар разумът да се опитва да обясни всичко като фантазия, душата разпознава това място като дом, а очите на преживелия светят по начин, който не може да бъде изигран, защото това, което е видял, не е измислица, а спомен, който е чакал да бъде събуден. Истинските приказни регресии не са случайност, не са плод на въображение, не са бягство от реалността, те са врата към пластове на съществуването, които са по‑стари от историята, по‑дълбоки от времето, по‑истински от всичко, което можем да докоснем с ръце, защото душата не живее само на Земята, тя е пътешественик, тя е била в светове, които не познаваме, тя е носила форми, които не можем да си представим, тя е била същество от светлина, от вода, от въздух, от огън, тя е била фея, елф, богиня, дракон, ангел, същество, което не се побира в човешката логика, но се побира в истината на сърцето.

Когато човек в регресия се види като приказно същество, това не е грешка, не е фантазия, не е измислица, това е начинът, по който душата говори, защото има истини, които не могат да бъдат изречени с човешки образи, има болки, които не могат да бъдат показани чрез човешки сцени, има сили, които не могат да бъдат описани чрез земни думи, и затова душата използва символи, използва митове, използва приказки, за да разкаже това, което е преживяла. Човек, който е бил преследван, може да се види като дракон, който бяга от ловци; жена, която е загубила децата си, може да се види като фея с откъснати криле; човек, който е бил задушаван от ограничения, може да се види като същество от светлина, заключено в клетка от мрак. Това не е измама — това е истина, преведена на езика на душата, защото душата не говори с факти, тя говори с образи, тя говори с метафори, тя говори с приказки, защото приказката е по‑честна от историята.

Но има и нещо още по‑дълбоко — много хора описват светове, които не съществуват на Земята, но звучат като спомени, а не като фантазии, описват градове от светлина, същества с тела от енергия, цивилизации, в които няма плът, а честота, закони на физиката, които тук не познаваме, и тези описания са толкова сходни, че не могат да бъдат случайност. Това означава, че душата е живяла в други светове, в други измерения, в други времена, които не са част от земната история, но са част от нейната собствена история. Когато човек говори за звезди с носталгия, това не е поетичност, това е спомен за дом, който е отвъд Земята.

Приказните същества, които виждаме в регресия — феи, елфи, русалки, богини, дракони — не са измислени, те са символи, но и спомени, те са аспекти на самите нас, които сме забравили, те са сили, които сме изгубили, те са части от душата, които чакат да бъдат върнати. Драконът е нашата сила, която сме се страхували да проявим; феята е нашата нежност, която сме потъпкали; русалката е нашата дълбочина, която сме удавили; елфът е нашата мъдрост, която сме забравили; богинята е нашето величие, което не сме си позволили; ангелът е нашата светлина, която сме заглушили. Когато тези образи се появят в регресия, те не са фантазия, те са огледало, в което душата ни показва кои сме били, кои сме и кои можем да бъдем.

Парадоксално, но приказните регресии често са по‑истински от историческите, защото земните спомени могат да бъдат неточни, изкривени, смесени, но когато човек усеща топлина в гърдите си, когато сълзите текат без причина, когато тялото му трепери от сила, която не познава, това не е фантазия, това е истина, която не може да бъде изразена по друг начин. Приказката не доказва — тя показва, тя не търси факти — тя носи преживяване, тя не се нуждае от логика — тя говори на езика на душата.

И когато човек приеме тези спомени, когато спре да се съмнява, когато позволи на душата да говори, тогава започва истинското изцеление, защото регресията не е за това да разберем кой сме били, а за това да разберем кои сме сега, какво носим, какво сме забравили, какво трябва да си върнем. Приказната регресия е писмо от душата, написано с метафори, и когато го прочетем, започваме да се връщаме — не към минало, а към себе си, към светлината, която сме били, към същността, която никога не е изчезвала.