ЦЯЛАТА ИСТИНА ЗА РЕГРЕСИИТЕ, ФАНТАЗИИТЕ ЗА ЖРИЦИ, ИМПЕРАТОРИ И „ПРЕДИШНИ АЗ“: ИГРИТЕ НА УМА И ЖЕЛАНИЕТО ДА БЪДЕШ НЯКОЙ

В последните години регресиите в „минали животи“ се превърнаха в масово явление, в модерна духовна игра, в която почти всеки, който се подложи на подобна практика, изведнъж открива, че някога е бил жрица в Древен Египет, император, владетел, маг, лечител, шаман или поне някаква изключителна фигура, сякаш човешката история е била населена само с елит, а обикновените хора никога не са съществували, сякаш никой не е бил селянин, слуга, работник, търговец, майстор или просто човек, който е живял тихо и незабележимо; и точно в това се разкрива най‑голямата ирония — че умът винаги търси начин да се приповдигне, да се украси, да се направи значим, да избяга от собствената си обикновеност, защото за много хора идеята да бъдат „никой“ е по‑страшна от всяка друга. Когато слушаш разказите на хора, минали през регресия, почти никой не казва „бях обикновен човек“, „бях слуга“, „бях беден“, „бях незабележим“, въпреки че статистически това е било съдбата на огромната част от човечеството; вместо това всички се оказват жрици, владетели, избраници, духовни водачи, сякаш миналото е било сцена, на която всеки е играл главна роля. Това е игра на ума, игра на егото, игра на вътрешната нужда човек да се почувства специален, дори ако това специално е измислено, дори ако е проекция, дори ако е фантазия, защото фантазията често е по‑лесна за приемане от реалността. И тук идва най‑голямата трудност — да имаш смелостта да видиш себе си в миналите си въображаеми животи не като владетел, а като най‑обикновен човек, да приемеш, че може би си бил никой, че може би си бил незабележим, че може би си бил част от масата, а не от елита; но тази смелост рядко се среща, защото егото не иска да бъде малко, не иска да бъде обикновено, не иска да бъде „нищо“. И когато човек каже „аз бях жрица в Египет, а днес продавам домати на пазара, но това е само временно, защото истинската ми същност е велика“, това не е духовно прозрение, а психологическа компенсация, опит да се избяга от настоящето чрез измислено минало, опит да се даде смисъл на живота чрез фантазия, а не чрез реалност. Но ако всички са били жрици, кой е бил слугата? Ако всички са били императори, кой е бил народът? Ако всички са били велики, кой е бил обикновеният човек, който е носил вода, който е орал земята, който е строил храмовете, в които тези „жрици“ твърдят, че са служили? Тук логиката се разпада, но фантазията остава, защото фантазията е удобна. Аз самата съм била в регресия два пъти и не видях нито корони, нито храмове, нито тронове; видях обикновени животи — един в руска селска къща, друг в Америка, където бях мъж, който живя кратко и незабележимо, и въпреки че имам силна връзка с Египет и Индия, никога не съм се виждала като Клеопатра, може би защото самооценката ми е по‑реалистична, а може би защото не ми е нужно да бъда велика в миналото, за да бъда цяла в настоящето. 

Регресията сама по себе си е интересен опит, но не е инструмент за истина, не е техника, която дава реални отговори, не е метод, който променя живота; тя е по‑скоро развлечение, психологическа игра, начин да се види какво съзнанието може да сътвори, когато му дадеш свобода, но да се взема прекалено насериозно е грешка, защото най‑важното въплъщение е това, в което си сега, в това тяло, в този живот, в тази реалност, и ако имаш въпроси, те се решават тук, а не в измислени минали животи. Каква полза има да вярваш, че си бил Клеопатра или Наполеон, ако това не ти помага да се справиш с днешните си проблеми, ако не ти дава умения, ако не ти дава сила, ако само раздува егото ти и те кара да се чувстваш специален без причина? Днес отново попаднах на видео на поредната „египетска жрица“, която твърди, че си спомня храмове, ритуали и величие, и това е красиво, забавно, дори поетично, но е игра на ума, игра на желанието да бъдеш някой, игра на страха да бъдеш никой. Но истината е, че свободата идва не когато се виждаш като жрица, а когато приемеш, че си обикновен човек, че си никой, че нямаш нужда от титли, от минали животи, от измислени роли, за да имаш стойност; защото колкото по‑ярък и статусен образ създаваш за себе си, толкова повече тежест носиш, толкова повече очаквания, толкова повече маски, толкова повече напрежение. Истинският изход е в това да приемеш обикновеността, да приемеш, че не си жрица, а човек, който днес продава домати, и че това е напълно достатъчно, защото смисълът не идва от миналото, а от настоящето. И ако някой е правил регресия, той знае за какво говоря — за странните игри на съзнанието, за матрицата на фантазиите, за нуждата да бъдеш специален, която често е по‑силна от нуждата да бъдеш истински.