„Честито завършване: годишният парад на кич, празнота и изгубени ценности“

 Честито завършване или колко струва да бъдеш идиот – така може да се обобщи целият този спектакъл, който всяка година се разиграва по улиците на България, защото абитуриентските балове отдавна не са празник, а демонстрация на човешки кич, на празнота, на нискострастна мощ, на триумфа на външността над същността, на това как едно общество е успяло да превърне най‑цветния месец в годината в карнавал на упадъка. Тази форма на „демократично разкрепостяване“ изроди децата до степен, в която можем спокойно да кажем, че това е грешка – политическа, социална, културна, но най‑вече родителска, защото моралът се придобива в дома, а не в кочина, а когато гледаш как изглеждат и как се държат част от завършващите, започваш да се чудиш дали някой изобщо е възпитавал тези деца или просто са били оставени да растат сами, хранени от телевизия, чалга, социални мрежи и фалшиви модели. Феноменът „абитуриентски бал“ се разви като мутант – в 90‑те беше белязан от мутренската естетика, от златните ланци, от костюмите с попска яка, от кичозните рокли, от черните лимузини, от изрусените кичури, от демонстрацията на сила и пари, а днес е още по‑лош – днес няма дрескод, няма мярка, няма вкус, няма граници, всичко е позволено, всичко е възможно, всичко е състезание кой ще бъде по‑шумен, по‑лъскав, по‑провокативен, по‑абсурден. Днешният бал прилича повече на гей парад, на Содом и Гомор, на сцена от евтин риалити формат, отколкото на празник на зрелостта.

 Превозните средства са цирк сами по себе си – от ретро коли до трактори, от лимузини до каруци, от кабриолети до камиони, от каляски до всичко, което може да привлече внимание. И от всяко превозно средство хвърчи плът – не защото е красиво, а защото е задължително да се покаже, че си „разкрепостен“, че си „модерен“, че си „смел“, че си „различен“. Момичета, които изглеждат като копия на чалга певици, с тежък грим, с прически, които приличат на каски, с дрехи, които повече разголват, отколкото подчертават, с визии, които нямат нищо общо с женствеността, а всичко общо с вулгарността. Момчета, които се опитват да изглеждат като герои от „Бързи и яростни“, с костюми, които не им отиват, с прически, които приличат на пародия, с поведение, което крещи „виж ме“, а не „познай ме“. И всичко това е гарнирано с алкохол, с наркотици, с чалга, с шум, с демонстрация, с празнота. Почти всички се напиват, почти всички прекаляват, почти всички се държат така, сякаш светът им е длъжен да ги търпи, защото това е „техният ден“. И после се чудим защо болниците работят на пълни обороти, защо има инциденти, защо има трагедии, защо има хаос. Но какво очакваме, когато години наред сме възпитавали младите в култура, в която най‑важното е да изглеждаш, а не да бъдеш, да демонстрираш, а не да притежаваш, да крещиш, а не да говориш, да провокираш, а не да впечатляваш? Какво очакваме, когато чалгата е основният културен модел, когато риалити форматите са училище по поведение, когато социалните мрежи са мерило за стойност, когато родителите са заменили възпитанието с подаръци, когато училищата са заменили авторитета с безсилие? И тогава младите растат в свят, в който стойността се измерва в лайкове, в гледания, в това кой как изглежда, а не кой какъв е. И когато дойде балът, всичко това избухва. Скъпи коли, които се наемат за една вечер, за да се покаже нещо, което не съществува. Тоалети, които струват повече от месечната заплата на родителите. Грим, който превръща младите лица в маски. Алкохол, който замества смисъла. Музика, която заглушава мисълта. Танци, които нямат нищо общо с радостта, а всичко общо с демонстрацията. И после – скандали, караници, агресия, хаос. И когато всичко това приключи, когато приказката свърши, когато гримът се размаже, когато роклята се свали, когато колата бъде върната, когато шумът стихне, младите се събуждат у дома, при мама и тате, които ги галят по главата и казват „Ох, на мама абитуриента“, сякаш нищо не се е случило, сякаш това е нормално, сякаш това е повод за гордост. И тогава се питам – къде сбъркахме? Къде загубихме идеята за смисленото съществуване? Къде загубихме възпитанието? Къде загубихме ценностите? Къде загубихме зрелостта? Защото абитуриентският бал не е най‑добрият урок за старт в бъдещето. Той е огледало. Огледало на общество, което е загубило посока. Огледало на родители, които са загубили авторитет. Огледало на училища, които са загубили мисия. Огледало на млади хора, които са загубили смисъл. И докато не върнем смисъла, докато не върнем ритуалите, докато не върнем възпитанието, докато не върнем уважението, докато не върнем зрелостта, баловете ще бъдат същите – шумни, лъскави, празни. И младите ще продължават да се губят в свят, който им предлага всичко, освен това, от което имат най‑голяма нужда – посока. Честито завършване, казваме им. А всъщност трябва да кажем: време е да пораснете.