„Зелевите лехи като забравеният архив на изгубения свят“

В продължение на години изследвам странния, почти забравен феномен на пощенските картички със зелеви лехи, които се появяват в края на XIX и началото на XX век и които, въпреки че на пръв поглед изглеждат като невинни хумористични изображения, всъщност носят в себе си нещо много по-дълбоко, нещо, което сякаш е останало като културен отпечатък от свят, който е преживял катастрофа, заличаване или трансформация, толкова мащабна, че е оставила следи в колективното съзнание. Тези картички, разпространявани в Европа и Америка, показват бебета, които се появяват от зелеви глави, сякаш са „отгледани“ в градини, подредени в кошници, сортирани, претегляни, подготвяни за изпращане, сякаш са част от някаква организирана система за производство или възстановяване. Това, което прави феномена още по-странен, е невероятната последователност между изображенията, независимо от държавата, езика или издателя. Темата е една и съща, композициите са сходни, символиката е идентична, а повторението на мотива през десетилетията подсказва, че това не е просто случайна художествена мода, а нещо, което хората от онова време са разбирали, приемали и разпознавали като част от обща културна памет. Когато човек започне да разглежда тези картички не като шега, а като възможен носител на спомен, започват да се появяват въпроси, които не могат да бъдат игнорирани. Защо точно зеле? Защо точно бебета? И защо в толкова много изображения се появяват не само човешки новородени, но и прасенца, кученца, котенца, сякаш всички те са част от една и съща система, едно и също „производство“, една и съща програма? Ако приемем, че тези картички са отражение на спомен, а не на фантазия, тогава логичното обяснение е, че те са визуален остатък от период, в който е било необходимо масово възстановяване на населението — не само човешкото, но и животинското. Ако Старият свят, Тартария или каквото име използваме за предишната цивилизация, е бил унищожен от катастрофа, война, природно бедствие или технологичен срив, тогава възстановяването на човечеството би било само първата стъпка. За да се възстанови цивилизация, трябват хора, но трябват и животни. Трябват прасета за храна, за разплод, за поддържане на селското стопанство. Трябват кучета за охрана, за работа, за лов. Трябват котки за контрол на вредители, за защита на хранителните запаси. Трябват домашни животни, добитък, работни животни, цяла екосистема, която да поддържа живота. Ако цели региони са били обезлюдени, ако фермите са останали без добитък, ако селата са били разрушени, ако градовете са били изпразнени, тогава възстановяването би изисквало не само нови хора, но и нови животни. И точно това виждаме в картичките: не само бебета, но и прасенца, кученца, котенца, всички „произвеждани“ по един и същи начин, сякаш са част от една и съща програма за повторно заселване. Това прави темата още по-интересна, защото ако приемем, че картичките са художествено отражение на реални процеси, тогава зелевите лехи може би не са били просто символ, а метафора за биологична система, която е била използвана за възстановяване на популации. Зелето е растение, което расте бързо, устойчиво е, символизира плодородие и подхранване. В много култури зелето е свързано с раждане, ново начало, подмладяване. Но в картичките зелето не е просто фон — то е централният механизъм, от който „излизат“ новите същества.

Това подсказва, че зелевата леха е била използвана като визуална метафора за система, която хората от онова време са разбирали, но която днес е изгубена за нас. Когато разгледаме картичките от Германия, Франция, Русия, Австрия, САЩ, Швейцария, Скандинавия, виждаме едно и също: бебета, животни, зелеви лехи, кошници, сандъци, ферми, работници, които „събират реколтата“. Това не е случайно. Това е твърде последователно, твърде структурирано, твърде сходно, за да бъде просто художествена мода. Това прилича на визуален архив — на спомен, който е бил предаден чрез изображения, защото може би не е можело да бъде предаден чрез думи. Ако Старият свят е бил унищожен, ако Тартария е паднала, ако цивилизацията е преживяла срив, тогава възстановяването би било огромна задача, която би изисквала координация, организация, системи за разплод, системи за подбор, системи за разпространение. И точно това виждаме в картичките: бебета, сортирани като реколта; животни, подредени като продукция; зелеви лехи, които служат като символ на биологично производство. Това може да е било начин да се запази паметта за процес, който е бил твърде важен, за да бъде забравен, но твърде опасен, за да бъде описан директно. Затова е бил скрит в символи, които хората от онова време са разбирали, но които днес изглеждат като невинни изображения. Но когато ги разгледаме внимателно, когато ги сравним, когато видим повторението, когато видим животните редом с бебетата, когато видим организацията, тогава започваме да осъзнаваме, че тези картички може би не са просто хумор, а архив. Архив на възстановяването на света след катастрофа. Архив на програма за повторно заселване. Архив на система, която е трябвало да възстанови не само хората, но и животните, екосистемите, селското стопанство, ежедневието, всичко необходимо, за да се върне животът в опустошен свят. И ако това е вярно, тогава зелевите лехи не са просто шега, а врата към забравена история, която чака да бъде разбрана отново.