Посетихме село, което го няма от 100 години. Случай от Ярославска област.

Веднъж отидохме в Ярославска област да берем диви ягоди и ягоди. Ягодите се отглеждаха масово по време на съветската епоха, след което производството беше спряно през 90-те години на миналия век. Дивите ягоди все още растат на някои места, но има години, когато дават много добър добив. Понякога обаче може да се натъкнете на храсти, които са били набрани, и тогава се налага да коригирате маршрута си. Винаги сме разработвали алтернативи за такива случаи. Ярославска област, както и областите Владимир, Тверска, Рязанска и Тулска, винаги се гордеят с добра реколта от плодове. Основното е да знаете правилните места и да стигнете до тях през няколкото седмици, когато сезонът на зреене е в разгара си. През тази година нямахме достатъчно опит или знания за точното местоположение на съкровищата от горски плодове в Ярославска област. Карахме на случаен принцип. Спирахме отстрани на пътя, слизахме и ходехме в полето. Така пълнихме кофите си. Юни беше много горещ. Ягодите узряха седмица и половина по-рано, така че тръгнахме в средата на месеца. Местните вече продаваха горски плодове край пътя, но ние все пак искахме сами да си ги наберем. Избрахме маршрут и потеглихме с пълна скорост. В един момент видях две момичета да берат нещо в кофи близо до пътя. Оказа се, че са ягоди. Нивата беше голяма и просторна. Карахме още малко, паркирахме и започнахме да берем. После направихме същото и на следващата нива. Тогава осъзнахме, че не са останали много ягоди; повечето от тях вече бяха набрани. И така, продължихме, докато не попаднахме на местност, пълна с клисури. Изглеждаше като огромно поле, но теренът беше леко хълмист. И сред тези хълмове имаше много горски плодове. И не само диви ягоди, но и диви ягоди. Постепенно, докато навлизахме по-дълбоко в полето, забелязахме село в далечината. Почувствахме, че ни трябва мляко или леденостудена вода. Решихме да отидем при местни жители; носехме портфейлите си и ако се споразумеем, можехме да ги разменим за горски плодове – тук имаше много от тях – и да си наберем и сами. Стигнахме до къщите. Всички бяха красиви, дървени, с шарени капаци, като от приказка. В началото дори си помислихме, че може би е архитектурен музей. Освен това къщите бяха идеално подредени и нямаше никакви жители. Приближихме се до един прозорец и надникнахме. Вътре всичко беше подредено и чисто. На масата имаше самовар и посуда. Почукахме на вратата, но никой не отвори. И нямаше куче пазач, нито котка, нито една жива душа наоколо. Почукахме на следващата врата и тя беше отворена. Влязохме вътре. Нямаше никакъв безпорядък. Всичко си беше на мястото - чиниите, червеният ъгъл, инструментите, метлата, брадвата, различните кофи. Сякаш някой току-що си беше тръгнал и щеше да се върне. Селото беше красиво. Излязохме от къщата. Беше горещо. Обиколихме цялото село и не видяхме никого. Дори намерихме ковачница, но не и кладенец. Странно село. Нямаше реки или езера наблизо; как биха могли да оцелеят тук без кладенец? Въпреки че може би не сме търсили достатъчно внимателно. Разочаровани, че не успяхме да поговорим с никого, се върнахме да наберем малко горски плодове. Късно вечерта се качихме в колата, благодарихме на невероятното поле и се отправихме към дома. Буквално седмица по-късно се върнахме на същото място. Сезонът на ягодите беше отминал, но все още имаше много от тях.Просто за забавление се съгласихме да се отбием отново в странното селце. Пристигнахме и спряхме там. Три брези служеха за ориентири, а някой беше окачил две къщички за птици, боядисани в небесносиньо, на едната от тях. Така че нямаше как да ги сбъркаме. А полето беше същото. Това определено беше мястото! Имаше по-малко плодове, но те все пак бяха много доволни, че са ги набрали отново. Сега имаше достатъчно за сушене на чай, компоти и сладко. Но най-странното беше, че в далечината нямаше село. Вместо това имаше почти равен терен само с леки наклони. Дори ходихме до там и нищо... Нямаше и следа от селото. Върнахме се до колата с чувство на пълно недоумение. Как беше възможно това? Карахме още малко и видяхме две жени, които продаваха пачи крак и ягоди. Спряхме и започнахме да говорим с тях. Те попитаха дали са чували нещо за селото и посочиха мястото, където го бяха видели. Казаха, че там е имало село през 19-ти век, а в началото на 20-ти век опустошителен пожар е опустошил почти всички къщи с изключение на няколко от най-външните колиби. Там имаше и малко езеро, но то беше обрасло и в крайна сметка беше обрасло, а след това изчезна под земята. Когато преди седмица съобщихме, че сме видели село там, ни погледнаха сякаш сме малко неразположени. По-късно срещнахме двама местни жители, които ни помогнаха да намерим нови места за бране на горски плодове. За наша пълна изненада, те ни разказаха абсолютно същата история: някога там е имало село, много отдавна, а след това е станал голям пожар по царската епоха. Оттогава на полето няма никакво село, но наистина има много ягоди. Така че все още не знаем как се е случило това.