Дар от съдбата или проклятие? Историята на едно подхвърлено дете

Късно вечерта чухме писък. Бебешки плач. Изтичахме навън и видяхме вързоп на портата на оградата ни. Бебе, увито в плат. То крещеше. Нямаше никой наблизо. Огледах се и вдигнах бебето. Опитах се да го успокоя. Заведох го вкъщи. Майка ми и съпругът ми бяха много изненадани. Какво друго можех да направя? Да оставя детето на улицата? Освен това нямахме деца, но искахме. Затова Бог изпрати дете в семейството ни.

Не казахме на никого за откритието. Ако някой беше попитал, щяхме да кажем истината, но както беше... Бебето беше посрещнато като наше. Хранихме го и се грижехме за него, а съпругът ми направи креватче буквално за два дни. Единственото нещо беше, че бебето плачеше и крещеше много, но предполагам, че всички деца правят това. Поне аз попитах майка му и тя не видя нищо необичайно в това.

До креватчето стоеше страшна жена. Докато бебето растеше, започнахме да забелязваме нещо странно. Когато го приближавахме, мъничето винаги протягаше ръце нагоре, сякаш молеше да го вземем. Понякога правеше същото, ако нямаше никой наоколо. В един такъв момент се приближих до него и тъкмо се канех да го взема, когато изведнъж нещо невидимо ме удари по ръката. Силно. До вечерта имах синина. Разказах на съпруга си за това; той се изненада, но предположи, че съм се ударила сама. Честно казано, не спорих, но знаех, че не е така. Тогава същото се случи и с майка ми. Само че вместо да бъде ударена, тя имаше ожулвания по ръката си. Нещо невидимо я беше одраскало.

Ние сме религиозно семейство, затова започнахме да се чудим какво става. Ами ако не Бог е изпратил детето, а дяволът? Тези мисли ни вбесиха. Решихме да се обадим на свещеника на следващия ден. Говорихме с него, но го помолихме да пази всичко в тайна и да не казва на никого. Много искахме бебето да остане при нас. Свещеникът дойде, огледа апартамента, бебето и каза, че не усеща никакви лоши вибрации. Тъкмо щеше да докосне челото на бебето с кръста, когато изведнъж нещо удари ръката му, толкова силно, че дървените мъниста се разпръснаха и кръстът падна.

Всички започнаха да се молят. Свещеникът погледна огледалото и видя в отражението черна женска фигура, застанала до креватчето. Тя беше покрита с някакъв дим, а кокалестата ѝ ръка се протягаше към детето. Каза ни да не правим нищо и избяга. Няколко минути по-късно се върна с кадилница, някакви предмети, икона и светена вода. Не знам как се казваше ритуалът, но включваше свещи, молитви и измиване със светена вода. Изглеждаше, че помага. Погледнахме огледалото с ужас и в момента на причастието тъмното същество изскочи от къщата. Излезе през прозореца.

Свещеникът ни посъветва да му се обадим, ако тя някога се върне. Остави ни и малък подарък: дървена мъниста. Каза ни да я държим в бебешкото креватче под завивките. И точно това направихме. Вярвате или не, помогна ни. Никога повече не видяхме страшната жена. Детето порасна. Имаше нещо нечовешко в него – може би погледът му, или може би усмивката му, по-скоро като хлипане – но иначе се оказа любознателен и послушен. Обичаше ни и ни помагаше често.

Баща му го научи как да прави различни неща. Как да използва инструменти. Ако поправяше нещо, винаги го викаше и му показваше как. Тези умения бяха от съществено значение за живота в дом. Майка му му четеше различни книги и му разказваше приказки. Някак си не ме харесваше. Избягваше да бъде сам с мен. Дълго време не можех да разбера какво става. Плачех нощем от негодувание, искайки синът ми също да ме обича. Когато дойде време да ходи на селско училище, го събрахме като семейство и той изведнъж каза нещо плашещо:

– Изгонихте майка ми от къщата. Мразя ви всички.

– Каква майка? Слава, за какво говориш?

– Ти покани онзи подъл старец. Той много лошо нарани мама. Всички ще страдате за това! Особено ти! Всичко е твоя вината!

Момчето стоеше и крещеше, сочейки ме. Съпругът ми се приближи до него и се опита да спре истерията на детето, но го отблъсна с едно движение на китката си, толкова силно, че то никога повече не стана. Майка ми изкрещя и се опита да избяга навън. Вратата се затръшна право в лицето ѝ. И тогава Слава направи с нея същото, което направи и със съпруга ми.

Слава не беше като обикновено момче. „Искаше да поговорим насаме, нали? Значи ни оставиха сами.“

В този момент очите му бяха напълно изпълнени с мрак. Кошмар, който никога няма да забравя. Слава се приближи до мен и очите му се нормализираха, бебето започна да плаче. В този момент мъжете на съседите нахлуха в къщата.

– Мамо, защо ги уби?

Момчето се затича към съседите, които бяха нахлули, и започна да крещи, молейки ги да го защитят от мен. Всички в селото бяха ужасени от случилото се. Никой не ми повярва. И когато ме заведоха на последното съдебно заседание, Слава стоеше в тълпата. Лицето му се открояваше. Някои плачеха, някои бяха объркани, някои искаха справедлив процес за мен. Той стоеше там с каменно лице и се усмихваше. Знаех, че няма да бъда последният, който ще пострада от действията му и ще се окаже в капан без изход.