Всички (други) богове в Библията

 Всички „други“ богове в Библията – забравената божествена система под монотеистичния слой

Библията, така както я познаваме днес, често се възприема като книга, която започва и завършва с един-единствен Бог – абсолютен, неделим, самодостатъчен. Но ако се върнем към най-старите пластове на текста, към древния език, към културния контекст на Близкия изток, ще открием една много по-сложна и многопластова картина. Библията не започва с един Бог. Никога не е започвала. Тя започва със свят, населен от множество божествени същества – небесни съвети, териториални богове, съперничещи си сили, божества, които управляват народи, земи и съдби. Това не е модерна интерпретация, а буквалният текст, такъв какъвто е бил написан, преди по-късната теология да го преначертае. Древният Израел не е бил философски монотеистичен народ. Той е бил част от културната среда на Близкия изток, където боговете са били много, а властта между тях – разпределена. Едва след векове на редакции, войни, изгнания и богословски реформи Яхве се превръща в единствения Бог. Но в началото той е върховният Бог сред други богове.

Една от най-големите загадки в библейския текст е думата „Елохим“. В съвременните преводи тя се представя като единствено число – „Бог“. Но в оригиналния език тя е множествено число и означава „богове“, „божествени същества“, „небесни сили“. Когато в Битие Бог казва: „Нека създадем човека по Наш образ“, това не е поетична метафора и не е разговор между лица на Троицата – концепция, която се появява хилядолетия по-късно. Това е разговор в рамките на божествения съвет – небесна асамблея, позната от всички древни култури: шумерска, акадска, ханаанска, угаритска. В този съвет Яхве е върховният, но не единственият.

Псалм 82 е един от най-ясните текстове, които разкриват тази структура. Там се казва: „Бог стои в събранието на боговете; сред боговете съди.“ Тук Елохим съди елохим – един Бог съди други богове. Това не може да бъде обяснено с метафора. Това е сцена от божествена съдебна зала – концепция, която съществува във всички древни религии на региона. В този текст Яхве не отрича съществуването на другите богове. Той ги понижава, осъжда, подчинява. Това е политически акт – космическа консолидация на властта.

Съвременната теология често представя другите богове като „идоли“, „измислени божества“, „фалшиви богове“. Но в древния текст Ваал, Ашера, Хамос и Молох са описани като реални сили, които имат власт, територия, последователи и влияние. Ваал е богът на бурята и плодородието, най-големият съперник на Яхве. Ашера е божествената съпруга, почитана в Израел до VII век пр.н.е. Хамос е богът на Моав, който управлява своя народ. Молох е божество, свързано с огън и жертвоприношения. Тези богове не са измислени. Те са част от реалната религиозна карта на древния свят. Израел не е живял в празно пространство – той е бил заобиколен от народи, всеки със своя бог. И Библията признава това. Не ги отрича. Борѝ се с тях.

Една от най-интересните особености на библейския текст е, че Яхве постепенно поема функциите на другите богове. Той става бог на бурята, бог на войната, бог на мъдростта, бог на сътворението, бог на съдбата – роли, които в други култури принадлежат на различни божества. Това не е случайно. Това е процес на консолидация на божествената власт. Вместо да отрича съществуването на другите богове, текстът показва как Яхве поема техните роли, надделява над тях, замества ги.

Ранният Израел е практикувал хенотеизъм – почитане на един Бог, но признаване на съществуването на други. Това е религиозната система на първите векове. Доказателствата са навсякъде: „Не ще имаш други богове пред Мене“ – това не би имало смисъл, ако други богове не съществуват. „Яхве е по-велик от всички богове“ – сравнението предполага множественост. „Боговете на народите“ – всеки народ има свой бог. „Яхве наследи Израел“ – териториално разпределение на божествената власт. Монотеизмът се появява много по-късно – след Вавилонския плен, когато Израел губи земята си и търси нова идентичност.

Когато човек види структурата на божествения съвет, всички текстови „противоречия“ изчезват. Множественото число в Битие става логично. Териториалните войни между богове и народи стават разбираеми. Ревността на Яхве придобива смисъл – тя е политическа, не философска. Законите за лоялност стават част от божествена йерархия. Насилствените чистки се вписват в контекста на религиозна конкуренция. Библията не заличава другите богове. Тя ги подчинява.

Това не е богохулство. Това е текстова грамотност. Това е уважение към древния текст – такъв, какъвто е бил написан, преди да бъде пренаписан от доктрината. Библията разказва история не за един Бог в празно пространство, а за космическа политика, божествена йерархия, борба за власт и консолидация на управление. Това е историята на Яхве – Богът, който не започва като единствен, но завършва като върховен. И когато човек чете Библията без предварителни филтри, той открива свят, който е много по-богат, по-сложен и по-дълбок от това, което му е било преподавано. Свят на богове, съвети, битки, съперничества, територии, ревност, власт и космическо управление. Всичко, което никога не е било казано, е било написано още в началото – и все още е там, в текста.