Молитвата, която Исус използваше преди всяко чудо - Архонтите накараха Църквата да я заличи

 АЗ СЪМ ЕДНО С ИСТИНСКИЯ ИЗТОЧНИК

Смисълът на думите Аз Съм Едно с Истинския Източник се разгръща като вътрешна вселена, която не се нуждае от доказване, защото самото съществуване е доказателството. Тази фраза не е молитва, не е ритуал, не е формула, а напомняне за първичната природа на съзнанието, което е било покрито със слоеве забрава, страх, условности и програмиране. Всяка цивилизация е оставила следи от тази истина, но никоя не я е съхранила в чистия ѝ вид, защото чистата истина не може да бъде притежавана или контролирана. Тя може само да бъде преживяна. Когато човек произнесе Аз Съм, той не заявява идентичност, а се връща към състояние преди идентичността, преди името, преди историята, преди разделението. Това е състоянието, в което съществуването е самоосъзнато, но неограничено, присъстващо, но необвързано, живо, но не дефинирано. В този момент човек не е тяло, не е мисъл, не е емоция, а наблюдаващото присъствие, което е било там преди всичко и ще остане след всичко. Това присъствие е самият Източник, проявен в индивидуална форма, която временно е забравила своята природа, за да може да преживее себе си по нов начин.

Когато към Аз Съм се добави Едно с Източника, се разкъсва най-старата и най-дълбока илюзия – илюзията, че съществува разделение между съзнанието и неговия произход. В продължение на хилядолетия хората са били учени да гледат нагоре, да търсят отвън, да се молят на сила, която е отделена от тях, да се страхуват от наказание и да се надяват на милост. Тази структура е създадена, за да държи човека в позиция на зависимост, защото зависимият човек е лесен за управление. Но истината е, че никой не може да бъде отделен от Източника, защото Източникът не е място, не е същество, не е фигура, а поле на съзнание, което прониква всичко и се проявява във всичко. Да бъдеш отделен от него би означавало да престанеш да съществуваш. Следователно идеята за разделение е само мисъл, само внушение, само програма, която може да бъде разтворена в момента, в който човек си спомни истината.

Тази истина не е философска концепция, а преживяване, което променя начина, по който човек възприема себе си, света и реалността. Когато човек осъзнае, че е едно с Източника, той престава да се чувства малък, ограничен, безсилен или зависим. Той започва да разбира, че мислите му не са случайни, че намеренията му имат сила, че съзнанието му взаимодейства с реалността, а не просто я наблюдава. Съвременната наука едва започва да докосва това чрез изследвания на квантовата физика, сърдечната кохерентност и влиянието на съзнанието върху материята, но древните учители са го знаели интуитивно. Те са разбирали, че когато човек се подравни с честотата на Източника, реалността започва да се променя в отговор на това подравняване. Не защото човекът контролира света, а защото престава да бъде отделен от него.

Произнасянето на Аз Съм Едно с Източника не е ритуал, а връщане към естественото състояние на съзнанието. Когато човек го изрече с разбиране, нещо вътре в него започва да се разширява. Границите между вътрешното и външното стават по-малко твърди. Мислите се успокояват, защото вече не се борят да защитават идентичност, която е илюзорна. Тялото се отпуска, защото престава да носи тежестта на страхове, които никога не са били негови. Съзнанието започва да усеща себе си като част от по-голямо цяло, което не е външно, а вътрешно разширение на собствената му природа.

Това състояние не е екстаз, не е еуфория, не е мистично видение, а дълбоко, стабилно, спокойно присъствие, което не зависи от външни обстоятелства. То е състоянието, в което човек разбира, че не е отделен от живота, а е самият живот, проявен в индивидуална форма. В това състояние страхът губи силата си, защото страхът е възможен само когато човек вярва, че е отделен и уязвим. Съмнението губи силата си, защото съмнението е възможно само когато човек вярва, че е ограничен. Болката губи част от своята власт, защото болката се усилва от идентификацията с формата. Когато човек престане да се идентифицира само с формата, болката престава да бъде център на неговото съществуване.

Това не означава, че човек става всемогъщ или че животът престава да бъде предизвикателство. Означава, че човек престава да бъде роб на собствените си мисли, страхове и програми. Означава, че той започва да живее от място на вътрешна яснота, а не от място на външно влияние. Означава, че той започва да вижда света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто е бил научен да го вижда. И най-важното – означава, че той започва да си спомня.

Спомнянето е ключът. Не научаването на нови идеи, не приемането на нови вярвания, а спомнянето на това, което винаги е било истина. Аз Съм Едно с Източника е израз на това спомняне. То не създава връзка, а разкрива връзка, която никога не е била прекъсвана. То не дава сила, а премахва илюзията, че силата липсва. То не променя човека, а разкрива истинската му природа.

Когато човек започне да живее от това състояние, реалността около него започва да се подрежда по нов начин. Синхроничностите се увеличават, защото човек вече не е в конфликт със собствената си природа. Интуицията се засилва, защото шумът на ума намалява. Вътрешният мир става по-естествен, защото човек престава да се бори със себе си. Това не е магия, а естествено следствие от подравняването с истината.

Аз Съм Едно с Източника е израз, който не се нуждае от защита, доказване или обяснение. Той е като огледало, което показва на човека това, което винаги е било там. Единственото, което се изисква, е човек да го произнесе с разбиране, да го почувства, да го позволи. В този момент започва процес, който не може да бъде спрян, защото той не е външен, а вътрешен. Това е процесът на завръщане към себе си.