КАК МИСЛИТЕ, ЧЕ СЕ ЧУВСТВА ЕДНО ДЕТЕ, КОГАТО ГО БОЛИ НЕЧИЯ ЖЕСТОКОСТ?

Когато едно дете бъде подложено на страх, крясъци, удари, унижение или каквато и да е форма на насилие, светът му се разпада отвътре, защото детето няма защити, няма механизми, няма думи, с които да обясни болката си, то има само сърце, което се свива, и ум, който се обърква, и душа, която се затваря. Детето не разбира защо човекът, който трябва да го пази, го наранява; то не може да си обясни защо любовта се превръща в страх, защо домът се превръща в място, от което иска да избяга, защо ръцете, които трябва да го прегръщат, го плашат. И най-страшното е, че детето не спира да обича родителите си — то спира да обича себе си. То решава, че вината е негова, че то е проблемът, че то е недостатъчно добро, че то е причината за болката, че ако беше по-тихо, по-послушно, по-„правилно“, може би нямаше да бъде наранено. И така започва да се срамува от себе си, да се чувства безполезно, незначително, невидимо, да вярва, че нещо в него е счупено, че нещо в него е грешно, че нещо в него заслужава наказание.

Вината се впива в него като трън, който не може да извади, и детето започва да вярва, че заслужава това отношение, че това е нормално, че така изглежда любовта. То не цени съществуването си, не вижда стойността си, понякога дори иска да изчезне, да се скрие, да се стопи, само и само да намери мир. То се чувства уплашено, объркано, предадено, изоставено. И ако хората, които обича най-много, се отнасят с него по този начин, какво ще направят другите? Как може да се довери на света, когато светът започва от дома, а домът боли?

Децата, които растат в страх, научават, че конфликтите се решават с насилие, че силният има право, че слабият трябва да мълчи, че болката е част от живота, че любовта е условна. Те научават, че всеки може да ги унижи, да ги нарани, да ги контролира. И колкото и да казват възрастните, че „нищо не е било“, че „не е било толкова страшно“, че „това е за тяхно добро“, всеки удар, всяка обида, всяко крещене оставя незаличим отпечатък в сърцето им — отпечатък, който остава дълго след като синините изчезнат.

Навременният шамар не е възпитание — той е насилие. Той не учи на уважение — той учи на страх. Той не изгражда характер — той разбива доверие. Децата са чисти, беззащитни същества, които нямат вина за емоциите на възрастните, и най-голямата смелост, която един родител може да прояви, не е да удари, а да се контролира, да говори, да обяснява, да слуша, да бъде пример. Когато използвате насилие над дете, то се подчинява не защото разбира, а защото се страхува. Това не е уважение — това е оцеляване. Това не е възпитание — това е доминация. Това не е грижа — това е загуба на контрол.

И с времето, колкото и да се опитвате да оправдаете действията си, детето започва да се отдалечава. То се затваря. То се дистанцира. То спира да споделя. То спира да вярва. То спира да търси утеха при вас, защото вие сте източникът на болката. И когато порасне, то носи със себе си рани, които никой не вижда, но които влияят на всичко — на отношенията му, на самочувствието му, на избора му на партньори, на начина, по който гледа на света, на начина, по който гледа на себе си.

Кой обича да бъде малтретиран? Какъв вид утеха може да има в унижението? Какво може да научи едно дете от страх, освен страх? Какво може да научи от болка, освен болка? Насилието не учи на дисциплина — то учи на недоверие. Не учи на уважение — то учи на подчинение. Не учи на любов — то учи на липса на любов.

Всеки път, когато използвате насилие, вие дълбоко увреждате самочувствието на детето, чувството му за стойност, усещането му за защита, представата му за любов. Вие го отблъсквате, разбивате го отвътре, разбивате сърцето му на хиляди парчета. И тези парчета остават в него дълго след като вие сте забравили случилото се.

Осъзнайте това.

Децата не се нуждаят от страх, за да растат.

Те се нуждаят от сигурност, от разбиране, от търпение, от любов.