„Той заплита плитки в гривите“. Видях как дивият човек идваше при конете

Целия си живот съм прекарала в едно калмикско село. Баща ми имаше табун коне. За съжаление, по време на войната и следвоенните години броят на животните силно намаля. Вместо осемнадесет глави останаха само четири. Бях малко дете, когато се сприятелих с Керек – чудесно жребче, което стана моят най-добър приятел.

Постепенно баща ми, чак до 70-те години, се опитваше да възстанови числеността на табуна. Купуваше коне и кобили. Към момента на смъртта му успя да увеличи стопанството до тринадесет глави. То премина към мен, а аз и съпругът ми с радост продължихме делото на баща ми.

Искам да разкажа една история от детството си, свързана именно с моя приятел Керек. Тогава бях на 11 години. Керек беше в разцвета на силите си, лидер на табуна. От него и Аиша се роди жребче. В началото изглеждаше малко и непохватно.

Знаете, когато при конете се роди малко, те не допускат дори близки хора до него, докато не укрепне. Така и мен Керек и Аиша не искаха да ме пуснат при рожбата си. По детски се обидих на своя приятел.

Епизодът, който искам да разкажа, се случи именно тогава. Една нощ се събудих от странно чувство, което не мога да опиша. Отворих очи и реших да проверя как са Керек, Аиша и малкото им. Излязох от къщата, отидох в загона и видях, че там има някой. Животните се държаха спокойно, затова не извиках, а реших да наблюдавам. Непознатият приличаше на човек, но в тъмното не можех да различа подробности.

Той се приближи до Аиша и я погали по главата, по гривата и гърба. После направи същото с Керек. А след това се случи нещо, което много ме огорчи – този човек взе жребчето на ръце и започна да го гали и да си играе с него. Родителите не възразиха, а мен не ме допускаха. Стана ми много обидно, дори заплаках. Обичах Керек, Аиша и рожбата им, но към мен се държаха с недоверие.

Непознатият остави жребчето на земята и тръгна към другите коне. Дълго вървя между тях, мълчаливо ги галеше. Аз си помислих, че може би в негово присъствие ще ми позволят да погаля малкото, и излязох от укритието. Непознатият излезе на светло и ме погледна. От видяното закрещях.

Това не беше човек, а нещо космато, ужасно – някакъв звяр. Роднините, събудени от вика ми, се стекоха, но непознатият успя да избяга. Аз бях в шок. Баща ми ме грабна и ме заведе вкъщи. Той се тревожеше да не ми се случи нещо, а аз бях толкова уплашена, че не можех да кажа и две думи.

На сутринта се откри странна подробност – гривите на конете бяха заплетени на плитки. Баща ми никога не беше виждал такова нещо, но много пъти беше чувал, че дивият човек обича да прави така. Ходеха слухове, че животните го обичат и не се плашат от него – затова го допуснаха до малкото. След случилото се вече не ми беше толкова обидно. Щом дивият човек е любимец на животните, значи така трябва да бъде. Когато жребчето укрепна, най-накрая ми позволиха да го погаля и прегърна.

Баща ми се тревожеше заради дивия човек и отиде да говори с други стопани на табуни. По-опитните му казаха, че това е добър знак – щом идва, значи пази. Аз обаче си спомнях външността му и момента, когато се изплаших, и ми беше трудно да приема, че е добър. Макар че видях как нежно галеше животните.

Случилото се онази нощ остана завинаги в душата ми. А през юли 1994 г., когато се събудихме рано сутринта със съпруга ми, открихме, че и нашите коне имат заплетени плитки. И вярваме, че дивият човек все още пази нашия табун.