КОРАВ Е НАРОДЪТ НА СЛЪНЦЕТО – ЛЕГЕНДА ЗА КРЪВТА, ЗЕМЯТА И НЕПОКОРНИЯ БЪЛГАРСКИ КОРЕН

НАРОД, РОДЕН ОТ СВЕТЛИНА И ИЗПИТАНИЯ

Корав е народът на слънцето. Откакто първите му стъпки са оставили следи по тази земя, той е живял под открито небе, под жарки лета и люти зими, под ветрове, които свирят като гайди, и под мъгли, които се стелят като молитви. Този народ е каляван от стихии, от войни, от глад, от чужди нашествия и от собствените си съмнения. Но никога не се е пречупвал. В ледени води се е къпал, по жарава е играл хоро, с червен и бял конец е връзвал надежда за здраве, берекет и живот. С хлопки и чанове е пъдил злото, с песни е лекувал душата си, с обичаи е пазил паметта си. И мъдър, и славен е, защото опора са му старите, неписани закони – онези, които не се учат от книги, а се всмукват с майчиното мляко.

ВРЕМЕТО, КОЕТО НЕ УСПЯ ДА ГО СЛОМИ

Много слънца и месечини са се изтърколили, откакто този народ е поел по своя път. Много е патил – от мечове, от глад, от робство, от предателства, от забрава. Много са се мъчили да го сломят, да го разкъсат, да го пречупят, да отровят майчиното му мляко, да го откъснат от корена му. Но волята му не се чупи. Дори когато виси над урва, дори когато земята под него се люлее, дори когато небето се затваря, той пак намира сили да се изправи. Защото силата му иде от земята – от тази земя, която е пропита с кръвта на предците, с потта на орачите, с песните на жените, с молитвите на старците.

ЗЕМЯТА, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОТКЪСНАТА

Други народи са се учили от нас – от нашите писмена, от нашата държавност, от нашата мъдрост. Други са ни сторвали поклон, когато са виждали силата ни. Но други са посягали на земята ни – кога очите им са възжелавали вековните ни буки, кога житните ни ниви, кога градините ни гюлови, кога златните ни долини. Те не щат и да знаят, че в браздите, където кълни семето, са и костите на праотците ни. Че тази рохка пръст не е просто земя, а памет. Че сме я плащали с реки от кръв, с векове борба, с безброй жертви. Затова си е наша. Затова я пазим. Затова я носим в сърцата си, дори когато сме далеч от нея.

ЗАВЕЩАНИЕТО КЪМ НЕРОДЕНИТЕ

Заслужили сме си по тази земя да стъпват ногите на потомците ни. Нея ще завещаем на неродените още – да я пазят, да я обичат, да я бранят. Защото земята не е просто място. Тя е корен. Тя е дом. Тя е памет. Тя е бъдеще. От време оно българите в кръв и пръст са се клели – не в злато, не в богатства, не в титли, а в земята и рода. Кръвта милее, защото в нея са езикът, паметта и силата на рода. Кръвта помни. Кръвта зове. Кръвта пази.

ОБИЧАИТЕ – ЖИВАТА НИ НИШКА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

И обичаите варди народът – от уста на уста, от ръка на ръка, от сърце към сърце. В тях е българщината. В тях е духът, който не може да бъде пречупен. В тях е песента, която не може да бъде заглушена. В тях е хорото, което не може да бъде спряно. В тях е мартеницата, която не може да бъде забравена. В тях е огънят, който не може да бъде угасен. И докато тези обичаи живеят, живее и народът.

КОРЕНЪТ, КОЙТО НЕ СЕ ЗАТРИВА

А земята ли? В нея е дълбокият ни корен. От нея пие той живина и върви нагоре – към бъдното, към надеждата, към светлината. Корен български – дето се опира на вяра и обич, на правда и добрина – се не затрива. Може да бъде прегънат, но не и прекършен. Може да бъде ранен, но не и убит. Може да бъде забравен за миг, но никога за век. Защото този корен е вплетен в самата земя. В планините. В реките. В нивите. В камъните. В песните. В езика. В кръвта.

НАРОД, КОЙТО НОСИ СЛЪНЦЕТО В СЕБЕ СИ

Корав е народът на слънцето. И не защото не познава болка, а защото я превръща в сила. Не защото не познава страх, а защото го надмогва. Не защото не познава загуба, а защото от нея ражда надежда. Този народ е като планината – може да бъде мълчалив, но е вечен. Като реката – може да бъде тих, но е дълбок. Като огъня – може да бъде кротък, но е могъщ. И докато слънцето изгрява над тази земя, докато децата тичат по нейните поля, докато песните ѝ се пеят, докато коренът ѝ живее – този народ няма да се затрие.