ЛЕГЕНДАТА ЗА КАМЕННАТА МОМА – ПАЗИТЕЛКАТА НА ИЗВОРА И ГНЕВЪТ НА ГРЪМОВНИКА

ПЛАНИНАТА, КОЯТО ПОМНИ ВСИЧКО

В полите на Стара планина, там, където вековните букове се издигат като стражи, а мъглите се спускат по склоновете като живи същества, имало малко селце, скрито от света и забравено от времето. Тук животът бил прост, но истински. Хората се будели с първия лъч на слънцето, работели до мрак и вечер се събирали край огнищата, за да слушат старите легенди, които се предавали от уста на уста. Те вярвали, че планината има душа, че всяко дърво пази спомен, че всяка скала е свидетел на древни събития. И че понякога, когато човек прекрачи границата между добро и зло, самата природа се намесва.

РАДА – ДЕТЕ НА ГОРАТА

Сред жителите на селото живеела девойка на име Рада. Тя била красива като самодива – сини очи като небето след буря, коси черни като нощта и походка лека като вятър. Но не красотата я правела различна. Рада имала дарба, която малцина разбирали. Тя можела да чува шепота на дърветата, да усеща болката на животните, да разпознава билките по мириса им още преди да ги види. Когато някой се разболеел, тя събирала треви по пълнолуние, варяла отвари и лекувала без да иска нищо в замяна. Мъдрите жени я почитали, но други – по‑страхливи и по‑неразбиращи – я наричали „вещица“. А Рада просто била дете на гората.

СУТРИНТА, КОЯТО ПРОМЕНИЛА ВСИЧКО

Една утрин, когато росата още блестяла по тревата, а слънцето едва се показвало зад върховете, Рада тръгнала към извора да налее вода. Пътеката била тиха, само птиците пеели. Но когато стигнала до извора, видяла ранен елен. Коляното му било разкъсано, а кръвта се стичала по камъните. Животното треперело, но не бягало. Рада коленичила до него, положила ръка върху раната и започнала да шепне древни слова, които знаела само тя. Еленът се успокоил, сякаш разбирал, че е в безопасност.

ЛОВЕЦЪТ, КОЙТО НЕ ВИЖДАЛ ПО‑ДАЛЕЧ ОТ СВОЯ ГНЯВ

Но Рада не била сама. От храстите изскочил Стоян – млад ловец, известен с буйния си нрав и гордостта си. Той бил свикнал да властва над гората, да я приема като своя собственост. Когато видял Рада да лекува елена, гневът му избухнал. — Вещица! — извикал той. — Ти омагьосваш животните, за да ги пазиш от мен! Ще те накажа за това! Рада се опитала да обясни, че само помага, но Стоян не слушал. Вдигнал лъка си и насочил стрелата към нея. В този миг гората притихнала. Птиците спрели да пеят. Вятърът спрял да духа. И тогава земята се разтресла.

ГНЕВЪТ НА ГРЪМОВНИКА

От върха на планината се спуснала черна буря, която погълнала слънцето. Светкавици прорязали небето, а гръмът отекнал като рев на гигант. — Как смееш да посегнеш на дете на гората? — прогърмял глас, по‑силен от бурята. Това бил Гръмовникът – древният дух пазител на планината, който от векове наблюдавал всичко от своя каменен трон. Стоян замръзнал. Стрелата паднала от ръката му. Но било късно. — Заради злобата си, Стояне, ще бъдеш превърнат в камък, за да помниш вечно греха си! — казал Гръмовникът. И тялото на ловеца започнало да се вкаменява – първо краката, после гърдите, после лицето. За миг той се превърнал в сива скала, застинала в поза на страх и ярост.

СЪДБАТА НА РАДА – ПАЗИТЕЛКА НА ИЗВОРА

Гръмовникът се обърнал към Рада. — А ти, Радо, която лекуваш и пазиш, ще бъдеш закрилница на този извор. Но за да те предпазя от злото на хората, ще те превърна в каменна дева. Ще бъдеш невидима за онези, които носят омраза, но ще даряваш вода и лек на онези, които идват с чисто сърце. Светкавица блеснала. Рада усетила как тялото ѝ се втвърдява, но не от страх, а от покой. Тя се превърнала в красива каменна фигура, прегърнала извора, а от гърдите ѝ започнала да извира бистра вода – чиста, студена, лечебна.

ИЗВОРЪТ, КОЙТО ЛЕКУВА

С времето хората забелязали, че водата на извора лекува рани, успокоява болки, връща сили. Но само ако човек идва с добро в сърцето. Онези, които идвали със злоба, алчност или завист, не виждали нищо – нито статуята, нито извора. За тях гората се затваряла, пътеките се губели, а мъглата ги отвеждала далеч. Така Каменната Мома станала легенда. Някои я виждали, други – никога. Но всички знаели, че тя е там.

СТОЯН – ВЕЧНИЯТ ПАМЕТНИК НА ГНЕВА

На високо, върху скалите, и до днес стои каменната фигура на Стоян. Вятърът я брули, дъждът я мие, снегът я покрива, но тя не помръдва. Старите хора казват, че понякога, в бурни нощи, се чува как камъкът стене. Но това е само вятърът, шепнат те. Или може би не е.

ЛЕГЕНДАТА, КОЯТО ЖИВЕЕ

И до днес, в най‑усойните части на планината, може да се види каменна девойка, от чиито гърди извира вода. Местните я наричат Каменната Мома. Който пийне от нейната вода с чисто сърце, намира изцеление, мъдрост и сила. А който дойде със зло – се изгубва в дебрите и никога не я вижда. Така планината пази своите деца. Така легендите остават живи. Така Каменната Мома продължава да бди над извора – тиха, неподвижна, но вечна.