Приказките са истина: Драконите, скритите светове и тайната на матрицата, която ни държи заключени

 В приказките всичко е истина, защото приказките не са измислица, а спомен, код, памет от време, когато световете са били свързани, когато магията е била естествена, когато човекът е виждал повече, отколкото вижда днес, и когато съществата, които днес наричаме „митични“, са били реални, физически и част от ежедневието; всички приказни същества — елфи, феи, дракони, грифони, русалки, джуджета — са отражения на раси, които някога са живели редом с нас, а въпросът кои са драконите и как сме се оказали заключени в тази матрица е много по‑логичен, отколкото изглежда, защото магическото мислене, което днес се осмива, е било естественото състояние на човека, състояние, в което възприемаме света по‑широко, по‑дълбоко и по‑истински, както го правят децата, които по рождение усещат чудесата, помнят други светове и вярват в способности, защото са ги носили; но обществото първо им дава магия чрез приказки, а после им я отнема чрез образование, което ги учи, че чудеса няма, че невидимото не съществува, че светът е само това, което виждат очите, и така децата растат в дисонанс — първо им даваме истината под формата на приказка, после им казваме, че е лъжа, и така се прекъсва връзката с древното знание. Истината е, че магическото мислене е опасно за системата, защото отваря врати, задава въпроси, разширява граници и напомня, че светът не е това, което ни показват, затова се потиска, но драконите не са измислица — те са отделна раса, съществували са и съществуват, и в много култури, особено в китайската, драконите са централни фигури, което не е случайно, защото хората не могат да измислят нещо, което не съществува никъде; митовете са спомени, приказките са кодове, легендите са знания, предавани през времето, а драконите са били архитекти на пространствата и световете — същества с огромен интелект, сила и способност да моделират реалността, не влечуги, не рептили, не животни, а съзнания от други нива на съществуване, които някога са живели заедно с нас, защото световете са били свързани като клетки в огромна структура, а пътуването между тях е било естествено. Атлантида, Лемурия и други цивилизации може да не са били на нашата Земя, а в съседни клетки, достъпни чрез портали, врати и енергийни коридори, но нещо се е случило — някой е затворил нашата клетка, отделили са ни, изолирали са ни, прекъснали са връзките, и ние сме останали тук, в ограничена версия на реалността, в свят, който виждаме като единствен, защото ни показват само него; възможно е дори светът, който виждаме, да е холограма — проекция, създадена, за да не виждаме истинските руини, истинската структура и истинските светове отвъд, и всичко това е направено, за да бъдем контролируеми, за да работим, за да не задаваме въпроси, за да не си спомняме кои сме и за да не открием какво можем. Ако някой започне да си спомня, има психология, диагнози и етикети, които да го върнат обратно в „нормалността“, но паметта на фините тела остава, спомените се връщат, интуицията се събужда, хората започват да усещат, че светът не е това, което изглежда, че има нещо отвъд, че приказките не са измислица, че драконите не са мит, че световете са много, че клетката е само временна, че истината е много по‑голяма, отколкото ни казват, и затова приказките са истина — защото те са последният прозорец към знанието, което някога сме имали, и първата врата към знанието, което предстои да си върнем.