ХИПЕРБОРЕЯ – ПРАРОДИНАТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО?

Дълго време световната история твърдеше, че най-древните цивилизации са шумерите, хетите и египтяните, че всичко започва от Месопотамия, от Нил, от Анатолия, че преди тях е имало само мрак, примитивност и хаос, и че оспорването на този „свещен факт“ е богохулство, но в древните текстове, в митовете, в преданията, в свещените книги, в шепота на вековете се среща нещо, което не се вписва в тази картина – твърдението, че всички тези цивилизации са основани от светлокожи хора, дошли от север, от място, което древните наричали Хиперборея, земя отвъд северния вятър, отвъд Бореас, отвъд познатото, отвъд картите, отвъд човешкото разбиране. Тези новодошли се различавали от местното население не само по външен вид, но и по традиции, по знания, по култура, по духовност, по умения, които изглеждали като магия, но били технология, наследена от свят, който вече не съществувал. Всички те почитали бога на слънцето, култ, който по-късно се установил в Египет, в Индия, в Персия, в Гърция, сякаш всички тези народи помнели едно и също изгубено слънце, един и същ изгубен дом. През XX век някои учени, смели, непокорни, готови да рискуват репутацията си, предложиха парадоксална теория: че най-древната развита цивилизация – прародината на Египет, на Шумер, на Индия – е съществувала не на юг, а на север, на територията на съвременна Русия, в центъра на Колския полуостров, и че ние, съвременните хора, сме нейни наследници, носители на памет, която е била погребана под ледове, под катаклизми, под забрава. И днес, след десетилетия подигравки, се появяват материални доказателства, които започват да потвърждават тази хипотеза. Първият, който предложи полярната теория, беше индийският учен Б. Тилак, който в книгата си „Полярната родина във Ведите“ отбелязва странен факт: всички древни свещени текстове описват космически катастрофи, унищожили човешката цивилизация, и тези катастрофи са съпроводени от северни явления – полярни нощи, северно сияние, дълги дни, които не свършват, и нощи, които не настъпват, явления, които тропическите народи не биха могли да наблюдават. Тилак се позовава и на Херодот, който вярвал, че цивилизацията е възникнала преди ледниковия период, преди 400 000 години, и че първото описание на руския Север е направено от гърците, които нарекли тази земя Хиперборея. Омир, през IX век пр.н.е., рисува карта, на която далеч на север, отвъд Рейнските планини, се намира земята на хиперборейците, „тези, които живеят отвъд северния вятър“. Но древните изследователи никога не успявали да стигнат дотам. Питей от Месилия достигнал ширина, където нощта траела два часа, но по‑нататък „нямало нито море, нито суша, нито въздух“, сякаш самата реалност се разпадала. И въпреки това именно там, според древните, се е намирала прародината на човека.Опити да се открият следи от нея са правени многократно. През 1922 г. писателят, историкът и екстрасенсът А. В. Барченко, по мандат от Института за мозъка, ръководен от академик Бехтерев, организира експедиция до Кола, за да изучава мистериозни психически феномени, уникални за северните народи. Барченко вярвал, че в праисторически времена човечеството е развило изключително богата култура, далеч надминаваща нашата, и че тази култура е била унищожена от космически катаклизъм между 9000 и 12 000 години пр.н.е. Той смятал, че промяна в наклона на Земята, обръщане на полюсите, експлозия на свръхнова, скок в слънчевата активност или сблъсък с астероид е причинил глобални наводнения, които са унищожили Хиперборея. Оцелелите мигрирали на юг – арийците, предците на всички индоевропейци, които донесли санскрит в Индия, култура в Месопотамия, знание в Египет. Барченко вярвал, че древните цивилизации притежавали универсално знание, което може да бъде възстановено. Той търсел това знание на Север, както Рьорих го търсел на Изток. През 1922 г. експедицията му достига езерото Сейдозеро, където на скалата Куйва се намира 100‑метрово хуманоидно изображение, което местните лапландци смятали за свещено. Барченко вярвал, че това е следа от древна цивилизация, която е оставила символи, структури, мегалити, енергийни центрове, които днес наричаме „аномалии“. Той вярвал, че Хиперборея е била Златният век на човечеството, епоха на хармония, на знание, на духовност, на технологии, които днес бихме нарекли „невъзможни“. Но катаклизъм я унищожил, ледът я погребал, а човечеството забравило. И все пак споменът останал – във ведите, в митовете, в легендите, в генетичната памет. Днес, когато климатът се променя, когато ледовете се топят, когато нови археологически находки се появяват, когато древни структури се откриват под тундрата, теорията за Хиперборея вече не звучи като фантазия, а като възможност. Може би прародината на човечеството не е била в южните пустини, а в северните сияния. Може би първата цивилизация не е била под палмите, а под полярното небе. Може би ние не сме вървели от примитивност към развитие, а от величие към забрава. И може би Хиперборея не е изгубена – тя просто чака да бъде разпозната отново.

ПИРАМИДИ НА СЕВЕР – СКРИТАТА АРКТИЧЕСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, КОЯТО ПРОМЕНЯ ВСИЧКО, КОЕТО ЗНАЕМ ЗА ЧОВЕШКИЯ ПРОИЗХОД

Поради наближаването на зимата изследователите не успяха да останат дълго на езерото Сейдозеро, но резултатите от експедицията надминаха и най-смелите им очаквания, защото когато човек отиде на място, което древните са наричали „врата към боговете“, не може да се върне с празни ръце, и точно това се случи – българската преса от онова време гръмна със сензацията, че в центъра на Колския полуостров са открити древни пирамиди, пирамиди, които не би трябвало да съществуват там, пирамиди, които не би трябвало да бъдат построени от примитивни северни племена, пирамиди, които не би трябвало да бъдат възможни в арктическа пустош, но въпреки това бяха там, стоящи като свидетелство за цивилизация, която е била тук преди Египет, преди Шумер, преди Индия, преди всичко, което наричаме „история“. Някои учени, включително академик Ферсман, който също е посетил района, бяха скептични, защото науката винаги се страхува от това, което не може да обясни, но дневниците на Кондиаин, макар и изгубени, оставиха след себе си няколко чернови, които оцеляха като по чудо в семейния архив, и когато 75 години по-късно експедицията „Хиперборея‑97“ ги прочете, се оказа, че там се съобщава за древен павиран път, за просеки в пустата тайга, за дялани и геометрично перфектни плочи, за бяла колона и други реликви, които не могат да бъдат дело на случайността или на природата. Експедицията от 1997 г., водена от професор Валери Демин, имаше за цел да намери материални доказателства за съществуването на древната родина на човечеството, и десетки аргументи подкрепяха идеята, че тези доказателства могат да бъдат открити именно на полуостров Кола, защото Хиперборейците са били поклонници на слънцето, а култът към слънцето процъфтява в руския север през цялата история, защото в Мурман са запазени древни петроглифи на слънцето – точка в рамките на един или два кръга – символика, която е в основата на египетските йероглифи, на китайските знаци, на астрономическите обозначения, сякаш всички тези култури помнят един и същ първообраз, един и същ символ, една и съща прародина. Култът към лабиринтите, който по-късно се разпространява по целия свят, също произхожда от Севера, защото лабиринтите са кодирана проекция на скитанията на слънцето по полярното небе, доказано от учени като Д. О. Святски, и това означава, че северните народи са наблюдавали небето по начин, който тропическите цивилизации не са могли да наблюдават. Река Кола, дала името на полуострова, също означава древно име за слънцето, а зимните празници Коляда, които са оцелели до днес, са преплетени с култа към Аполон, гръцкия бог на слънцето, който според древните произхожда от Хиперборея, и колкото и странно да звучи, древното име на Аполон е било чисто руско и тотемично – „Елен“, запечатано в стиховете на питиите и в „Описание на Елада“ на Павзаний, където се казва, че Олен е първият пророк на Феб, първият, който съставил песни от древни песнопения.Освен това има доказателства, че прототипите на египетските пирамиди са били лапландските сеиди – култови пирамиди от камък и еленски рога, почитани от саамите от древни времена, и тези сеиди изобразяват символа на арктическата родина – полярната планина Меру, Axis Mundi, центърът на Вселената, която според митологията се е намирала на Северния полюс. Индийците пазят спомена за Меру в своите свещени книги, където се разказва как боговете се събрали на Меру, за да размишляват върху крехкостта на света, и как планината Мандара била изтръгната и завързана за змията Шеша, която разбъркала океана, превръщайки водата в мляко, а после в масло – поетично описание на катаклизъм, който е променил климата на Земята, потопил сушата и замразил Северния океан. В древен Египет пирамидата се е наричала „мр“, което съответства на Меру, а в руския език думите „мир“, „мярка“ и „мор“ произлизат от същия корен, сякаш паметта за полярната планина е останала в езика. Следвайки маршрута на Барченко, експедицията „Хиперборея‑97“ достигна района на Сейдозеро, мистично място, където геолозите откриха геотермална аномалия, а езотериците твърдят, че там преминава космическа нишка, улесняваща контакт с Универсалния разум. Именно там, на надморска височина от половин километър, експедицията откри огромни структури, религиозна и отбранителна зидария, геометрично съвършени плочи с мистериозни символи и следи от технологична обработка, които не могат да бъдат дело на примитивни племена. Но най-удивителното беше откриването на останки от обсерватория – 15‑метров ров с мерни устройства, издълбани в скалата, напомнящ за секстанта на обсерваторията Улугбек, което означава, че древните северни жители са наблюдавали небето с точност, която днес наричаме „научна“. Открит беше и древен павиран път, датиращ отпреди 20 000 години – много по‑стар от Атлантида – което доказва, че северната цивилизация е далеч по‑древна от всички известни цивилизации, и че Хиперборея не е мит, а изгубена глава от историята на човечеството, която тепърва започваме да разгръщаме.

Всички тези находки несъмнено доказват, че в Северна Русия е съществувала древна, високоразвита култура, култура, която не е била примитивна, не е била случайна, не е била локална, а е била глобална, космическа, свързана с небето, със слънцето, със звездите, с енергиите, които днес едва започваме да разбираме. Древните гърци са знаели това, защото в техните митове хиперборейците са описани като народ, който притежава знания, които другите народи не са имали, знания, които са изглеждали като чудеса, но са били технология, наследена от свят, който е бил унищожен от катаклизъм. Те вярвали, че хиперборейците могат да летят, защото Овидий пише в „Метаморфози“, че телата им били облечени в леки пера, сякаш са същества, които не принадлежат напълно на земята, сякаш са хора, които са запазили част от небесната си природа, сякаш са наследници на цивилизация, която е познавала антигравитацията, левитацията, етерните технологии, които днес наричаме „невъзможни“. Това не е поезия, това е спомен, защото древните текстове винаги скриват истина зад метафората, а когато всички митове говорят за северни богове, северни светове, северни хора, които идват от земя на вечната светлина, това означава, че тази земя е съществувала. Хиперборейската култура е тясно свързана с други древни култури – египетската, индийската, шумерската, китайската – защото всички те носят следи от северни символи, северни митове, северни богове, северни структури, сякаш всички те са клонове на едно и също дърво, чийто корен е бил в Арктика, в Ловозеро, в Сейдозеро, в тундрата, която днес изглежда пуста, но някога е била център на света. Сейдозеро е място, което не може да бъде описано с география, защото то е портал, то е врата, то е точка, където земята и небето се докосват, където мъглата не е просто мъгла, а завеса, която скрива древни структури, където водата не е просто вода, а огледало, което пази отражения на цивилизация, която е била тук преди ледът да падне. Ловозеро е тундра, която не е пустош, а архив, защото под мъха, под камъните, под тишината лежат структури, които не могат да бъдат дело на природата – геометрично съвършени плочи, издълбани символи, каменни платформи, които са били част от светилища, от обсерватории, от енергийни центрове, които са били построени с точност, която днес наричаме „научна“. Тундрата около Ловозеро е осеяна с аномалии – геотермални, магнитни, енергийни – които показват, че това място е било център на древна енергийна мрежа, подобна на онези, които днес откриваме в Египет, в Перу, в Тибет, в Мексико, но тук, на Севера, тя е по‑стара, по‑дълбока, по‑мълчалива. Експедицията „Хиперборея‑97“ откри 15‑метров ров с мерни устройства, издълбани в скалата, които напомнят за секстанта на Улугбек, което означава, че древните северни жители са наблюдавали небето с точност, която днес наричаме „астрономическа“, и това означава, че те са били астрономи, инженери, математици, хора, които са познавали движението на небесните тела, хора, които са знаели как да измерват света. Открит беше и древен павиран път, датиращ отпреди 20 000 години, много по‑стар от Атлантида, много по‑стар от Египет, много по‑стар от Шумер, което доказва, че северната цивилизация е била първата, че Хиперборея е била Златният век, че Ловозеро и Сейдозеро са били центърът на света, че тундрата е била люлката на човечеството. И когато човек стои там, в тази тишина, в тази пустош, в тази мъгла, усеща, че земята диша, че камъкът говори, че мъхът пази спомени, че тундрата е архив, който чака да бъде прочетен, че Хиперборея не е мит, а истина, която се връща, защото ледът не може да пази тайни завинаги, защото Северът винаги връща онова, което светът е забравил, защото Хиперборея е не просто прародина, а спомен за време, когато човечеството е било едно, когато знанието е било светлина, когато светът е бил цял, когато човекът е бил част от небето, а небето е било част от човека.