ВАВИЛОНСКАТА СЦЕНА ОТ „НЕТЪРПИМОСТ“ И МИСТЕРИЯТА НА ИЗГУБЕНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

В историята на киното има моменти които сякаш надхвърлят самото изкуство, моменти в които екранът се превръща в прозорец към нещо по‑дълбоко, по‑древно, по‑необяснимо, и сцената с Вавилон от филма на Д. У. Грифит „Нетърпимост“ е точно такъв феномен, защото повече от век тя е описвана като един от най‑великите декори, строени някога, като архитектурен подвиг който надминава възможностите на своето време, като чудо на майсторството което уж е създадено за нуждите на нямото кино, но когато човек се вгледа внимателно, когато погледне отвъд официалната версия, когато позволи на интуицията да говори, започва да се появява една съвсем различна картина, една хипотеза която не може да бъде отхвърлена лесно – че това не е декор, а оцелял фрагмент от предишна цивилизация, от един свят който е съществувал преди нашата история да бъде пренаписана, от една архитектурна традиция която не се вписва в възможностите на 1915 г., от един град който носи белезите на постоянство, а не на временност. Защото всичко в тази сцена създава впечатление за устойчивост, за завършеност, за органична цялост, а не за сглобени парчета предназначени да бъдат разрушени след снимките, защото стълбищата се свързват естествено с околните тераси, колоните остават перфектно разположени в целия комплекс, декоративната каменна зидария прелива без прекъсване от една секция в друга, сякаш е изработена от майстори които са работили десетилетия, а не от екип който е трябвало да спази производствен график. Това изглежда като град, а не като декор, като архитектурен организъм, а не като филмова конструкция, като наследство, а не като имитация, и когато човек наблюдава тази сцена, той усеща че пред него стои нещо което не е създадено за камерата, а е адаптирано за нея, нещо което е било там преди филма, нещо което е оцеляло от друга епоха. Количеството майсторство е изключително по всички стандарти, защото всеки резбован релеф, всяка скулптурна фигура, всеки декоративен панел и всеки архитектурен елемент изискват години опит, десетилетия традиция, поколения майстори които предават знание, а не бърза работа в студио, защото гледайки завършения комплекс, е трудно да си представим стотици специалисти които да произвеждат всеки видим детайл в рамките на ограничен график, трудно е да си представим че това е създадено за няколко месеца, трудно е да приемем че това е временна конструкция. Финансовият ангажимент също е колосален, защото „Нетърпимост“ се превръща в една от най‑скъпите продукции на нямото кино, с оценки между 386 000 и почти 2 милиона долара, като около една трета от тази сума е свързана само със сцената „Вавилон“, а една конкретна сцена е оценена на приблизително 250 000 долара, което е невероятна сума за времето си, но дори ако приемем тези цифри, парите не могат да съкратят сложните строителни проекти, защото всяка секция зависи от друга, която вече трябва да е завършена, преди работата да продължи, защото стълбищата изискват носещи конструкции, терасите зависят от внимателно разположени колони, декоративните работи започват едва след като основната конструкция е завършена, а това изисква време, много време, време което не съответства на производствения график на филма.Официалният график изглежда невероятно кратък, защото хиляди отделни елементи се нуждаят от проектиране, производство, транспортиране и сглобяване, преди градът да достигне завършения си вид, и завършването на архитектура с такова количество детайли през 1915 г. изглежда почти невъзможно, като се имат предвид машините, инструментите и технологиите налични тогава. И съществува въпросът защо някой би похарчил толкова много време, пари и квалифициран труд, създавайки нещо предназначено за разрушаване скоро след това, защото временните декори обикновено изпълняват предназначението си и изчезват, без да привличат внимание, защото запазването им струва повече от създаването им, но този комплекс принадлежи към съвсем различна категория, защото качеството на изработката предполага нещо предназначено да остане, да стои, да преживее поколения, да бъде част от град, а не част от филм. Следователно най‑простото обяснение може би е най‑убедителното – режисьорите са използвали сгради които вече са съществували, адаптирали са ги за продукцията и са ги представили като древен Вавилон на киноекрана, защото гледайки тази снимка днес, човек вижда не декор, а оцелял фрагмент от една изгубена цивилизация, от един свят който е бил заличен от историята, от една архитектурна традиция която не съответства на официалните хронологии, и за мнозина това изглежда като още един остатък от Татарската империя, а не като най‑големия временен филмов декор създаван някога. И тук се появява въпросът какво всъщност виждаме, дали виждаме кино, или виждаме история, дали виждаме декор, или виждаме наследство, дали виждаме измислица, или виждаме истина, защото понякога истината се крие в най‑неочакваните места, понякога тя се разкрива в кадър от ням филм, понякога тя се появява като архитектурен силует който не може да бъде обяснен с официалните версии.