България между зависимостта и самоуважението: цената на евроинтеграцията и геополитическата подчиненост

Присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. беше представено като исторически пробив, който ще гарантира икономическа стабилност, демократично развитие и международен престиж. Но с течение на времето се оказа, че този процес носи със себе си не само ползи, но и дълбоки структурни деформации, които засягат производството, образованието, културната идентичност и политическата автономия. Въпросът „докога ще бъдем протекторат на САЩ и роб на ЕС“ не е просто риторичен, а отразява натрупаното обществено недоволство от липсата на реален суверенитет и от икономическата зависимост, която се задълбочава с всяка година.

След влизането в ЕС, България се сблъска с процес на деиндустриализация, подобен на този в Гърция. Много от производствените мощности бяха закрити, а техническите училища и лаборатории загубиха връзка с реалната икономика. Вместо да се инвестира в модернизация и възстановяване на индустриалната база, страната се превърна в територия за усвояване на субсидии, които често не водят до устойчив растеж. Производството беше заменено от услуги и потребление, а вносът стана по-евтин и по-лесен от местното производство, което доведе до загуба на технологична независимост и до изтичане на човешки капитал.

Вместо да се изградят собствени вериги за създаване на стойност, България се превърна в периферия на европейската икономика, където решенията за енергийни разходи, държавна помощ и лихвени проценти се вземат извън страната. Това ограничава възможността за стратегическо планиране и превръща местната индустрия в зависима от външни регулации. Технологиите се третират като готови продукти, които се купуват, вместо да се разработват вътрешно, а иновациите остават без материална основа, защото липсват машинни цехове, лаборатории и инженери, които да ги реализират.

Образованието също пострада. Техническите специалности загубиха престиж, а университетите се отдалечиха от индустрията. Студентите завършват без реална практика, което води до липса на компетентност и до търсене на гъвкавост вместо експертност. Младите хора масово емигрират, отнасяйки със себе си знанията, които страната е финансирала, но не е успяла да използва. Това е една от най-големите загуби за България – не просто икономическа, а културна и идентичностна.

Селското стопанство също беше подложено на трансформация, при която субсидиите замениха инициативата. Кооперациите и преработвателните предприятия бяха изоставени, а селските райони останаха без технологична рамка, която да задържи младите хора. Земята се обработва с остарели методи, а иновациите в аграрния сектор са минимални. Това води до ниска производителност и до зависимост от внос на храни и суровини.

На геополитическо ниво, България се намира в сложна позиция. От една страна, страната е член на ЕС и НАТО, което предполага сигурност и международна подкрепа. От друга страна, реалната политическа автономия е ограничена, а стратегическите решения често се вземат в Брюксел или Вашингтон. Присъствието на американски военни бази, зависимостта от европейски фондове и липсата на собствена външна политика пораждат усещането за протекторат, в който националният интерес е подчинен на външни приоритети.

Вместо да се използва членството в ЕС като платформа за технологично възраждане и индустриално развитие, България се задоволява с усвояване на средства и с участие в програми, които рядко водят до реална трансформация. Конвергенцията се измерва в комуникационни показатели, а не в производствени резултати. Това води до стабилно неравенство и до социален договор с ниски изисквания, при който техническото съвършенство се възприема като изключение, а не като норма.

Изходът от тази ситуация не е лесен, но е възможен. Необходимо е възстановяване на техническото образование, възраждане на чиракуването, инвестиции в индустриални сектори с дългосрочна визия и политическо пространство за регулиране на енергията и финансирането. Университетите трябва да се свържат с реалната икономика, а производството да се превърне в приоритет, който да възстанови самоуважението на обществото и да върне способността му да превръща идеи в реалност.