Първи май – празник на труда или ден на съвременното робство

Първи май е денят, в който по традиция се отдава почит на трудещите се. Ден, който би трябвало да символизира достойнството на работата, солидарността между хората и правото на справедлив труд. Но зад фасадата на празнични речи, знамена и лозунги се крие една мрачна реалност – тази на съвременния човек, превърнат в роб на система, която го изцежда, манипулира и държи в постоянна зависимост.

Съвременният свят е изграден така, че да лишава хората от свободно време, от възможност за размисъл, от шанс да се запитат какво означава да бъдеш свободен. Работният ден е удължен, почивката е сведена до минимум, а времето за себе си се превръща в лукс, достъпен само за малцина. Човекът е поставен в коловоз, в който всяка сутрин започва с тревога, а всяка вечер завършва с умора и разочарование.

Трудът, който би трябвало да носи удовлетворение, се е превърнал в средство за оцеляване. Работим, за да получим пари – хартийки, които веднага се разпределят между държавата, банките, сметките и храната. Половината от доходите отиват за данъци, такси и налози, а останалото – за покриване на основни нужди. Няма място за мечти, за развитие, за радост. Животът се превръща в борба за съществуване.

В тази система човекът е неосъзнат роб. Целият му живот минава под нечие командване – началници, институции, закони, правила. Свободата е илюзия, а независимостта – недостижима. Хората са зомбирани, движат се като сенки, трупат вещи, пари, кредити, без да осъзнават, че губят най-ценното – себе си.

Парите, които някога са били средство за обмен, днес са се превърнали в цел. Те диктуват всичко – от избора на професия до начина на живот. Човекът мисли само за тях – как да ги спечели, как да ги запази, как да ги умножи. В този процес губи своята човечност, своите добродетели, своето вътрешно богатство. Социалната значимост вече не се измерва с морал, доброта или интелект, а с притежания – колко имаш, толкова струваш.

Капитализмът, прикрит зад маската на демокрацията, е изградил идеология, която внушава, че смисълът на живота е в потреблението. Удобства, лукс, развлечения – това са новите ценности. Хората теглят кредити, обвързват се със заеми, живеят над възможностите си, само за да бъдат „в крак с времето“. Така се превръщат в част от голямата машина – винтчета, които работят без да мислят, без да чувстват, без да създават.

Истинското богатство, както казваше Ванга, не са парите, а светлите чувства – любовта, съпричастието, милосърдието, благородството. Те не се купуват, не се продават, не се измерват. За тях се иска душа. Но в свят, в който моралът е заменен с алчност, тези ценности се губят. Богатството без морал води до илюзия за власт, до усещане за безнаказаност, до падение на духа. А когато животът поднесе изпитание, човек осъзнава, че не всичко може да се купи – и тогава идва страданието.

Алчността не е само личен порок – тя заразява цели общества, особено управляващите. Разделението между бедни и богати расте, несправедливостта се задълбочава. Едни живеят в разкош, други се борят за хляба. Едни получават хиляди, други се хранят с жълти стотинки. И всички имаме едно гърло – но не всички можем да го напълним.

Системата работи чрез контрол, бедност и страх. Тя държи хората живи, само за да ги използва. Работим, плащаме осигуровки, отиваме на лекар – и пак не получаваме помощ. Разболееш ли се, изникне ли непредвиден разход – всичко рухва. Живеем с тревога, с очакване на лоши новини, с усещане за безизходица.

Заплатите са ниски, разходите – високи. Дори 500 лева са мечта за мнозина, но и те не стигат. Борбата с бедността е само на думи – реалните мерки не помагат. По празниците се дават бонуси, но това е временно облекчение. Хората не работят с мисълта, че правят нещо полезно – те работят за заплатата. Получават я, плащат сметките – и тя изчезва.

Бедността убива. Тя прави хората агресивни, отчаяни, затворени. Губим себе си, губим правото да бъдем различни, да изразяваме себе си. За всичко трябват пари – дори за правото да бъдеш човек. И когато заплатата не стига, когато няма перспектива, когато няма надежда – идва отчаянието. Хората се отказват, стават безработни, живеят от борсата, от помощи, от случайни доходи. И всеки месец е борба за оцеляване.

Бедността не е само по улиците – тя е във всеки дом. Зад красивите фасади се крият кредити, лишения, компромиси. За да смениш дограмата, теглиш заем – не за лукс, а за да не е студено на децата. За да купиш лакомство, трябва да спестиш. За да подариш цвете, трябва да избираш между букет и хляб. За да купиш дреха, трябва да се откажеш от нещо друго.

Ходим пеша, за да спестим от билетче. Следим брошурите, купуваме най-евтиното, независимо от качеството. Работим по шест дни в седмицата, а парите стигат за едно ядене. Богатите харчат за вечеря колкото ние за месец. И всеки ден търкаме билетчета, надявайки се на чудо. Надеждата е последното, което ни остава.

Бедността и страхът са постоянни спътници. Образованието вече не гарантира успех – три висши образования не променят нищо. Виждаме бедността в очите на хората, усещаме я в себе си. И това ни кара да страдаме още повече. Майките раждат едно дете – защото за второ няма средства. Безработните, работещите бедни, хората без връзки – всички са част от тази реалност.

Виновни сме всички – и ние, и корпорациите, и държавата. Виновни са и цените, и билетите, и липсата на възможности. И докато търсим щастието другаде, тук продължаваме да живеем в сянката на бедността, в капана на системата, в илюзията на свободата.