Въвеждането на еврото в България: не избор, а наложена схема

В България не се случва приемане на еврото – случва се въвеждане. Това не е доброволен акт на национално съгласие, а административна операция, която се извършва въпреки видимото обществено нежелание. Подобно на инжектиране на вещество в тяло, което не го иска, процесът се случва с минимален диалог и максимално настоятелно убеждаване от страна на институции, които отдавна не се възприемат като носители на народната воля.

През последните месеци се засили комуникационната кампания за присъединяване към еврозоната, организирана от Министерството на финансите и Българската народна банка. В нея участват представители на Европейската централна банка, Международния валутен фонд и Еврогрупата. Всички те говорят за стабилност, растеж и интеграция. Но в същото време, националните проучвания показват, че близо половината от българските граждани не подкрепят въвеждането на еврото, а бизнесът остава предпазлив.

Това разминаване между официалната реторика и обществените нагласи е тревожно. То показва, че процесът не е резултат от консенсус, а от политическо решение, което се налага отгоре. В този контекст, думата „приемане“ е подвеждаща. България не приема еврото – тя го получава, независимо дали го иска.

Основните двигатели на този процес са три: държавата, банките и едрият капитал. Държавата, в настоящия си вид, е институционален апарат, който често действа в разрез с интересите на гражданите. Тя не е източник на доверие, а на подозрение. Гаранциите, които дава, са формални и често неизпълнени. Обещанията за контрол върху цените, защита на спестяванията и плавен преход звучат добре, но реалността показва друго – липса на механизми за компенсация и прозрачност.

Банките, от своя страна, са основни бенефициенти на прехода. Те ще обменят валута, ще управляват нови потоци, ще печелят от трансакции. Но в същото време, те не са двигател на индустрията, а посредник, който рядко инвестира в реалната икономика. За обикновения гражданин банките са източник на такси, кредити и натиск – не на развитие.

Едрият капитал, особено финансовият и индустриалният, вижда въвеждането на еврото като възможност за по-лесен достъп до европейски пазари, по-ниски трансакционни разходи и по-голяма предвидимост. Но това не означава, че ползите ще достигнат до малкия бизнес, до селските райони или до работещите хора. Напротив – рисковете от покачване на цените, загуба на контрол върху паричната политика и отслабване на конкурентоспособността са реални.

В този контекст, съпротивата срещу въвеждането на еврото не е ирационална. Тя е логична реакция на общество, което не вижда в този процес защита на своите интереси. Левът не е просто валута – той е символ на икономическа идентичност, на историческа устойчивост, на национално самочувствие. Замяната му с евро, без реален обществен дебат, е акт на отнемане, не на избор.

Най-големият проблем не е самото евро, а начинът, по който се въвежда. Липсата на референдум, на открито обсъждане, на механизми за защита на уязвимите групи – всичко това превръща процеса в административна операция, а не в демократично решение. И когато държавата действа без съгласие, тя губи легитимност.

Ако въвеждането на еврото се случи, последствията ще бъдат усетени от всички – не само икономически, но и психологически. Ще се загуби още една част от националната автономия, още една възможност за самостоятелна политика. И тогава, както често се случва, ще разберем, че цената е платена от народа, а печалбата – от малцина.