Деца, които твърдяха, че помнят живота на Марс: подробности, трудни за обяснение от детското въображение

През 2004 г. в Ростов на Дон осемгодишно момче на име Борис Киприянович твърдело, че си спомня минал живот, в който е живял на Марс. Според жителя на Ростов, в този живот той си спомнял, че е бил пилот на някакъв вид летяща машина. Борис се описвал като високо, слабо същество с голяма глава, дишащо въглероден диоксид. Тази цивилизация уж е победила стареенето, но вътрешни конфликти са предизвикали ядрена война, довела до унищожаването на градовете и изчезването на цялата планета.

Той се подлага на няколко полиграфски теста, които не разкриват доказателства за измама, а журналисти от Би Би Си правят филм за него. Съветският и руският изследовател Генадий Степанович Белимов изучава това явление и стига до заключението, че Борис най-вероятно не си измисля тези „спомени“, но не успява да обоснове това заключение научно. В резултат на това момчето се сблъсква със сериозни критики и изчезва от медийното внимание.

Интересното е, че преди него е имало друго дете, което е живяло в Саратов по време на съветската епоха и е разказвало за спомените си за Марс. Не мога да кажа, че някой от тях е лъгал, но са си представяли Марс по различен начин. Може би са говорили за живота в различни паралелни светове или в различни епохи от формирането на планетата и нейната цивилизация.

Альоша от Саратов виждал съседната планета като камениста пустиня. Марсианците живеели предимно под земята в градове, наподобяващи миши дупки, само че по-големи. Те нямали понятие за семейство, а цивилизацията им имала четири етапа.

Четвъртият клас бил най-примитивният. Те извършвали най-трудната работа, подготвяйки нови убежища за бъдещите поколения. Задачата им включвала издълбаване на гигантски кухини в скалата. Не им били дадени инструменти или каквато и да е технология. Трябвало да работят със силата на мисълта.

Такъв труд изискваше огромен разход на енергия и сила. Храна, вода и сън не бяха осигурени. Четвъртият етап беше вечен труд. Когато организмът изчерпеше ресурсите си, тялото излизаше на повърхността на планетата, съществото се разпадаше, а частта, разположена в главата, оставаше на повърхността, очаквайки ново тяло при завръщането си в светилището.

Те останаха да лежат там, докато номадите не ги взеха.

Представителите на третия етап били номади. Те изследвали повърхността на планетата. Едновременно с това събирали и онези, които били оцелели в четвъртия етап и били готови да преминат към третия, т.е. да станат номади. Те били поставяни в специално свещено езеро (светилище) за по-нататъшна трансформация. Основната роля на номадите била да търсят лосити. Това са малки кристали, образувани от самата планета. Благодарение на тях било възможно създаването на нови живи същества.

По същество това били разумни минерали. Те трябвало да бъдат поставени в подземен източник, свещено езеро от ярка, снежнобяла течност. Постепенно кристалът щел да се обвие с тъкан и ще се появи ново същество. Излизайки от езерото, то щело да се обърне към онези, достигнали първия етап, които щели да им предадат уменията и знанията, необходими за започване на пътуването им през живота. След това те щяли да станат представители на четвъртия, най-нисък етап. Альоша твърдял, че самата планета Марс е живо същество, създало цивилизацията и условията за обитаването им.

Второто ниво бяха пазителите. Те работеха като инженери в специални храмове. Те бяха единствените, на които беше позволен достъп до сложните инсталации, които подмладяваха планетата, контролираха вътрешните ѝ процеси и защитаваха повърхността ѝ. Ако е необходимо, им беше позволено да използват силата и енергията на планетата, за да унищожат заплахи от космоса.

Накрая, първото ниво представляваше висшите същества. Тяхната задача не беше просто да предават умения и знания на новородените. Те всъщност бяха пазителите на планетарното съзнание и връзката между всички жители на Марс и самата планета. Тези, които достигнаха първото ниво, можеха да понижат или издигнат други същества по всяко време в полза на планетата. Те контролираха най-висшите процеси на цивилизацията и черпеха нови знания от марсианската ноосфера.

Това бяха невероятни създания.

Альоша използваше тези термини, защото ги познаваше от раждането си. Предсказваха му уникална кариера като писател на научна фантастика, но той не придаваше значение на това. Момчето настояваше, че е изминало целия път от четвъртия до първия етап и е било сред най-близките му, когато пристигнали нашествениците.

Пазителите сдържали атаката им, но шансовете били твърде големи. В резултат на това цивилизацията била поробена, а светилището унищожено. Връзката с планетата била прекъсната и жителите постепенно измрели, тъй като нямало кой да ги възстанови, а самото място (светилището), където това би било възможно, било разрушено от нашествениците.

Той не знаеше кога са се случили тези събития и не можеше да ги свърже с времевата линия на Земята. Дали всичко това можеше да се отдаде на бурно въображение? Краят на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, разбира се, беше разцветът на съветската научна фантастика, но ми е трудно да си представя ученик, който описва живота на друга планета толкова живо и подробно – и най-важното, толкова различен от всяко конкретно произведение – сякаш е толкова различен. Въпреки че всичко е възможно. Но това не го прави по-малко интересно.