„Земя на разрушените градове“. Защо Сибир е бил наричан така през 8-ми и 9-ти век?

Когато днес погледнем физическите и политически карти на Руската федерация и проследим мащабните пространства от Урал през Западен и Източен Сибир чак до бреговете на Тихоокеанския Далечен изток, съвременният наблюдател рядко се замисля над фундаменталния въпрос защо градове като Перм, Омск, Екатеринбург, Магнитогорск, Томск, Иркутск, Тюмен, Чита, Братск и Красноярск са разположени на едни и същи стратегически географски точки с вековна или дори хилядолетна свързаност. Ако се вслушаме в анализите на независими изследователи, алтернативни историци и местни краеведи, пред нас се разкрива една поразителна хипотеза, която твърди, че тези съвременни мегаполиси всъщност никога не са били строени върху празни пространства от руските заселници или казашките отряди през 16-и и 17-и век, а са били изцяло възстановени върху древните, рухнали и погълнати от тайгата основи на много по-стари, изключително мащабни и високоразвити градове. Официалната историческа наука, разбира се, категорично отхвърля подобни твърдения, заклеймявайки ги като научна фантастика или конспиративни теории, но зад тази академична стерилност се крие огромно количество мълчание, липса на обективни отговори за ранното урбанизиране на тези земи и множество косвени доказателства, които сочат към напълно различен ход на човешката еволюция в Евразия. За да разберем дълбочината на тази загадка, трябва да се върнем назад във времето не само до официално приетите хронологични рамки, но и да прекосим границите на географските познания, като се обърнем към древните писмени паметници на Изтока, които съхраняват спомена за Сибир в съвсем друга светлина. Изключително ценен принос към разгадката на този древен феномен прави изтъкнатият съветски и руски етнограф, историк на изкуството, докторант по история и член на Руското географско дружество Светлана Василиевна Жарникова, която посвещава живота си на задълбоченото сравнително изследване на древните индийски епоси и митове в съпоставка с руския Север и Сибир. Нейните трудове и експедиционни материали показват поразителни съвпадения, които не могат да бъдат обяснени с просто съвпадение – имената на реки, планини, езера и географски местности, описани в санскритските текстове, съвпадат до буквени съответствия с реалната топонимия на сибирския регион. Това означава, че събитията, отразени в монументални произведения като древноиндийската Махабхарата, географски се разстилат не само върху южните субконтинентални земи, а обхващат в своя широк исторически обхват целия сибирски север. Според тези текстове, в далечното минало от тези земи към индийския субконтинент се е осъществило мащабно изселване на така наречените Бели мъдреци, които носели със себе си фундаментални астрономически, математически, философски и научни знания, дотогава недостъпни за местното население в южните ширини. Освен това, именно тези мъдреци предали на древните индийци най-древния им свещен език – санскрит, който всъщност бил близък до езика, на който говорило коренното бяло население на Сибир, адаптиран и предаден за съхранение на свещените знания в писмена форма. Най-тревожният и същевременно ключов момент в тези древноиндийски текстове е описанието на грандиозен катаклизъм, сполетял тези северни територии, които тогава се простирали от земите около Балтийско и Черно море чак до суровата Камчатка. Според епоса, цялата тази колосална територия била подложена на опустошителна огнена бомбардировка от космически или неизвестен технологичен мащаб, при която пламтяща стена от всепоглъщащ огън изгорила до основи всички гори, степи и полета, оставяйки след себе си единствено опустошените руини на една древна, изключително напреднала земя.Дали става въпрос за умишлено унищожение от глобален мащаб или за природен катаклизъм от планетарен характер, текстът не дава еднозначен отговор, но изрично фиксира факта, че някогашният процъфтяващ Сибир се е превърнал в пепелище, чиито следи са били видими още дълги хилядолетия след събитието. Тези древни свидетелства обаче не се изчерпват само с индийския епос, тъй като средновековните арабски и персийски архиви, съхранявани в ислямския свят, съдържат хроники от 8-и и 9-и век от нашата ера, които описват съвсем различен Сибир от този, който познаваме от училищните учебници. В ръкописите от Иранската национална библиотека например се пазят записки на пътешественици и високопоставени ислямски пратеници, сред които е и халифът от династията ал-Уасик, който лично посетил тези северни земи в средата на 9-и век и с учудване установил, че тогавашният Сибир е известен сред съседните цивилизации под красноречивото и злокобно наименование „Земя на разрушените градове“. Един от арабските търговски пътешественици остава следните думи в своите дневници: „Нашият керван се движеше през гъсти гори и планини покрай голямата река и в продължение на цели 2 седмици непрекъснато вървяхме сред древни каменни улици и безкрайни руини на някога велики градове“. Трудно е за съвременния човек да си представи мащаба на тези урбанистични структури, при които самото преминаване покрай руините на една и съща агломерация по пътищата е отнемало 14 дни непрекъснато движение на конски керван, което подсказва за съществуването на сложна цивилизационна мрежа с невероятна площ и организирана инфраструктура. Подобни сведения се потвърждават и от друг изключително ценен исторически документ, датиращ от началото на 12-и век, където се казва: „Отвъд планините започва огромна гориста местност, но ако непознатият пътешественик не познава предишната история на тези места, той никога няма да предположи, че се намира в земя на стотици скрити градове, защото всичко, което е останало от някогашните могъщи крепости, са масивни каменни стени, рушащи се от времето, някои от които достига височина от 30 метра“. Същият ръкопис детайлно описва белокаменни стени с изящна орнаментация, сложни архитектурни фризове и специални включвания от син камък, които макар и тежко повредени от забравена катастрофа, все още се издигат сред буйната растителност и дърветата на тайгата като мълчаливи свидетели на миналото великолепие. Всички тези факти ни показват, че твърдението за „откриването“ на Сибир от руския казашки атаман Ермак през 16-и век е дълбоко погрешно и служи по-скоро за политическо легитимиране на нова държавна власт върху земи, които вече са били обитавани, култивирани и урбанизирани хилядолетия преди това. Когато Ермак и неговите воини навлизат в сибирските земи, те не наваксват празни диви пространства, а заварват останки от грандиозни съоръжения, пътища, мостове, крепости и терасирани земи, чиито строители отдавна били изчезнали след поредица от исторически катаклизми. Когато към тази трагична картина добавим и целенасоченото унищожение на безценни исторически пластове в руската държава – като тайнственото изчезване на легендарната библиотека на Иван Грозни, съдържаща антични ръкописи за забравени цивилизации, както и последвалото систематично заличаване на руските старини по време на мащабните реформи на Петър Велики – става напълно ясно защо днес официалната историография упорито лансира удобната теза, че местните племена са били примитивни номади, а цивилизацията е дошла едва с царската колонизация. Сибир остава колосално историческо съкровище и необятна загадка, чиито истински корени чакат своите нови изследователи да разпръснат мъглата на времето и да разкрият истината защо тези земи някога с право са били наричани „Земя на разрушените градове“.