Климатичните войни вече се водят  -  ХААРП

С какво е свързано рязкото застудяване в Европа и повишената климатична неустойчивост през последните години? Може би "заливната струя" - така може да се преведе името Гълфстрийм (а пък заливът е Мексиканския), е станала неустойчива и се гмурва под пресните води от топящите се арктически ледове? А може пък антропогенното въздействие на климата да е преминало всички възможни граници? Представяме ви статията на В.В.Хохлов "Глобалното затопляне, капризи на времето или климатични войни?..."

Аномално горещото лято на 2010... Дим от горящи гори и торфища се стеле над обширните равнини на Русия, в задушлив смог са улиците на Москва, в много области с оглед на пожарите е обявена извънредна ситуация. А в Европа се леят проливни дъждове, залети са Полша и Западна Украйна. Гореща зима в Австралия. Лятото на 2011... Отново от жегите пламват пожари и горят гори в Сибир и Далечния Изток, аномално горещо и сухо време над цялата европейска територия на Русия. В Урал е студено, валят проливни дъждове, а лятото прилича на късна есен.

В Арктика има гигантски водни площи, свободни от лед. В Антарктида от ледниците се откъсват супер-айсберги с дължина над километър. Този списък на климатични промени, зачестили от началото на новия ХХI век, може да бъде допълван още и още. Но човешкият ум е така устроен, че не му е достатъчно просто да констатира фактите, а трябва да открие и отговор на въпроса: "Защо се случва?" Освен това, промените в климата вече се превръщат в заплаха за самото съществуване на човешката цивилизация. Хайде да опитаме, заедно с автора да открием отговора на въпроса, като при това да разгледаме факти, които са охотно премълчавани пред широките читателски кръгове, както от журналистите, така и от компетентните лица.

През последната четвърт на миналото столетие, първоначално в научни публикации, а после и в средствата за масова информация, започна диалог за предстоящите изменения на климата, предизвикани от човешката дейност и най-вече за повишението на средната температура на земната атмосфера - прословутото глобално затопляне. За главен виновник е обявен парниковият ефект, който се предизвиква от увеличеното съдържание така наречените парникови газове в атмосферата, най-съществени от които са газовете въглероден двуокис (въглероден диоксид, СО2) и метан (СН4).

Тези газове не провеждат топлината, но пропускат светлината във видимия спектър. Затова слънчевата светлина преминава също толкова лесно през атмосферата както и преди, и нагряват земната повърхност, а топлинното излъчване на нагрятата повърхност се поглъща от въпросните газове, от което се затопля атмосферата. Основни източници на изхвърляне на парникови газове в атмосферата са промишлеността, енергетиката, основаваща се на изгарянето на газ, въглища, нефт и нефтени продукти.

През 1997 година на практика всички страни подписват Протокола от Киото - международен документ, целящ да намали изхвърлянето на парникови газове в атмосферата на Земята. Към 2008 година Протоколът от Киото е ратифициран от всички страни, с изключение на САЩ, на които се дължат 39% от изхвърлените парникови газове в световен мащаб. Дори без присъединяването на САЩ към прилагането на Протокола от Киото, понастоящем изхвърлянето на газове е намалено и стабилизирано до равнището от 1990 година. Въпреки това, средната температура на планетата продължава да расте, а промените на климата не само не са намалели, а се задълбочават с все по нарастваща скорост и стават аномални.

Плавните и бавни, с малка амплитуда колебания на климатичните условия, обхващащи огромни територии, бяха изместени от резки, бързи, с висока амплитуда изменения на климата в относително малки пространства. Според общите закони на термодинамиката, да не говорим за климатологията, това свидетелства за непрестанно продължаващо покачване на атмосферната енергетика. С други думи, въпреки съкращението на емисиите на парникови газове, в атмосферата на Земята продължават да постъпва и да се натрупва все по-голяма енергия. Откъде се взима тя? И защо мнозинството аномални климатични изменения са станали толкова избирателни - обхващат относително малки области в най-критичното време за селското стопанство, промишлеността и добива на природни ресурси?

Безспорно дял в изменението на климата имат и изхвърлянето на парникови газове, и замърсяването на околната среда от човека, и колебанията на слънчевата активност, и други, както напълно земни, така и космични фактори. Но също така безспорно е, че влиянието на тези фактори е неизбирателно, стихийно, което пък значи, че за избирателните, целенасочени климатични аномалии са отговорни някакви други сили, несъмнено управлявани от човека.

Нека си припомним, че за управление на климата, управление на времето, се говори от отдавна. Извечната мечта на земеделеца във всички времена е била да зависи възможно най-малко от капризите на времето, да може когато му е нужно да има дъжд, когато трябва слънце и да не го удря градушка. Първите опити по контрол над времето започват през втората половина на миналия век. На-широка известност добиват технологиите за управление на валежите: разпръсване на облаците за ясно и слънчево време, превръщане на обикновени облаци в дъждовни и предотвратяване на градушки.

Осъществяването им е достатъчно просто: чрез самолети или ракети в облаците се разпръсват микроскопични частици от определени химически реактиви, които в зависимост от състава си или не позволяват на водните пари да се кондензират, или обратно, създават центрове на такава кондензация, водеща до образуването на дъждовна капка, или не позволяват образуването на ледени зърна, като превръщат страшната градушка в обикновен дъжд. Но всичко това е само началото...

Преди да продължим разказа си все пак трябва да си представим, макар и в най-общи линии, механизма на формиране на времето и климата. Всички явления на времето и климата: дъждове, бури, урагани, циклони, суши,
 горещини, студове, торнада и т.н. - всички те се се образуват, протичат и въздействат на средата, живота, и дейността на човека в най-ниския, и плътен слой на земната атмосфера - тропосферата.

Енергията, която захранва всички климатични процеси се осигурява от Слънцето. Но слънчевата енергия се акумулира не само във вид на топлина от нагряването от слънчевите лъчи на земната повърхност и въздушните маси в тропосферата. Освен светлина, Слънцето излъчва и невидима радиация, потоци от заредени частици и плазма. Но не достигат до повърхността на Земята и тропосферата, а се поглъщат от най-горните, разредени слоеве на земната атмосфера, като я йонизират и образуват йоносферата.

Потоците от заредени частици и плазма, освен това, се отклоняват от магнитното поле на нашата планета към полюсите й, където също се поглъщат от йоносферата, като я захранват с енергия и образуват полярни сияния, "аврори", едно от най-красивите природни явления. По такъв начин в йоносферата се натрупва огромна енергия и доколкото атмосферата на Земята е единно цяло, тази енергия се предава и в тропосферата, като също оказва влияние на формирането на времето и климата.

А сега да обърнем внимание на това, че натрупващата се в йоносферата енергия е енергия на движение на заредените частици, плазмата, електрическото и магнитното полета, тоест основно електромагнитна; и следователно с помощта на електромагнитно излъчване и полета може да се влияе на натрупването на енергия в йоносферата, и предаването й в тропосферата; да се управлява времето и мястото на предаването, а също и количеството на предаваната енергия. По такъв начин се открива възможност с помощта на електромагнитно излъчване, радиовълни, да се влияе на времето и климата в определен регион от земната повърхност в определено време, и да бъдат управлявани.

На пръв поглед при огромните планетарни мащаби на енергетиката на йоносферата, би била нужна същата огромна енергия радиовълни, а това не е по силите на човека при съществуващото равнище на радиотехниката. Но отдавна е известен ефектът на „спусковия механизъм“, при който за управление на процеси с голяма енергия може да се мине със съвсем мизерно количество енергия за управление, като трябва само да се знае в коя точка и как да я приложим. Същото се получава при огнестрелното оръжие, когато с малко усилие на пръста върху спусковия механизъм се осъществява изстрел с неизмеримо по-голяма сила.

Това се постига за сметка на вътрешната енергия на изгарящия барут, която се освобождава чрез възпламеняването на капсулата, управлявано от спусковия механизъм на оръжието. И в йоносферата има такъв „спусков механизъм“ и търсенето му води началото си от средата на миналия век, а през последните десетилетия са постигнати практически резултати. В управлението на йоносферата има място и ефектът на резонанса, когато колебания с малка сила,  но с определена честота, предизвикват многократно по силен отклик.

Съществува версия, че пионер в изследванията на електромагнитните процеси в йоносферата е знаменитият учен Никола Тесла още в началото на ХХ век. Неговите заслуги като основоположник на радиотехниката на големите мощности са неоспорими, а е известно, че в сферата на научните му интереси влизало изучаването на електромагнитните свойства на Земята като цяло и именно той е бил действителният първооткривател на йоносферата.

Никола Тесла се е стремил да открие начин за безжично предаване на електрическа енергия на всякакви разстояния без съществени загуби и за целта експериментирал с йоносферата с помощта на изобретени от него предаватели на радиовълни с голяма мощност. Битува и една популярна хипотеза, че знаменитият Тунгуски метеорит от 1908 година, чиято тайна остава неразкрита и до днес, е резултат от експериментите на Никола Тесла, вследствие на които, малка част от йоносферата, приведена в резонанс от предавателите на Тесла, е произвела разряд над сибирската тайга. Ще напомним, че мощността на тунгуския метеорит се изчислява близо 30 мегатона тротилов еквивалент, което съответства на мощна термоядрена бомба.

Дейността на Никола Тесла и досега е забулена в тайна, а след смъртта му неговият научен архив е конфискуван и засекретен от ФБР на САЩ. Но е достатъчно достоверен фактът, че през 1960-те, в редица страни започва строителството на съоръжения, аналогични на предавателите на Тесла с използване на съвременни технологии и разбира се, доста по-мощни. Официалното им предназначение е за изучаване на йоносферата. Най-известното подобно съоръжение е станцията на ХААРП (HAARP – High Frequency Active Auroral Research Program програма за високочестотни активни аврорални изследвания) в Аляска, принадлежаща на ВВС на САЩ.

Ще се спрем по-подробно на описание на принципите на действие и възможностите на станцията ХААРП, а после ще споменем за останалите, подобни на нея станции, построени в последно време в различни страни от света. Официално станцията  ХААРП е предназначена за комплексно изследване на йоносферата и магнитосферата на Земята, полярните сияния, причините и механизмите на нарушение на радиовръзките, а също така и за решаване на задачи по далечното и свръхдалечното разкриване на обекти в противовъздушната и противоракетна отбрана, откриване и дислокация на подводници и дълбинно сондиране на земните недра.

В основата на  ХААРП лежи свръхмощен радиолокатор от декаметровия диапазон (този диапазон примерно отговаря на късовълновия диапазон 25 метра в радиоприемника) и включва антенно поле с ФАР – фазирана антенна решетка, комплекс с приемно-предаваща, обработваща и управляваща апаратура, а също така и мощна напълно автономна електростанция с многократно резервиране.

Антенното поле на ХААРП е неподвижно, за разлика от повече радиолокатори, но технологията ФАР позволява получаването на мощен остронасочен лъч в произволно направление. Мощността на излъчване на ХААРП е 3600 киловата, а в импулс – до 10 000 киловата, което е с няколко милиона пъти повече от радиоизлъчването на Слънцето в декаметровия диапазон.

Цялата тази огромна мощност може да бъде фокусирана от антенното поле на малък участък от пространството. В зоната на въздействие на такъв лъч в йоносферата се наблюдава голямо нагряване, образуване на плазмени сгъстявания с дължина от порядъка на километър – гигантски кълбовидни мълнии, а импулсното резонансно въздействие води до стимулираното освобождаване на собствена ерегия от йоносферата в избрани области от пространството.

Чрез радиоизлъчване от ХААРП може да бъде нарушена късовълновата радиовръзка във всеки район от Земята и да бъде извадено от строя всяко радиоелектронно оборудване на граждански и военни обекти, в това число и на ядрените балистични ракети, което напълно ще парализира икономиката и въоръжението на потенциалния противник. Стимулираното освобождаване на вътрешна енергия от йоносферата, превъзхождаща много хиляди пъти енергията на ХААРП, може да влияе на времето и климата в избран район от планетата, и да отвори път на климатичните войни.

Станцията на ХААРП в Аляска е най-известна от публикациите в средствата за масова информация. Била е построена през 1997 година. Но не е единствена и вече дори не е най-мощната в проекта ХААРП. Преди нея са били построени станциите  EISCAT (с мощност на радиоизлъчването 1200 киловата) и SPEAR (с мощност на радиоизлъчването 288 киловата) в Норвегия, както и станцията  HIPAS, също в Аляска. През 2001 година е построена петата станция от проекта ХААРП в Гренландия, мощността на радиоизл ъчването й е 11000 киловата и засега е най-мощната.

Трябва да обърнем внимание на това, че всичките пет станции на проекта ХААРП са разположени в зоната на
 северния аврорален връх, своеобразна магнитна фуния към северния магнитен полюс на Земята, където протича предаването на потока от заредени частици и плазма, излъчвани от Слънцето в йоносферата. Тоест станциите ХААРП са разположени именно, там където е възможно най-ефективното управление на процесите в йоносферата. Чрез насоченото въздействие върху йоносферата станциите на ХААРП могат да управляват времето и климата на цялото Северно полукълбо на Земята. И реално именно това се случва – от 2002 година, когато проектът ХААРП се разгръща в пълен мащаб, се увеличава рязко количеството на аномалните климатични явления в северното полукълбо

В СССР през 1960-те – 70-те години също са построени станции по изучаване на йоносферата, аналогични на ХААРП. Към днешна дата са известни четири, които са разположени на територията на Русия, Украйна и Таджикистан: Станцията „Сура“ във Василсурск, в Нижегородска област, станцията в Апатити, Мурманска област (Русия), станцията до Харков (Украйна); станцията край Душанбе (Таджикистан). Няма реална информация доколко функциониращи са те понастоящем, но ако се съди по публикациите в медиите, станцията „Сура“, принадлежаща на нижегородския Научно-изследователски радиофизичен институт е напълно работоспособна.

Мощността на радиоизлъчването и е 750 киловата, а параметрите на оборудването и принципът на действие са аналогични на станциите от проекта ХААРП. Именно в „Сура“ е открит ефектът на резонансния отклик на йоносферата, когато е нагрявана чрез радиоизлъчване, което, както вече споменахме, води до стимулирано освобождаване на вътрешна енергия от йоносферата и предаването й в тропосферата. Тоест, независимо че „Сура“ е разположена в средните ширини, а не в подполярните области, тя също с успех може да бъде използвана за управление на времето и климатичните условия.

Нека обобщим. На прага на третото хилядолетие човешката цивилизация се е превърнала в най-мощен фактор на влияние в средата, която обитава. Засега, за съжаление, това влияние е отрицателно – безразсъдно, хищническо използване на природните ресурси на планетата от човека, продължаваща ескалация на научните изследвания с цел създаване на нови оръжия – всичко това доближава човечеството към този опасен предел, отвъд който цивилизацията ще бъде изложена на разрушителни сътресения, упадък и гибел.

Климатичните аномалии, както ни убеждават гореизложените факти, не трябва да бъдат приемани единствено като следствия от глобалното затопляне или като последици от замърсяването на околната среда с парникови газове. Прекалено много са вече свидетелствата за съществуването на технология за управление на климата, използвана за военни цели, макар и все още тихомълком. Но за проницателния ум вече не е тайна – пътят пред климатичните войни е вече отворен. И все пак, не всичко е така мрачно в бъдещето. В тази връзка ни се иска да се обърнем към предсказанието на най-великия пророк на човечеството Мишел Нострадамус. Нека разгърнем неговите „Центурии“:

Центурия I, Катрен 22.

Оригиналът на френски:

Ce que viura & n'aiant aucuns sens,
Viendra leser a mort son artifice:
Autun, Chalon, Langres & les deux Sens,
La gresle & glace fera grand malefice.

Превод:

„Обектът, загубил чувствителност, благодарение на изобретението, в края на краищата ще стане причина за своето унищожение. [Градовете на Франция] Отен, Шалон, Лангр и [двата] Санс ще пострадат силно от градушка и застудяване“


Тълкование от книги Долорес Кенън „Беседи с Нострадамус“:

„С времето човечеството ще изобрети и построи специални устройства, позволяващи му да променя условията на времето съгласно неговите потребности. Компютрите, задействани в тази програма ще започнат да се самоусложняват и поради отсъствието на обичайната логика при взимането на решения, присъща единствено на хората, неочаквано ще моделират време, което в крайна сметка ще се окаже катастрофално за посочените в предсказанието градове. След което машините напълно ще излязат от строя и хората най-сетне ще разберат, че изкуственото променяне на природата е опасно, тъй като природните сили рано или късно ще вземат връх, и че това винаги може да се случи в най-неподходящия за човешката цивилизация момент.“

И наистина, обратното въздействие на йоносферата върху станции от типа на ХААРП е напълно възможно. И по сила ще е с несъизмеримо по-голямата енергия на йоносферните процеси, катастрофално и разрушително. А след катастрофата ще дойде закъснялото разбиране на гибелността на пътя на насилието над природата. Между другото, по някои сведения, в компютрите, управляващи станциите на проекта ХААРП се използват програми от типа изкуствен интелект. Но това вече е съвсем друга история...