ТРЯБВА ДА ОБЩУВАМЕ МНОГО ВНИМАТЕЛНО СЪС СВЕТА НА МЪРТВИТЕ

За да не ни отнесе черният влак...

Една жена се пенсионирала. Тя дълги години работила; такъв бил характерът й – не искала да стои в къщи. Но се наложило да напусне, сменило се ръководството и я помолили да си тръгне. Жената организирала хубав прощален празник в хубав ресторант, а след това решила да се заеме с ремонт са квартирата си.

Но й било мрачно, като пчела, изостанала от рояка, или птица -  от ятото.

Жената с радост тръгнала на срещата със съучениците си, за да пообщува със старите си приятели, да получи нови впечатления, да сподели живота си…

На срещата изпитала ужас. 20 години не била ходила на тези срещи, нямала време. Видяла посивели, остарели хора, може би и тя изглежда така? Съучениците й били малко. Много от тях напуснали белия свят. Жената незнайно защо си спомнила повестта на Агата Кристи за десетте малки негърчета. Едното било ужилено от пчела, другото се заразило с болест, третото отишло на риболов и не се върнало…

Бившите й съученици, днес възрастни хора, й поставили задача. Да заснеме видео за починалите. Да използва стари  снимки, откъси от домашни видеа, спомени на роднини и съученици… Да заснеме  филм за онези, които са си заминали, но са останали в сърцата...

Тамара започнала да се занимава с този филм. Била отговорна, добре се ориентирала в компютърните програми, пишела добре… Тя посетила приятели и роднини, събрала снимки, стари, изпокъсани, избелели… И цели дни работела над филма… Докато един ден се оказала в болница в тежко състояние.

Ставало й все по-зле, но тя не обръщала внимание, докато  й станало много лошо. И през цялото време, докато работела над видеото, сънувала кошмари. Макар че в тях нямало нищо страшно. Влак и в него – починалите. Те викали Тамара, протягали ръце към нея – идвай по-скоро, тръгваме! Влакът - черен, вагоните - черни, и слаба светлина на входа на вагона, като в катафалка…

Или сънувала младите си приятели в една чудесна градина. Усмихвали се и я канели да остане. Нищо страшно...

Тамара се събуждала, обляна в студена пот, защото в усмивките на мъртъвците имало някакъв вледеняващ ужас…

Тамара много дълбоко надникнала в съдбата на починалите. По цели дни  разглеждала и сканирала снимките на своите връстници, с които била емоционално свързана. Тя не искала това, но възникнала много здрава връзка с тях. Те гледали от снимките, леко се усмихвали, сякаш казвали: „Твоето време дойде. Ние умряхме. Приготвяй се и ти!“

Тамара и без това преживявала онова, което наричат „социална смърт“. Цял живот работела с хора, била вградена в колектива, усещала се част от цялото. А сега останала пчела без кошер, птица без ято. И неволно се синхронизирала с починалите, превръщайки се в член на този "колектив"…

И разбира се, информацията за това, кой от какво боледувал, как страдал, как умирал, също заседнала в душата й. Диагнози, сълзи на близките, безнадеждност, страдания… По цели дни да се занимаваш с такава важна и полезна, но много тъжна и страшна работа, не е никак весело. Тамара се вплела в  починалите...

Наложило се да изостави това занимание по съвета на един възрастен и умен доктор. Той поговорил в болницата с Тамара и след това казал, че от емоционалната настройка и от кръга на общуване зависи изцелението й. „На починалите вече не можете да помогнете. Живите ще забравят за този филм, а вие можете да загубите остатъка от силите си… Вижте, вие цялата треперите при мисълта, че трябва да продължите тази печална работа. Вашето кръвно е скочило, ето цифрите. Вашият организъм се съпротивява, Тамара Николаевна… Така че за всички ще бъде добре, ако останете при живите. А вашите съученици точно това биха искали…“

Тамара послушала лекаря. След това научила, че такива истории не са рядкост. Всичко зависи от състоянието на онзи, който събира информация за починалите, от това, каква е целта й, от чувствителността на човека, от неговото обкръжение. Ако той  е сам, не бива да върши тази работа.

Трябва да общуваме много внимателно със света на мъртвите. Едно е да пазим спомена за нашите близки, друго – в сложно психическо състояние, всеки ден да ровим в живота на починалите, да гледаме снимките им, да ги качваме в компютъра си… Да ги „качваме“ в личния си свят…

Тамара оздравяла. Поръчала помени за починалите по всички правила. И отишла за два месеца на санаториум. Там се занимавала с гимнастика, разхождала се, играла и водела интересни разговори на теми от живота. Защото живите трябва да живеят. Да се пазят. И да се радват на живота. Да не се потапят твърде много в света на смъртта, за да не си заминат преждевременно с черния влак…

Анна Кирьянова