НАШИТЕ ЛЮБИМИ МЪРТВИ ВИНАГИ БДЯТ НАД НАС

Аз зная колко е тежко, когато си отиде близък човек. Понякога тежестта остава за цял живот. Но времето я облекчава, с утешение и защита.

Една жена тежко преживявала смъртта на приятелката си. Те от деца били все заедно. Дружили, никога не се карали, помагали си. Жената знаела, че в най-трудния период може да дойде, даже през нощта. И ще каже грубовато, но с любов: „Те реви, Танка! Какво ли не сме минали?! Давай да мислим какво да правим! Ще намерим изход!“

Приятелката била като защита от ударите на опасния живот. И Таня се отнасял към Нина по същия начин.

Двете се разбирали от половин дума. Звънили си едновременно. И били готови да дадат всичко, ако потрябва…

Те заедно отгледали децата си. Заедно почивали. Разхождали се в парка след работа. Заедно остарявали.

Дружбата им била като въздуха. Толкова необходима, че не я забелязваш…

А след това Таня заминала в командировка. А Нина бързо заболяла, простинала и внезапно напуснала този свят.

Таня осиротяла; тя не усетила веднага тежестта на удара… Но с всеки ден тя разбирала и й ставало все по-тежко. Все по-болно. Таня се чувствала беззащитна и слаба, макар че мъжът и децата й я утешавали.

Таня лошо си спомняла погребението. И след един месец тръгнала да навести приятелката си на гробищата… - как безнадеждно звучат тези думи! Тръгнала с автомобила си.

Макар че имала любими близки, Таня усещала, че е сама. Отишла си част от нея, нейната защита от света, нейната опора. Дъждът валял като из ведро. Как да стигне до приятелката си? Нямала чадър. Таня отворила багажника;  поне постелка да намери, за да наметне раменете си. За всеки случай там имало постелка…

И чадър!

В багажника лежал чадър люляков цвят с ириси, с бяла ръчка. Чадърът на Нина! Навярно някога го сложила в багажника и забравила. Макар че Таня не помнела такова нещо. Нина толкова се радвала, като го купила.

Но няколко години нямало дъждове. И чадърът по някакъв мистичен начин се оказал в багажника… Може би са го сложили там, когато излизали сред природата? Таня отваряла багажника много пъти – там лежала само сивата постелка.

Таня отворила люляковия чадър. Чадъра на отишлата си приятелка. И тръгнала, защитена от него.

И настъпило облекчение. Таня разбрала, че онези, които ни обичат, си заминават, но оставят своята защита, своя чадър. И ни подават невидима ръка, за да не паднем и не се подхлъзнем.

Понякога сме толкова потопени в мъката си, че машинално вземаме чадъра или получаваме друга помощ… Горчиво плачем, болно ни е и не забелязваме… Но в един миг ни става по-леко, за един миг спират сълзите ни и студеният дъжд на раздялата…

И много хора вървят под невидими чадъри; любовта и защитата на нашите любими хора са винаги с нас.

Анна Кирьянова