В приказките всичко е истина. Всички приказни същества са истински. Кои са драконите и как ни заключиха в тази клетка?

В приказките винаги е имало повече истина, отколкото хората си позволяват да признаят. Всички онези същества, които днес наричаме „приказни“, всъщност са отражение на реалности, които някога сме познавали. Това са светове, до които сме имали достъп, способности, които са били естествена част от човешкото съществуване. Затова въпросът кои са драконите и как сме се оказали затворени в тази ограничена клетка на света, в който живеем днес, е много по‑логичен, отколкото изглежда на пръв поглед. Магическото мислене, което днес се осмива и се смята за детинско, всъщност е естественото състояние на човека. Това е състояние, в което възприемаме света по‑широко, по‑дълбоко и по‑истински — както го правят децата, които по рождение усещат чудесата, помнят други светове и вярват в способности, защото са ги носили. Но ние, възрастните, първо им четем приказки, разказваме им за Дядо Мраз, за магия, за невидими същества и за тайни светове. После, когато тръгнат на училище, им казваме, че всичко това е било лъжа, че сме ги заблуждавали, че чудеса няма, че магия няма, че светът е само това, което виждат очите. Така децата растат в дисонанс — измамени, объркани и наранени. Първо им даваме магия, после им я отнемаме. Първо им казваме, че светът е необятен, после им казваме, че е ограничен. Първо им казваме, че всичко е възможно, после им казваме, че нищо не е. Когато пораснат, обществото започва да им се подиграва за магическото мислене. Да вярваш в космоса, в полети до Луната, в политици и институции е нормално. Но да вярваш в дракони, елфи и други светове е „ненормално“. Ако вярваш в такива неща, трябва да отидеш на психолог, защото „нещо не е наред с теб“. Истината е, че магическото мислене е опасно за системата. То отваря врати, задава въпроси, разширява граници и напомня, че светът не е това, което ни показват. Затова се потиска. Но драконите не са измислица. Те са отделна раса — съществували са и съществуват. В много култури, особено в китайската, драконите са централни фигури. Това не е случайно. Хората не могат да измислят нещо, което не съществува никъде. Митовете са спомени. Приказките са кодове. Легендите са знания, предавани през времето. Драконите са били смятани за архитекти на пространствата и световете — същества с огромен интелект, сила и способност да моделират реалността. Те не са влечуги, не са рептили, не са животни. Те са съзнания — същества от други нива на съществуване. Някога сме живели заедно, защото световете са били свързани. Според много древни знания Земята някога не е била изолирана. Световете са били свързани като клетки в огромна структура. Пътуването между тях е било естествено. Атлантида, Лемурия и други цивилизации може да не са били на нашата Земя, а в съседни клетки, достъпни чрез портали, врати и енергийни коридори. Но нещо се е случило. Някой е затворил нашата клетка. Отделили са ни, изолирали са ни, прекъснали са връзките. Ние сме останали тук — в ограничена версия на реалността, в свят, който виждаме като единствен, защото ни показват само него. Възможно е дори светът, който виждаме, да е холограма — проекция, създадена, за да не виждаме истинските руини, истинската структура и истинските светове отвъд. Всичко това е направено, за да бъдем контролируеми, за да работим, за да не задаваме въпроси, за да не си спомняме кои сме и за да не открием какво можем. Ако някой започне да си спомня, има психология, диагнози и етикети, които да го върнат обратно в „нормалността“. Въпреки всичко паметта на фините тела остава. Спомените се връщат. Интуицията се събужда. Хората започват да усещат, че светът не е това, което изглежда. Че има нещо отвъд. Че приказките не са измислица. Че драконите не са мит. Че световете са много. Че клетката е само временна. Че истината е много по‑голяма, отколкото ни казват. Затова приказките са истина — защото те са последният прозорец към знанието, което някога сме имали, и първата врата към знанието, което предстои да си върнем.