Пътник във влак в Казахстан видял несъществуващ град. Историята на Мейрамбек Касъм

Интересен епизод се случил с жител на Казахстан. Мейрамбек Касъм седнал в купе на влак и тръгнал за Балхаш от Костанай с прекачване в Астана. Маршрутът бил познат и бил пътуван многократно. Пътуването щело да отнеме 24 часа плюс 19 часа, но цените на билетите били доста разумни. Ако ситуацията позволява почивка, защо да преплащаме? Това била логиката на Мейрамбек и е разбираема. Брат му живеел в Балхаш и го поканил на риболов. Почивката е идеалното време за такъв отдих.

Тръгнали през деня и пристигнали в Астана около полунощ. Прекачването било направено навреме, но трябвало да чакат около 15 часа. През това време Мейрамбек се разхождал из града, наслаждавайки се на местните гледки. Градът се бил преобразил през последните 20-25 години, въпреки че все още имало много неща за подобряване. Астана изглеждала по-добре от родния му Костанай. След като се разходи до насита, мъжът се върна на гарата и зачака влака си. Най-накрая дългото чакане приключи.

Мейрамбек пътуваше към Балхаш.

Вторият етап от пътуването включваше още 13 часа пътуване. След като напусна града, гледката през прозореца разкри местната природа. Към вечерта Мейрамбек започна да се унася. Отначало се бореше, но после осъзна, че е безполезно. Купето след Астана беше празно, така че никой не можеше да наруши спокойствието му. Казахстанецът се събуди около 1:00 часа сутринта. Все още му оставаха два часа и половина пътуване. Влакът сякаш беше спрял на някаква гара. По някаква причина нямаше светлини на перона или сгради наоколо. Събуди се с чувство на освежаване, сякаш беше заспал дълбоко.

Влакът остана спрян. Мейрамбек излезе от купето и надникна през прозореца от другата страна. Нито една светлина, нито фенер. Стигна до вестибюла, но там нямаше никой. Кондукторът не се виждаше никъде. Перонът беше невидим в тъмнината. Изглеждаше, че са спрели напълно, по някаква причина, насред степта. Стоях във вестибюла около десет минути – никакво движение.

Излязох навън. Нямаше жива душа. Първото нещо, което си помислих, беше, че е нощ, вероятно спят. После се сетих как по време на спирки кондукторите стоят на вратите на вагоните, за да се уверят, че никой няма да излезе. Нямаше никой тук и вратите бяха отворени. Отидох до съседните вагони и вървях покрай тях – никой.

Проблесна ми една мисъл: може би сънувам? Не се ущипнах, а си ударих силен шамар – заболя. Вероятно не беше сън. Но къде бяха отишли ​​всички? Търсейки отговори, Мейрамбек стигна до локомотива. Машинистът определено трябваше да е там. Той беше изумен – дори него го нямаше. Вратата беше отворена, а машинистът го нямаше.

Пътникът се върна във вагона си и започна да крачи из купетата. Всички бяха празни. Нямаше вещи, нямаше хора, а вратите бяха просто затворени, отключени. Мъжът грабна нещата си и искаше да се обади на брат си, но забеляза, че няма телефонен сигнал. Реши да продължи по железопътната линия. Със сигурност щеше да води до някаква платформа или град.

Звездите и луната светеха както обикновено. Може би е имало повреда и са го забравили? Малко вероятно, но мъжът не можеше да измисли друго обяснение. Съдейки по часовника си, беше вървял три часа и половина и видя град в далечината. Изненадващо, сградите бяха по-високи от тези в Астана, а светлините на този мегаполис бяха толкова ярки, че би било невъзможно да не го забележиш. Изглеждаше обаче сякаш току-що се беше появил.

Мейрамбек ускори крачка. Вече се чувстваше неспокоен и копнееше да е сред хора. Зазоряваше. В сутрешната светлина този мегаполис изглеждаше още по-фантастичен. Огромни метални устройства, като от научнофантастичен филм, и някакви платформи, също съдържащи конструкции, летяха около него.

Реките водеха директно към този град. Мейрамбек се изнервяше и проверяваше телефона си все по-често, но все още нямаше сигнал. Мегаполисът беше все още на 3-4 километра разстояние. Какво беше това място, за което никога не беше чувал, въпреки че беше живял целия си живот в Казахстан? Очевидно в някакъв момент присъствието на мъжа беше забелязано. Летящи обекти се насочваха към него от града. Изглеждаше едновременно фантастично и плашещо. Ами ако бяха враждебни? И точно това се случи...

Мъжът видя някакъв нереален град.

Един от тях се носеше на 20-30 метра над него и светеше в оранжево. След това обектът излъчи лъч в посока на Мейрамбек. Той покри лицето си с ръце, но това не помогна. Последното нещо, което казахстанецът си спомняше, беше присвиване на очи. Отвори очи и видя същите железопътни линии, но наблизо нямаше град. Отдалечи се и седна на тревата, опитвайки се да разбере какво се е случило.

В този момент на телефона му пристигнаха известия за пропуснати повиквания и съобщения от брат му. Той искаше да разбере защо Мейрамбек не е пристигнал с влака, както беше планирано. Опомнявайки се, мъжът се обади и каза просто: „Ще отнеме много време да обясня. И няма да повярвате! Ще дойда веднага щом мога.“