КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА ТУК? КЪДЕ СМЕ? И КАК СТИГНАХМЕ ДОТУК?

Какво, по дяволите, става тук, къде сме попаднали и как изобщо се озовахме в това странно, необяснимо, безкрайно преживяване, което наричаме живот, без да знаем какво означава, откъде идва и защо ни е дадено, сякаш сме били хвърлени в някаква игра, която никой не ни е обяснил, без правила, без инструкции, без начало, без спомен, без контекст, без нищо, което да ни подскаже какво трябва да правим, какво се очаква от нас и защо изобщо сме тук. По някакъв начин, който никой не разбира, ние се озоваваме на така наречената планета, в така наречения живот, в така нареченото тяло, което не сме избирали, не сме проектирали и не сме поискали, но въпреки това сме принудени да живеем в него, да го носим, да го поддържаме, да го влачим през години, които не сме поискали, и да се преструваме, че всичко това е нормално, естествено и правилно. Сякаш сме се събудили в сън, от който не можем да избягаме, сън, който се повтаря отново и отново, живот след живот, без да помним началото, без да знаем края, без да разбираме смисъла, ако изобщо има такъв. Ние не знаем как сме се озовали тук, защо сме тук, с каква цел сме тук, какво трябва да направим и какво, по дяволите, се случва около нас, докато всички останали се разхождат по улиците, обядват, планират сватби, купуват мебели, гледат телевизия и се държат така, сякаш това е най-нормалното нещо на света, сякаш не е странно, че сме попаднали в реалност, която никой не може да обясни. Как стигнахме дотук, как се озовахме в тази дупка, в този свят, в тази игра, в която никой не знае правилата, но всички се преструват, че ги знаят, и продължават да живеят, да работят, да се женят, да раждат деца, да готвят вечеря, сякаш това е единственото, което може да се прави, сякаш това е нормално, когато не е, когато нищо тук не е нормално.

Ние сме хвърлени в игра, в която не знаем какво се случва, не знаем защо сме тук, не знаем какво трябва да правим, и въпреки това всички се държат така, сякаш всичко е наред, сякаш няма нищо странно в това, че се раждаме без спомен, живеем без разбиране и умираме без отговори, само за да се озовем отново тук, в същата игра, в същия свят, в същия цикъл, който никой не може да прекъсне. Нещо определено не е наред с това, нещо в цялата тази конструкция е сбъркано, защото как е възможно да не помним нищо, да не знаем нищо, да не разбираме нищо, а въпреки това да продължаваме да играем, сякаш сме се съгласили доброволно, сякаш сме подписали договор, който никой не ни е показал. От раждането ни казват какво трябва да правим, какво не трябва да правим, какво дължим, как трябва да живеем, какво трябва да ядем, къде трябва да учим, защо трябва да работим, как трябва да се държим, как трябва да мислим, как трябва да умираме, и след това, след всичко това, ние отново се озоваваме тук, сякаш никога не сме си тръгвали, сякаш никога не сме били свободни, сякаш никога не сме имали избор. Те ни разказват какъв е този свят, показват ни картинки, учат ни да помним, а не да мислим, учат ни да вярваме, а не да разбираме, учат ни да приемаме, а не да задаваме въпроси. Всичко, което знаем за този свят, е научено от книги, написани от хора, които също не са знаели истината, но са я предали като факт, а ние сме я приели, защото никой не ни е дал алтернатива. Ние не знаем нищо за себе си, не знаем нищо за телата си, не знаем откъде идват болестите, не знаем какво представляват, не знаем как да ги лекуваме, не знаем кои сме, не знаем какво сме, не знаем какво има вътре в нас, защото виждаме само външната обвивка, а вътрешността остава мистерия. Ние не знаем нищо за историята на това място, в което живеем, защото всичко, което знаем, е написано от хора, които не са били там, но ние вярваме, защото така са ни научили. Мислим, че живеем на топка, защото така е нарисувано в учебника, въпреки че никой от нас не е виждал тази топка, но въпреки това се смеем на тези, които се съмняват. Показват ни снимки от космоса, но никой от нас не е бил там, никой не е видял нищо с очите си, но всички вярват, защото така е по-лесно. И тогава идва въпросът: как стигнах дотук, аз, съзнанието, което мисли, което усеща, което пише тези думи, как се озовах тук, кой ме постави тук, кой ме довлече, кой ме измами, кой ме настани в тази реалност, която не разбирам.

Защо хората се преструват, че всичко е наред, когато не е, защо никой не задава въпроси, защо всички приемат този свят като даденост, когато той е най-голямата загадка, която някога сме срещали. Сякаш сме попаднали в сън без начало, без първа сцена, без първа страница, без първо изречение, просто се озоваваме в сюжета, без да знаем как сме влезли в него, и продължаваме да играем ролята си, без да се питаме откъде започва всичко. В сънищата си никога не виждаме началото, просто се появяваме в тях, знаем кои са хората, знаем какво правим, но не знаем откъде идва всичко това, и въпреки това го приемаме за нормално. Точно така живеем и тук — без начало, без обяснение, без спомен, без смисъл, като роботи, които ходят на работа, готвят вечеря и раждат други роботи, без да се питат защо. Това е лудост, защото сме повярвали на картинки, на текстове, на истории, написани от хора, които не знаят повече от нас, но са ни убедили, че знаят. Откъде дойдохме, не като тела, а като съзнания, като енергия, като мисъл, откъде идва това, което наричаме „аз“, кой го е поставил тук, защо, с каква цел. Сякаш сънуваме и продължаваме да играем предварително зададен сценарий, без да се опитаме да се събудим, без да се опитаме да се върнем там, откъдето сме дошли, без да се питаме дали изобщо можем да се събудим. Какъв е този сюжет без начало и край, като откъснато парче от филмова лента, което някой е пуснал пред нас, а ние сме приели за реалност. Защо всички се преструват, че всичко е наред, когато не е. Има ли някой тук, който е още буден. Здравейте.