Историята на пожарникар, който пътува в друго измерение и среща стари приятели (които не познава)

 Често чета различни истории за пътешествия до други светове, преживявания извън тялото и странни срещи с непознати същества, както заради работата си като писател, така и от чисто любопитство, защото всяка такава история носи различен вкус, различна вибрация, различна истина, която понякога се усеща като измислица, понякога като заблуда, а понякога като нещо толкова реално, че дори фантастичните елементи звучат правдоподобно, защото оценявате човека, който разказва, неговата психологическа устойчивост, способността му да запази хладнокръвие в екстремни ситуации, липсата на желание за слава или пари, защото такива истории днес не носят нито едното, нито другото, и точно това ги прави още по-интересни, още по-магнетични, още по-истински. Една такава история идва от бивш пожарникар, човек, който е свикнал да влиза в горящи сгради, да спасява животи, да стои лице в лице със смъртта, да не си позволява паника, да не си позволява измислици, защото в неговата професия фантазиите убиват. Каня ви да се потопите в този необичаен разказ и сами да решите дали е истина или не, защото както казват героите от „Досиетата Х“, истината е някъде наблизо, понякога толкова близо, че дори не я забелязваме. Този мъж, преживял клинична смърт, твърди, че се е озовал в друго измерение, изпълнено с огромни, светещи, многоцветни звезди, които не били просто звезди, а живи същества от енергия, вибриращи, пулсиращи, приветливи, сякаш го познават отдавна, сякаш го чакат, сякаш са негови стари приятели, които той не помни, но които го помнят. Той казва, че животът на Земята изведнъж му се сторил като илюзия, като игра, като измама, предназначена да накара хората да забравят кои са всъщност, да забравят истинската си природа, истинската си сила, истинската си същност. Споменава, че е виждал същества, напомнящи на извънземните от научнофантастичния филм „Общност“, но не като заплаха, а като наблюдатели, като пазители, като онези, които стоят между световете. Бил Летсън, пенсиониран пожарникар от Централното крайбрежие на Калифорния, споделя спомените си за това дълбоко преживяване близо до смъртта, което е имал през 1994 г., докато е бил на служба, и което толкова го е объркало, че е пазил историята в тайна около 15 или 16 години, защото не е знаел как да я обясни, не е знаел дали някой ще му повярва, не е знаел дали самият той я разбира. След като се пенсионира, спомените изплували с нова сила, като вълна, която се връща от дълбините, и го подтикнали да търси отговори, да се обърне към древните традиции, към шаманските учения, към мирогледа на коренното население на Америка, защото там, в тези знания, се крие различна версия на реалността, различна от тази, която човечеството е възприемало през последните стотици години. През 1994 г. той работел като парамедик и пожарникар в Станция 11 в Голета, Калифорния, по време на тежка грипна епидемия, която претоварила болниците в Санта Барбара, и екипът му непрекъснато реагирал на спешни повиквания. Едно от обажданията ги отвело до дома на жена в тъмна стая с плътно спуснати завеси, която била в критично състояние. Бил се навел над нея, сложил ѝ кислородна маска, но докато я намествал, жената издишала, а той неволно вдишал въздуха, който излязъл от дробовете ѝ, и почти веднага усетил, че нещо не е наред. Няколко дни по-късно състоянието му се влошило рязко, започнал да повръща обилно, да губи течности, да се дехидратира, пулсът му се ускорил до 150 удара в минута, но на китката му не се усещал, което означавало изключително ниско кръвно налягане. Племенницата му извикала линейка, пожарникарите от окръг Санта Барбара пристигнали, пуснали му интравенозна инфузия и го откарали по спешност в болница „Санта Мария“. Болницата била препълнена, лекарите били претоварени, предписвали едни и същи лекарства на всички пациенти, и Бил, макар да се чувствал по-добре, се съгласил да му поставят инжекция, която не е трябвало да приема. Веднага след инжекцията очите му се обърнали назад, той паднал на леглото, персоналът се втурнал да го спасява, но състоянието му се влошавало, кръвното му налягане спаднало до 40 mmHg, и той бил преместен в интензивно отделение. До сутринта състоянието му се стабилизирало, лекарите казали, че го е спасила физическата му подготовка, но това, което се случило през нощта, било нещо съвсем различно.Под въздействието на лекарството кръвоносните му съдове се разширили прекомерно, нарушили кръвообращението, и около 1:00 или 1:30 ч. той почувствал, че напуска тялото си, сякаш излиза от задушен, горещ килер в огромно, открито пространство, изпълнено със светлина. Озовал се сред ярки, огромни, многоцветни звезди, които блестели около него като живи същества, изпълнени с любов, сякаш го познават, сякаш са били с него винаги, сякаш са негови приятели от друг живот, от друга реалност, от друго измерение. Той осъзнал, че самият той е огромен облак от енергия, че това състояние е абсолютна радост и свобода, че земният живот е трудно изпитание, че истинската му природа е била забравена, че всичко на Земята е илюзия, игра, трик, който съпътства прехода в материалната реалност. И тогава се случило нещо още по-странно – сред тези звезди, сред тези енергийни същества, той срещнал хора, които го поздравявали като стар приятел, които го гледали с обич, които се държали така, сякаш го познават отдавна, но той не ги познавал, не ги помнел, не знаел кои са, но усещал, че са част от него, част от миналото му, част от истинската му същност. Те му говорели без думи, чрез светлина, чрез вибрация, чрез енергия, казвали му, че не е сам, че никога не е бил сам, че земният живот е само кратък сън, че истинският дом е тук, сред тях, сред звездите, сред енергията, сред измерението, което е отвъд всичко познато. И когато се върнал в тялото си, когато отворил очи в болницата, той знаел, че никога няма да бъде същият, че е видял нещо, което не може да бъде забравено, че е срещнал приятели, които не познава, но които го познават, че е бил в свят, който е по-истински от нашия. 

Докато се движи в безкрайната шир, той забелязва блестящи сфери около себе си, като ярки, многоцветни звезди. Всичко около него е пропито с чувство на любов, щастие и безусловно приемане – сякаш се е върнал на място, където винаги е бил добре дошъл. Всичко се усеща като празнично посрещане – сякаш е бил дълго очакван. Изведнъж той се озовава в отчетливо осезаемо пространство, което се усеща реално, с предмети, приглушено осветление, маси и някакво оборудване. На това място има същества и три ниски фигури стоят точно пред него – едри, облечени в тъмни наметала с качулки. Той може да различи чертите на лицата им: усмихват се широко, а очите им блестят. Очевидно са развълнувани и с весел смях започват да му задават въпроси. В началото Бил се почувства объркан, но после му дойде на ум спомен от филма „Общност“, който беше гледал преди много години. В него участваха малки, подобни на елфи същества – точно като тези, които стояха пред него. Тези фигури обаче бяха весели, дружелюбни и пълни с пакости. Те започнаха да го разпитват: „Как мина? Какво можеш да ни кажеш? Какво научи?“ Един от тях го погледна и каза на останалите: „Той не ни помни“, след което всички избухнаха в смях. Бил започна да усеща нещо познато в тях, въпреки че все още се чувстваше дезориентиран. В този момент се появи друго същество, очевидно играещо ключова роля. Беше високо и стройно. Тялото му приличаше на пара или лека мъгла и с всяко движение се плъзгаше и извиваше, сякаш под вода. Това същество също имаше широка усмивка и ярки, живи очи. Въпреки чувството за лидерство, цялата атмосфера остана лека и весела. Докато това високо същество се приближаваше, Бил беше обзет от мощно усещане – гърдите му се разшириха, гърлото му се стегна и той почувства, че ще се разплаче от мощната вълна на любов, излъчваща се от тази фигура. Чувството беше толкова дълбоко и мощно, че едва поносимо. Пространството около него беше безструктурно – нямаше строг ред, само светлина, смях и топла, радостна енергия. По време на клиничната си смърт Бил постоянно се чувствал сякаш е извън тялото си, в съвсем различно пространство. До него имаше висока, едва различима фигура и три по-малки същества. Той очакваше, че ще претърпи някакъв преглед на живота си – че ще погледне назад и ще види всичко, което е направил. Вместо това обаче високата фигура се засмя и попита: „Откъде искаш да започнеш?“ Бил спомена само няколко дребни съжаления — като например, че не е приел предложението да стане островен рейнджър, въпреки че жена му наистина го е искала — но не можеше да си спомни нищо наистина сериозно. Време е да се върнем. Тогава високата фигура обяви, че е време да се върне. Бил беше смаян и отказа, твърдейки, че няма причина да се връща. Той възрази, че само жена му и родителите му ще го помнят и макар че ще са тъжни, с времето ще го преживеят. Фигурата намери тази реакция за забавна и просто спокойно повтори: той наистина трябваше да се върне. В този момент трите по-малки същества изчезнаха, сякаш пренесени в друго измерение, и цялото пространство около Бил започна да се разпада, сякаш се разпадаше на фрагменти. Тогава Бил почувства как започва да потъва – сякаш превключва на по-ниска честота. Той вярва, че реалността и различните нива на съществуване съществуват на отделни честоти, като канали на телевизор.Докато се приближаваше към физическото си тяло, той премина през място, чието съществуване отдавна не искаше да признае. Това беше тъмно, изолирано и безрадостно пространство, много близо до материалния свят. Той подчертава: никой не би искал да се задържи на такова място. След това той се върнал в тялото си. Когато дошъл на себе си, Бил се оказал свързан с апарат, а кръвното му налягане било критично ниско. Съзнанието му се носеше, но той забелязал, че кръвното му налягане постепенно се стабилизира. В един момент медицинската сестра осъзнала, че е дошъл в съзнание. Той ѝ казал, че не разбира защо е там, тъй като току-що бил „у дома“ – на мястото, където се чувствал истински себе си, сред стари приятели и братя, които познавал сякаш от вечността. Беше сигурен, че е мъртъв завинаги. Медицинската сестра отговори с усмивка: „Скъпи, припадна, но сега си отново сред нас.“ Бил намери това за смешно, но дълбоко в себе си изпитваше меланхолия. Въпреки че не беше депресиран, беше изпълнен с дълбоко разочарование – беше се върнал във физическото си тяло, когато искаше да остане в това спокойно, познато пространство. Нищо не се случи. Или не? Когато Бил се върна в тялото си, той усети как преживяването започва да избледнява, сякаш се разтваря в паметта. Знаеше, че ще дойде време, когато дори ще може да се убеди, че това никога не се е случвало. Но първо, той каза на всички, които биха го слушали. Той настояваше, че смъртта не е нещо, от което да се страхува. Наричаше го „шега“, защото според него хората просто я разбират погрешно. За него смъртта не беше край, а зашеметяващо подобрение – мигновен преход към нещо несравнимо по-добро. Хора, загубили близки – дете, родител – идвали при него, търсейки утеха. И той повтарял едно и също нещо отново и отново: никой не умира истински. Обяснявал, че няма загуба – само напускане на материалния свят, завръщане у дома. Говорил с увереност, защото дори след като напуснал тялото си, той останал себе си. Неговата личност, чувството му за хумор, вътрешният му свят – всичко останало. Не било прекъсване, а нежен преход. Той просто се озовал на различно място, но не престанал да бъде това, което е бил. Поради тази причина Бил е абсолютно сигурен: никой не изчезва завинаги – нито нашите близки, нито дори нашите домашни любимци. Те все още са там, само че в различни форми, оставайки с нас по начини, които може би не разбираме напълно. Споделянето на преживяванията му обаче не беше лесно. Той научил за капитан Тони Уди от ВМС, който имал подобно преживяване, и след като споделил историята му, бил предупреден от началниците си да мълчи. Бил се сблъскал с подобна ситуация: колега тихо намекнал, че го обсъждат и то не по най-позитивния начин. Това било зов за събуждане за него: въпреки че бил преживял може би най-невероятното нещо, което някога е чувал, хората не били готови да го приемат. Може да станем свидетели на нещо необичайно. Но нашият опит ще ни каже, че всичко това са халюцинации. Какво е било всъщност? Видения под въздействието на силни наркотици или нещо друго? Едва ли някой може да каже със сигурност. Някои от нас са преживели нещо подобно. Други – никога. Кой е прав? Сигурен съм в едно: ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ ТАМ.