ГИГАНСКИ  ПАЯЦИ

Това е запис на жителката на Бедик Харуна Отарова, направен от известния балкарски просветител Саид Шахмурзаев през 1973 г. (разказвачът е бил на 78 години по това време) и сега се съхранява в архивите на Кабардино-Балкарския институт за хуманитарни изследвания.

Ние го даваме в своята цялост:

„По времето на Нартите е имало големи паяци (размерите) на кошница. Те живеели в района на Тизил, в район, наречен Кердеюклу. Има хълм от Шаапопот. От двете страни на този стръмен хълм имаше дълбоки проломи.

Там, на кръстопът, в дефилето [и] живееха паяци [размерите] на кошница. Те изтъкаха паяжина (дебела) от ласото, примамиха [в нея] пътуващите, минаващи покрай тях, и се оплеха, изсмукаха кръв от тях. В тези дълбоки проломи около Шаушупот все още лежат костите и черепите на хората, които са били изядени от тези паяци.

Съветник на Нартите, Сатанай чу, че там и там паяци [с размерите на] кошница преграждат пътя на хората, примамват ги в [тяхната] паяжина и смучат кръв от тях. Чувайки това, тя разказа на Сосурук за всичко.

Сосурук заедно [със своята] армия от Нарт отидоха там, където бяха паяците. Когато стигнаха до там, те видяха в дълбоко дефиле [мрежи] и [техните] паяжини. Паяци, забелязвайки [шейни], се втурнаха [към тях]. Някои от шейните загинаха. Шейната обаче триумфира и унищожава [всички] паяците. Нарт Сосурук изпрати до Сатанай [пратеник] с новината, че са победили паяците. Сатанаи дойде [там] и видя чужди паяци [размерите] на кошница бяха убити.

[По желание] Сатанаи събра паяжина от тези паяци, натовари ги на коне и ги заведе в страната на Нарт. Платна са изтъкани от тази мрежа, [шият] дрехи за армията на Нарт. Дрехите, изработени от паяжината на тези паяци, не се намокриха. Тя беше [много] силна, в студа [в нея] беше топло, в жегата прохлада. [Шейните, облечени в тези дрехи, не взеха стрели или саби. Тези дрехи от паяжина блестяха ослепително.

Веднъж, когато армията на Нарт тръгна на поход, по пътя срещна голяма група емегени. Емегените, виждайки [шейната], решили да влязат в борба с тях. Обаче лъскавите дрехи [на шейната] осветявали проломите, пътищата, ослепявали [Емеген] и те не издържали, уплашили се и се втурнали да бягат.

[Шейните] започнаха да преследват емегените и ги откараха до дефилето Шаушугут, където изтребиха паяците. Глупави емегени, [гладни], изядоха паяци, убити от шейни [и всички] загинаха. От този ден никой не е виждал емегени. "Така изчезнаха емегените на земята", каза ми баща Нанак, когато говорех за шейни.

И така, пред нас е приказка, легенда, традиция. Този вид народно изкуство трябва да се третира така, ако ...

Първото ехо от историята за паяка ми дойде в застоялите и толкова спокойни седемдесетте години на миналия век. Екипът на редакцията на вестник "Съветска младеж", в който работех тогава, един ден през август замина за дефилето на Тизил - на мястото на лагера в Тизил, собственост на фабриката за полупроводникови устройства "Налчик", ни бе обещано да се подслоним в събота-неделя с пълен пансион.

Подобно споразумение в онези години беше норма на нещата: NZPP разтърси из цялата република, вестникът многократно отделяше материали за него и е естествено комсомолската организация на завода да реши да проведе среща на младежката активистка с служителите на вестника в неформална, така да се каже атмосфера.

Стигнахме до Гунделен (тогава се наричаше така) в голямо тесно пространство на редакционната Волга - спомням си, че на задната седалка бяха шестима ни: четирима близо един до друг, двама - стажант от ростовския журналистически отдел и ръководителят на отдела за пропаганда, жена е много представителна - на коленете ни. Как да стигна дотам - не помня, но в случая няма значение. На завой Гунделен ни очакваше фабричният УАЗ, така нареченото „хапче“, в което бяхме настанени с голям комфорт.

На волана беше мъж на около петдесет с кука - за мен, който беше малко над двадесет - истински старец, който не представляваше интерес. И, без съмнение, не се помни, ако не за следното. Някъде веднага след разклона, водещ към друго дефиле, шофьорът спря колата и слезе от нея. За да бъда честен, реших, че има нужда от малка материя. Но от ъгъла на окото си забеляза, че мъжът се е спрял на кутия, разположена отстрани на пътя.

Явно това беше кутия, предназначена за транспортиране на ябълки. Шофьорът го вдигна, донесе го почти до очите си, загледа се в нещо напрегнато и след това го хвърли настрана. Беше очевидно, че той някак е много възмутен или разстроен. Това се отрази и в отговора му на забележката на секретаря на комсомолската организация на завода, която ни придружава, която той направи на шофьора. Опита да обясни нещо, но какво мърмореше, никой не разбра в шума на мотора.

Възпроизвеждам всички описани по-горе действия на водача с такава точност, защото бяхме на една и съща маса в трапезарията, съседна на сградата на спалнята на хостела - това е много добро както на външен вид, така и на приготвени ястия. Шофьорът (за съжаление, дори не го попитах по това време) вече беше взел гърдите си към този момент и очевидно значителна доза, и затова искаше да говори и да бъде чут. Тъй като останахме сами с него на масата (нямаше достатъчно място в общото помещение, където седнаха журналистите и фабриката Комсомол, а аз като най-млад трябваше да седна наблизо), аз бях единственият му събеседник.

Това, което чух, възприех като пиян бъбрив, но като цяло не възприемах. И как човек можеше да реагира на боклука, който шофьорът превозваше.

Той каза, че онзи ден отишъл в Налчик за храна за трапезарията, яздил леко, без да брои празните щайги с ябълки, и затова се втурнал достатъчно бързо, въпреки че пътят нямаше такава скорост. И така не обърнах внимание на странно създание, пълзящо по пътя. Въпреки това той несъзнателно завъртя волана надясно и, не разбирайки защо, реши да спре.

Спира, слезе от колата, измина няколко метра и замръзна в недоумение. Отстрани на пътя имаше нещо в целия си вид, наподобяващо паяк. Само невероятно огромен - почти до коляното. Спомням си острите триъгълници от многобройни крака, стърчащи от всички страни, огромна карапуза, наподобяваща костенурка в средата, и очите - лъскави мъниста. Паякът бил жив, но не помръднал, очевидно той, който бил ударен от машина, бил в прострация.

Не знаейки какво да прави и в същото време изпитва несъзнателен страх - мъжът още не беше виждал такива чудовища, си спомни ябълковите щайги в колата и извади едно от тях. Паякът все още се движеше неподвижно в кулоарите. Мъжът бавно, по някаква причина отстрани, дойде при него и го покри с кутия.

И тогава насекомото се събуди. Една жълта маса моментално се разля от дупката - свистяща и ужасно миризлива; след това кутията, хвърлена от невероятна сила, излетя във въздуха и паякът, сякаш удвоен по размер, се придвижи към човека.

Човек можеше само да гадае как шофьорът е излетял, как е карал колата по-късно. От този момент той вече мина два пъти през това място, но реши да спре едва днес - присъствието на голям брой хора даде кураж.

Как приех тази история? И как бихте го възприели? Трилъри за гигантски насекоми, които все още не бяха дошли на ума на холивудските сценаристи, бяха заснети десетилетия по-късно. Материалистическото образование отрече всяка възможност за присъствие на чудовища от този вид в нашата тогавашна реалност.

Затова го приех както трябва - не повярвах нито на една дума на събеседника си. Нещо повече, тогава, когато вече през нощта се събрахме в импровизирана стая за пушачи в близост до основната сграда, жестоко, с присъщия на младостта максимализъм, осмиваха шофьора, предавайки лично историята му. Дълго се смяха, всички се смееха.

И отмина. Отиде завинаги. Дори не вмъкнах този епизод в материала „Гигантски паяци и легендарният Маджар“, за да не бъда подложен на подигравки. И така вече в Интернет е пълно със забележки, че писателят на тези редове не е местен историк, а разказвач.

Не бих запомнил този епизод днес, ако ... Но повече по този по-долу. Междувременно да се върнем към самия текст, публикуван в епоса „Нарци“. Нека да поговорим за топонимията на местата, където се случват описаните събития. В карачайско-балкарската нартиада, за разлика от епосите на други народи, в повечето легенди има ясна препратка към района. В случая Тизилската територия е Тизилското дефиле. Площта на Kerdeuyuklyu съответства на тази, разположена в Тизилското дефиле непосредствено пред водната помпена станция - днес тя се нарича Kukurtlu, като започва от значението на тази дума (kukurt означава сероводород).

Източник с миризма, характерна за сероводород, наистина бие тук от земята. Но не беше възможно да разберете къде се намира хълмът Шаушугут. Балкарският учен Махти Джуртубаев (вижте неговия труд „Карачай-Балкар героичен епос.” М., „Поматур”, 2004, стр. 152) смята, че това е един от обхвата, съседни на Кенделен, въпреки че в последните параграфи на приказката името посочва дефиле, в което шейната изтребва паяци.

Според мен погледът на мъж, който се е влюбил в Тизил, който е бил в него многократно, можем да говорим за дефилето на Урда - невероятна, загадъчна и мрачна местност, все още слабо разбрана.

И още нещо, което привлича вниманието в историята за паяците. В описаната битка шейните, въпреки смъртта на много от тях, печелят, унищожавайки всички членестоноги. Те събраха своята паяжина, пренесоха ги до страната на Нарт, където направиха паяжини (паяжини) и шиеха дрехи.

Дрехите не са лесни, да кажем: първо, не се е намокрило, второ, беше топло в студа и е хладно в жегата, и трето, и най-важното, „не е взето нито от стрела, нито мечове. "

Струва си да припомним, че само в наше време учените научиха за невероятните свойства на мрежата. Конецът му е по-добър по здравина от стомана със същата дебелина; ако нанижем нишка с дебелина 7 милиметра, тогава тя може да спре най-новия самолет да лети с пълна скорост. Тези нишки са способни да събират капчици вода, които са хиляди пъти по-големи от тях по размер.

Мрежата е толкова ефективна в разсейването на енергията на удара, че „ако от нея се направи бронежилетка, тя би била практически непроницаема, освен това, водоустойчива, необичайно лека и удобна - тя би затопляла през зимата и прохлада през лятото“. Тоест, той би притежавал всички онези качества, които са описани в епоса.

Възниква логичен въпрос: как разказвачът разбра за уникалните свойства на мрежата? Спомням си, че всичко останало беше „заслепено“, което помогна на Нартите в битката с Емегените. Емегените са фолклорни герои, основните противници на Нартите, създания с огромен растеж, невероятна сила и в същото време порочни и недалновидни.

Ето как се характеризираха с известен роден на Налчик, известен фолклорист (издадохме книга с неговите произведения „Жив отзвук от миналото“) Евгений Баранов:

„... Еднооки гиганти, криещи се в пещери и занимаващи се с отглеждане на кози, са известни с това име. Ядосани и жестоки, те бяха изключително нелепи и особено обичаха да се хранят с човешка плът: затова хората трябваше постоянно да се борят с тях, за да се предпазят от нападението им.

Не се отличава със специален ум, Емегени лесно се поддават на измамата на човек, който благодарение на своята хитрост често ги побеждава. Емегените били от едноглава до хилядоглава. Отсечените глави от тях имаха способността незабавно да растат до тялото; останалата част от телата им имаха абсолютно същото имущество. Следователно, за да отнеме живота на емеген, отсечената част от тялото му трябва незабавно да бъде изгорена ... ”

Но в случая с паяците ни интересува само една ипостас на емегените - тяхната невероятна лакомия. Спомнете си: „Глупавите емегени изядоха паяци, убити от шейни и умрели“. Следователно паяците бяха отровни и в този контекст историята на водача, че паякът разпръсна жълта маса - свистяща и миризлива - е изпълнена със специално значение. Сиренето означава, без съмнение, киселинно: солна киселина, както знаете, в някои случаи свиква и пяна. Имаше късмет да кажем на нашия шофьор, че веществото, изплюто от паяка, не е попаднало върху тялото му ...

Очевидно тизиловите паяци са представлявали голям научен интерес. Ако те, разбира се, бяха. Махти Джуртубаев, вече споменат по-горе, коментирайки сюжета за членестоногите, заключава: „Трудно е да се каже дали историята се основава на някакви реални събития, например сблъсък с племе, чието самоназначение напомняше на предците на Балкари и Карачаеви думата„ устна “- паяк и т.н. д. тя се появи в резултат на лъжлива етимология.

Старите хора - балкарци и карачейци, говорят за тези паяци като за истински същества, живели в далечни времена в планините на Кавказ. Бягайки от тях, хората изграждали домовете си по плоските върхове на планините - паяците не знаели как да се изкачват по склоновете. Хората не са рискували да слизат в долините. " (с. 152-153).

Но ми се струва, че племенната устна в случая няма нищо общо. Нещо повече: хвърлете ми камъни от вашата ирония, удавете ме във водопада на остроумието си, но вярвам: отделни индивиди на гигантски паяци, унищожени от шейни, в незапомнени времена (смята се, че епосът като такъв е създаден през VIII - VII в. Пр. Хр., А през XIII –XIV отделни легенди бяха комбинирани в цикли), оцелели до наши дни.

Освен това има човек, който видя със собствените си очи гигантски канибални паяци. Видях сравнително наскоро и знам, че той не лъже. Не че знам - сигурен съм.

Ето как беше. Януарското обаждане от Tyrnyauz от приятел, мой връстник, с когото посетих повече от една експедиция, за която писах повече от веднъж. Но речта в случая не е за него, а за неговия познат - задържан човек, познат в кръга си, не склонен към преувеличения и приказки. По силата и позицията си той е малко срамежлив, че може да не му се вярва, да не се разбира и затова по взаимно съгласие днес не го назовавам.

Ето и историята. 2008 година. Името ни отива до Тирняуз и зад село Бедик, на около два километра и половина от него, вижда нещо на пътя. Ето неговите впечатления:

„Отдалеч забелязах, че нещо се движи през пътя. Спря на пет-шест метра от това същество, сложи колата на ръчната спирачка, отвори вратата, но не излезе. И едва тогава разбрах, че огромен (поне 35-40 сантиметра височина) паяк пълзи по пистата. По размер беше много по-голям от кофа. Той пълзеше бавно, краката му (струва ми се, че има поне осем от тях) се движеха синхронно.

Честно казано, когато го видях, поради професионалните си задължения, видях много, си поех дъх - беше истинско чудовище, създадено от природата, за да донесе смърт. Изчаках го да се скрие в крайпътния подраст и след това се втурнах с такава скорост, че за около петнадесет минути се озовах в Тирняуз.

Не е нужно да измислям и разглобявам, ако е необходимо, мога да потвърдя истинността на моята история на полиграф, особено след като вече съм я тествал няколко пъти. Казвате, че в епоса на Нарта има легенда за такива паяци, но, за мой срам, не съм я чел - работата не оставя време за четене.

И от старите хора не съм чувал нещо подобно. И ако беше чул, щеше да вземе разказвача за визионер. Имаме много от тях - те измислят, особено на пияна глава, за да привлекат вниманието, да се покажат и да запълнят цената. Аз не съм от тях. И тогава не казах на никого за този епизод и няма да отида сега, ако не бях разбрал, че планирате пътуване до тези места.

Струва ми се, че това чудовище живее някъде наблизо - може би в пещери, което е отдясно, ако тръгнем нагоре, страните на Баксановото дефиле. Всъщност, както разбрах от нашия разговор с вас, разказвачът, от чиито думи е написана легендата, възпроизведена в „Нартите“, също беше от Бедик. Най-вероятно това не е случайно и тук или в Тизил, който е зад билото, той живее. Той или те.

От друга страна, казвате, че паяците не могат да се изкачват по склоновете. Но може би не са знаели как преди, но през последните векове са научили и това? Странно е също, че през това време никой не ги е видял. Но видях нещо. Видях как те виждам, те са истински “.

Значи те съществуват? И така, тези реликви на отминали епохи някак невероятно са оцелели до наши дни? Треперенето минава през тялото от обикновената мисъл, че бихме могли да срещнем един от представителите на този изкопаем вид - хищник, в храната на който не само насекоми или други малки животни, но и хора. Бр ...

Науката недвусмислено казва: това е невъзможно, но животът, както сочат описаните два случая, оказва се, убеждава точно обратното? Но нека не бързаме, защото по принцип нямаме доказателства и показанията на очевидци, дори полиграфът да го потвърди, в случая не означава нищо: може би видях, или може би изглеждаше.

И необходимия постскрипт. Жителите на Алмати - горски хора, чието съществуване все още не се потвърждава от науката, бяха наблюдавани в Кабардино-Балкария от стотици, ако не и хиляди. Не само легенди живеят, но и събират (по-специално известната експедиция на французойката Жана Кофман, в продължение на много години базирана в село Kamennomostskoye) многобройни свидетелства.

Защо си спомнихме за Алмати? Една от версиите, поради които те все още не са открити, се основава на факта, че хората от Алмати не живеят в нашия свят, но, да речем, в друга - паралелна, парамир. И поради някакви обстоятелства, те са в някакъв момент от нашите. И ако нещо подобно се случи с гигантски паяци? Това може ли да бъде позволено? Защо не?

Следователно човек трябва да гледа. Да погледнем, както каза героят на един известен филм? Ще търсим! Тази пролет отиваме в горните Бедик, Тизил и Урди, лежащи зад тях - същите (помнете линията от легендата „Как Нарт Сосурук изтреби канибални паяци“) „дълбоки проломи, в които все още лежат кости и черепи на хора, погълнати от тези паяци ".

Автор: Котляров Виктор Николаевич, Налчик

Източник: https://www.kramola.info/vesti/neobyknovennoe/zhurnalist-i-kraeved-rasskazal-o-gigantskih-paukah-lyudoedah