Звездни Цивилизации

събота, 6 юли 2024 г.

 РАЗГОВОР НА ДЖЕЙМС ТУАЙМЪН С ИНДИГОВОТО ДЕТЕ АНА В БЪЛГАРСКИ МАНАСТИР



Това писмо е от Джеймс Туаймън, който разговаря с малко момиченце, което е едно от индиговите деца.

„Тази седмица искам да споделя разговора, който проведох с едно от децата, които срещнах в българския манастир, момиченце на име Ана. Предполагам, че ще започнете да виждате един определен модел. Както винаги, напрвих всичко възможно да пресъздам разговора, както го помня. Струва ми се, че се придържа доста близо до това, което се случи.”

АНА

„Сега какво?”, попитах го.

„Ана ще се качи всеки момент.” каза той, без да сяда. „Тогава ще можем да започнем.”

Измина една минута и нищо не се случи. Брат Матей се разхождаше из стаята, сякаш се колебаеше, че ме е пуснал. Аз усетих тези мисли, но поради някаква причина главата ми не забуча, както всеки път до сега, когато ми се случеше да прочета мислите на някой. Бях много спокоен и вън от себе си от радост, че изобщо имам тази възможност. Матей от друга страна се бореше с притеснението и безпокойството си. Той просто беше пазителя на тези специални деца и въпреки че всичко показваше, че аз трябва да съм там, той се тревожеше.

Тогава погледнах към вратата и с учудване установих, че там стои момиченце. Не бях я чул да приближава, нито бях усетил присъствието й. Брат Матей също беше изненадан, дори подскочи, преди да отиде до нея и да й каже нещо на български. Той я хвана за ръка и я поведе до мястото, където беше подредил столовете. Тя седна на една от кушетките срещу мен и ме погледна в очите за пръв път. Усмихнах й се, тя ми се усмихна в отговор, но имаше някакъв страх в очите и аз разбрах защо. Не й харесваше да говори за Дарбата, а знаеше, че за това съм дошъл.

Една част от Ана искаше да бъде като другите деца, но тя знаеше, че не е като тях. Тя искаше да си е в къщи с родителите и приятелите си, а вместо това беше в манастир с монаси, които я обичаха, но не бяха семейство. Тя ме погледна и изведнъж разбра, че аз виждам през нея. Обърна се към бр. Матей и му каза нещо.

„Тя иска да знае от колко време имате Дарбата.” Каза Бр. Матей.

„Ами, от около 5 месеца, откакто срещнах Марко. Тя познава ли Марко?”

Бр. Матей я попита, после ми каза „Казва, че не е срещала Марко, но знае кой е... те очевидно се познават всичките. Това е част от Дарбата.”

„Да, и преди съм го чувал. Те явно знаят за всяко едно дете на света, което притежава Дарбата. Бихте ли я попитали същия въпрос, който тя ми зададе, от колко време знае, че има Дарбата?”

„Разбрала е, че е различна едва от няколко години, но винаги е можела да работи с ума си. Просто не е знаела какво означава това. Доколкото е знаела, било е много естествено и так мислят повечето от децата. Те не могат да разберат, че другите деца не могат да правят това, което те могат. Точно заради това понякога си навличат неприятности. Правят нещо фантастично като огъване на лъжица или нещо друго, и вече са жигосани. Понякога хората разбират и не се страхуват, но повечето хора много се страхуват. Може би децата си мислят, че това идва от дявола или някоя зла сила. После се чувстват изолирани и самотни. Точно за това отидохме да намерим тези деца, да им помогнем да развият способностите си, но и също така да ги научим на основите на любовта. Това е всичко, което е наистина важно.”

Погледнах отново Ана и й се усмихнах, изпращайки й ментално мисълта, че няма от какво да се страхува. Тя явно разбра посланието ми, защото се облегна назад на дебелата възглавница. Ще се опитам да пресъздам разговора си с Ана колкото мога по-точно, въпреки че ми е просто невъзможно да го преразкажа дума по дума. Обаче като седна да пиша, усещам, че същността на разговора ни е все още много прясна в мен. Думите могат да се променят, но важното е същността зад тях. Въпреки че Ана беше първата от четиримата, които интервюирах, усещам, че най-много научих от нея. Също така ще елиминирам превода на Бр. Матей и ще пиша все едно съм говорел директно с нея като разбира се, не съм.

„Ана, искам да ти благодаря за времето, което ми отделяш, за да разговаряш с мен” казах аз. „Знаеш ли защо съм тук?”

„Тук си, защото имаш Дарбата. Някой ти я е дал, защото повечето възрастни я нямат.”

„Защо е така?”

„Незнам... може би, защото вече не вярват или защото са забравили как да го правят. Но има много деца, които имат Дарбата. Те са навсякъде и аз мога да усетя всяко едно от тях.”

„Какво е усещането?” попитах я.

„Не мога да го опиша. То просто е там, като нещо, за което винаги си знаел.”

„Веднъж ми бяха казали, че децата строят нещо като мрежа.. като я предпазват и помагат на хората да израстват. Така ли е, Ана?”

„Незнам” каза тя.

„Имаш пред вид, че никога не го усещала така?”

„Просто не бих го казала така. Виждате ли, децата всъщност нищо не строят, мрежата вече я има.”

„Вече я има.” Повторих аз. „Къде е точно?”

„Тя е навсякъде.. не знаехте ли? Мрежата е любов.. това съм разбрала откакто съм тук. Любовта е навсякъде, тъй като е единственото истинско нещо. Но тя трябва да се подсили от хората и това се случва, когато те мислят за нея. Така че ето защо са тук децата – да мислят за мрежата от любов и да я правят по-силна. ”

„Едно друго дете ми каза, че им един въпрос, който всички вие задавате на света. Знаеш ли кой е този въпрос, Ана?”

„Разбира се, че знам. Всички ние знаем кой е този въпрос.”

„Можеш ли да ми го кажеш?”

„Нали казахте, че вече го знаете?”

Хвана ме. Ана разбра, че я пробвам и това не й хареса. Мислех си, че тя искаше да бъде открита и да сподели това, което знае, но тя също се страхуваше. Тя си беше свила силата в себе си, защото не искаше да ми показва какво може да прави. Осъзнах, че е по-добре да вървя с нейните крачки и да не я притискам толкова, колкото имах нужда.

„ОК. Тогава нека да ти кажа какъв мисля, че е въпроса, а после ти ще ми кажеш дали съм прав. Така справедливо ли е?”

Тя кимна.

„Добре. Въпросът трябва да е свързан с това дали сме готови да почувстваме любовта или не. Децата молят хората по света да действат така, сякаш вече са Посланици на Любовта... да живеят така, сякаш любовта вече е истинска. Смятам, че причината, поради която вие задавате въпроса,е тази, че тя се активира в нас, само когато действаме така, сякаш я има. Трябва да повярваме в нея, преди да я видим. Близо ли съм , Ана?”

„Да, горе-долу.” Каза тя.

„Добре, ти как би го казала?”

„Въпросът е дали сте готови да действате така, сякаш сте обичани от Бог. Хората смятат, че Бог не ги обича и затова действат сякаш това е истина. Затова светът е такъв, какъвто е сега. С устите си те казват, че Бог е там и ги обича като майка и баща, но не го вярват със сърцата си. Но какво щеше да се случи, ако наистина бяха повярвали? Тогава любовта, която е в тях, щеше да се разпростре и да докосне други хора и тогава всички щяха да бъдат излекувани. Наистина е много просто. Така че въпросът трябва да се свързва с това дали хората са способни да възприемат това, което вече е истина.”

„Да приемат това, което вече е истина?”

„Да, защото ние така го усещаме. Децата са тук, за да усетят кое е истина и да помогнат на другите да направят същото.”

„А какво ще кажеш за психичните способности? Защо едни деца ги притежават, а други не?”

„Всеки ги притежава, но те не са важни. Това , което е важно, е любовта и подсилването на мрежата. Когато чувстваш любовта, нещата просто се случват от самосебе си.”

„Имаш пред вид Дарбата?”

„Да, Дарбата. Ти как я получи?” попита тя и се облегна ,видимо аинтригувана.

„Срещнах дете, точно като теб, и то ме докосна. След това започнаха д се случват всякакви странни неща. Аз вече можех да виждам през хората и да местя предмети с мисълта си. Можеш ли да правиш такива неща?”

„Разбира се.”

„Харесва ли ти да го правиш?”

„Понякога, но това може да уплаши хората, а аз не искам хората да се страхуват от мен.” Като каза това, тя се облегна назад, като че ли изведнъж си припомни, че е болна от болест, за която няма лек. „Знам, че Дарбата е, за да помага на хората но понякога искам просто да си ида вкъщи и да не се налага да правя някое от тези неща.”

„Познаваш ли момченце на име Марко? Бр.Матей каза, че не го познаваш.”

„Познавам го. Знам, че той притежава Дарбата и че е живял тук. Бр. Матей ми разказа. Но не съм го срещала.”

„Знаеш ли къде е, Ана? Много искам да го видя отново.”

„Не.”

Бр. Матей я погледна, сякаш, за да й покаже, че не трябва да говори повече. Защо? Отбелязах това в ума си, но нищо не казах. За първи път имах чувството, че знае повече за Марко, отколкото искаше да каже.

„Има още нещо, което искам да ти кажа за дарбата” каза Ана. „Трябва да искаш да я използваш, иначе няма да ти се отрази добре.”

„Какво имаш пред вид?”

„Може да те накара да се чувстваш зле, както прави с теб. Част от теб все още се страхува какво точно означава тя и затова се опитваш да избягаш. Но не можеш и всеки път, когато се случи нещо, те боли отвътре. Ако използваш Дарбата да направиш нещо, главата ти бучи така.”

Тя си сложи ръцете на главата и започна да си върти очите. За секунда болката проряза черепа ми, но после изчезна. Тя отново отвори очите си.

„Ако се отпуснеш и просто се оставиш да се случи, няма да те боли толкова. После ще се засили.”

„Може да стане по-силно от сега?”

„О,да, много по-силно.” Усмихна се тя. „Нека ти покажа нещо.” Имаше една ваза с букет цветя на прозореца. Повечето цветя бяха отворени, но някои от тях бяха все още пъпки. Можех да усетя как Ана им изпраща енергия. Всъщност за секунда си помислих, че виждам поток от светлина, бликащ от нея, отначало много тесен, после стана все по-широк и накрая се превърна в лазерен лъч светлина, насочен към една от пъпките. Гледах вазата, както и Бр. Матей. Но той не изглеждаше много изненадан, сякаш е виждал това стотици пъти. След секунда си помислих, че виждам цветята да мърдат, после осъзнах, че това не беше целия букет, а само една от пъпките, върху които тя се беше фокусирала. Тя започна да се отваря, първоначално много бавно, че чак почти невъзможно. Тогава започна да ускорява и след минута пъпката беше като всички останали цветя във вазата.

„Това трябва да правиш” каза ми Ана. „Трябва да спреш да се страхуваш толкова и да се отвориш. Само тогава може да те освети повече светлина. Тогава ще изглеждаш толкова по-хубав.”

Тя произнесе тези думи с такава невинност, но аз почувствах повече мъдрост, бликаща от тях, отколкото си представях, че е възможно. Тези деца бяха нещо повече от еволюционен скок, те бяха духовни учители, слезли на Земята. Тази идея все повече се явяваше в мисълта ми и все повече и повече започвах да вярвам в нея.

„Ана, ако можеше да кажеш нещо на възрастните по света, какво би било то?”

Тя се замисли и за момент се сетих, че тя беше просто малко момиченце, макар и най-невероятното малко момиченце, което бях виждал.

Тя вдигна очите си нагоре, като че ли искаше да даде най-хубавия отговор. Тогава ме погледна и каза :

„Бих им казала да осъзнаят колко са силни и че колкото повече се обичат един друг, толкова повече сила ще блика от тях. Хората се страхуват от силата си, защото мислят, че чрез нея биха се наранили един друг. Но колкото повече се възспират, толкова повече се нараняват. Само така изглежда, че има много от нас тук. Всъщност няма. Има само един от нас, останалите деца-медиуми, които знаем един за друг. Ние знаем за съществуването на другите, тъй като сме свързани/съединени. Един ден всички възрастни ще могат същото това.”

Срещите на Джеймс Туаймън с българските деца-индиго са описани в книгата "Emissary of Love: the Psychic Children Speak to the World".

В коментара към книгата се казва, че това е хроника на пътуването му из планините на България, където се среща с група деца, които притежават невероятни паранормални и свръх-сетивни дарби.

🙏💜

Катрин Стоянович

SOUL

Няма коментари:

Публикуване на коментар