Умишлени ли са пожарите?

"Тази сутрин разглеждах новините и попаднах на интервю с господин Венцислав Станков, президент на национален синдикат „Огнеборец“, в което той споделя своето притеснение както от орязания бюджет на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“, така и от липсата на доброволци в малките населени места. Господин Станков споделя, че малкото доброволци нямат техника и на практика съществуват само на хартия. Знам, че този случай е изключение, но искам да разкажа на какво могат да се натъкнат доброволците, когато ги има и разполагат с нужната техника:

В началото на септември 2012 г. в землището на село Вратиславци, Република Македония, възниква горски пожар. Село Вратиславци се намира на 1500 м. от границата с Република България. Стотици македонски пожарникари, полицаи и доброволци се включват в гасенето и не допускат огъня да прехвърли граничната бразда с Република България. Битката с огнената стихия е за всеки сантиметър.

Пушекът се издига на над 4000 м височина и се вижда от десетки километри. На няколко места огънят е спрян на самата гранична бразда. В същото време пламва голям пожар в Рила и вниманието на българските медии е съсредоточено там.

Огънят в Рила още не е потушен, когато в новините се появява информация за друг голям пожар - над село Раково при границата с Република Македония. Българското село Раково и македонското Вратиславци са разделени от било, по което минава държавната граница. Северният склон на билото, от българска страна, е покрит с вековна букова гора, в която от месеци кипи необезпокоявана сеч - районът е отдалечен и е в гранична зона.

Фирмата ми разполага с високопроходими противопожарни машини, с които участваме в гасене на горски пожари като доброволци, и аз реших да помогна. Натоварих една от машините на платформа, която закачих за джипа си и потеглих. Паркирах в центъра на село Страдалово, свалих пожарната и продължих с нея: пътят между селата Страдалово и Раково е много тесен макадамов път, следващ каньон на планинска река, без места за разминаване, и дърпането на платформа по него би създало неудобства. Щом излязох в долината на село Раково, пред мен се разкри следната гледка: зад склона южно над Раково, по чието било преминава държавната граница, се издигаше пушек от пожара в Македония.

В следващия момент видях полицейски пост. Спряха ме и без да ми искат документите или да задават въпроси, казаха, че не мога да продължа. Казах, че идвам да помагам в гасенето на пожара. Отговориха, че не може, защото пожарът е в недостъпен район и е опасно... Обяснявах напразно, че с тази машина мога да отида навсякъде, без значение колко е непроходимо – без успех. С неохота обърнах обратно и потеглих в обратна посока. Шофирах по тесния планински път и си припомнях информацията от новините: пожарът се разраства, включила се е и армията, но въпреки това не може да бъде овладян... Оставих машината в центъра на Страдалово, качих се на джипа и се прибрах вкъщи.

Пристигнах вкъщи в 20:00 ч. и веднага включих телевизора, а централната новинарска емисия започна с „огромен пожар в Раково, разраства се, не достигат сили...“. Смущаваше ме това, което видях в Раково, а именно, че пушек се виждаше отвъд хълма, в Македония. Реших, че освен с гасене, мога да бъда от помощ на хората, които координират гасенето, като взема UAV (дрон) със себе си – добре е да са наясно къде точно гори. Натоварих дрона (за разлика от днес, тогавашният ми дрон беше огромен и заемаше задната седалка на автомобила), лаптоп, принтер, малък генератор – цял мобилен офис. Попитах мой колега дали е съгласен да ми помага като доброволец. Той прие и се разбрахме да тръгнем сутринта в 5:30 ч.

В 6:30 ч. бяхме при машината в Страдалово, след което потеглихме в колона. Инструктирах го да ме следва плътно в Раково и ако някой се опита да го спре, да ме следва на моя отговорност. В Раково настигнахме полицейски джип и се движехме след него. Вероятно военно-зеленият ми джип и пожарната амфибия са изглеждали като част от колона, предвождани от полицейски джип, защото полицейският пост не ни спря. Този път по средата на склона между Раково и границата на билото, в зона от около 10 декара, се издигаха няколко тънки струи пушек.

Реших, че това е прекалено семпла ситуация и няма нужда от въздушно заснемане/наблюдение: паркирах джипа встрани от пътя и заех шофьорското място в пожарната машина. Следвахме коларски път нагоре и след 500 м той ни отведе до абсурдна гледка: вековна букова гора, противопожарен камион, паркиран на сляпо разклонение на пътя, зад него храсти и дървета в пламъци, а няколко човека пожарникари и цивилни седнали до камиона с отегчени физиономии. Аз реагирах инстинктивно: закарах машината близо до пламъците и заедно с моя колега угасихме огъня.

Когато приключихме (за минута) и се обърнах, видях, че хората от абсурдната гледка са станали на крака и ни гледат, а отегчените до скоро физиономии вече изразяват безкрайна изненада: представете си, че деца строят пясъчна кула на плажа и някой мине през нея... Нямах време за въпроси, бързо намотахме шланга, потеглих, преминахме покрай тях и с пълна газ продължихме по пътя. На всеки 50-100 м се издигаха изолирани пламъци, които гасяхме с ентусиазъм, но и на всеки 50-100 м имаше хора, подпиращи се на лопати, които реагираха така, както реагира първата група хора.

Осъзнах, че всъщност това не е класически пожар и пожарогасене, а точно обратното, а аз реагирам неадекватно на това, което правят всичките тези хора. За момент бях много объркан. Инстинктите ни карат да правим това, което и групата. Но освен инстинкти, ние имаме и разум: гори вековна букова гора насред огромен горски масив...

Свърши ни водата и се върнахме при пожарния камион. Те се опитваха да ни обяснят нещо, но не ги слушах: трябваше ми спешно вода и ги накарах да ми дадат. Един от тях изкара шланг и зареди машината ни (300 литра). Продължихме с гасенето. Забелязах, че до местата, където бяхме загасили преди минути, гори пак. Разбирах, че всичките тези хора палят, защото някой им беше наредил. Нямаше никакъв начин да ги спра, затова продължавах да гася това, което те палеха.

В един момент на сцената се появи висш ръководител в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Той ни попита какви сме. Отговорих, че сме доброволци, и попитах какво се случва там, защо искат да запалят гората. Отговори, че по-нагоре има пожар и ТРЯБВА да се направи насрещен пожар, защото горе е много стръмно и няма как да се гаси там. Представете си, че сте на Орлов мост при езерото Ариана и видите някакви хора да палят парка, обяснявайки, че около старата телевизионна кула има пожар и ТРЯБВА да бъде спрян с насрещен пожар. Звучи ли разумно? Има ли значение от кого ще го чуете, за да прозвучи разумно? Попитах защо не отидем да угасим този пожар „по-нагоре“, а той каза, че мястото е недостъпно... Отговорих, че отиваме на билото да открием и угасим огнището, за което говори. Помолих да ни дадат 30 минути, преди да палят пак. Не дочаках отговор и потеглих. Спуснахме се до шосето, където междувременно бяха дошли камион с войници и две военни линейки. Войниците стояха при камиона. През този ден нито един от тях не беше изпратен да гаси. Иначе медиите написаха:

„Военнослужещи от Сухопътните войски се включиха в потушаването на пожар в Кюстендилско, съобщават от пресцентъра на Министерството на отбраната. Големият пожар бушува в землището на с. Горно Раково, община Невестино, област Кюстендил. Модулът за гасене на пожари е от военно формирование ХХХХХ. Той е в състав от 40 военнослужещи и 4 броя техника. Общ ръководител на кризисния щаб е майор Х.Х., а ръководител на модулното формирование е старши лейтенант Х.Х., допълват от военното министерство.“

Преминахме покрай военните, продължихме 1000 м. на изток и завихме надясно по стръмен път, който се изкачва към билото. Натоварената машина се движеше тромаво, но поддържаше 11 км/ч по стръмния склон. След 15 минути бяхме на билото, на самата граница. Потеглихме на запад, за да се озовем над мястото на „насрещния пожар“. Вляво, на македонска територия, се разкриваше гледка към долината на река Брегалница и Делчево. Огромна площ от границата надолу беше изгоряла. Минавахме покрай джипове на македонската гранична полиция. Македонски пожарникари и доброволци, носещи мехове с вода, пръскаха пестеливо отделни пушещи туфи. Обходихме 3 км по границата, но като изключим „насрещния пожар“ 1500 м под нас, не гореше нищо друго.... Бяха ни пратили за зелен хайвер и сега имаха шансове да успеят...

Тръгнахме обратно. 300-те литра вода щяха да ми създават проблем при стръмното спускане – не искам да прегреят спирачните дискове. Спрях при голяма група македонски пожарникари, гранични полицаи и доброволци и им предложих вода. Обясних, че имаме 300 литра и не ни трябват. Те бяха много смутени и никой не знаеше какво да каже. Един от тях отклони предложението любезно. Не се виждаха никакви цистерни, водоноски или противопожарни автомобили, а те носеха 20-литрови мехове на гръб и пръскаха внимателно, пестейки всяка капка. Меховете на повечето бяха празни. Политиците са могъщи хора: те могат да накарат кръвни братя да се мразят, а отказът от помощ в случая беше разбираем. Пожелах им приятен ден и потеглих, като колегата ми пръскаше в движение на тяхна територия, докато не изпразнихме нашата машина. Поне не ни се скараха за приятелския воден „огън”. С максимална скорост се върнахме при „насрещния пожар“.

Минавайки покрай паркирания ми автомобил, спрях, свалих камерата от дрона и я монтирах върху външния подлакътник на пожарната машина. Старите модели GoPro не могат да се конкурират с качеството на сегашните, но имат едно важно предимство: батерията на камерата издържа близо три часа и записа кадри, които са красноречиви.

Положението не беше никак леко: едвам смогвахме да угасим това, което дузина хора, разположени по протежението на 600 м път, палеха. То стана още по-сериозно, когато спряхме за четвърти път до пожарния камион за вода и ни казаха, че няма вода... Бях изумен. Един от пожарникарите се приближи и ми прошепна „съжалявам, началството ни се скара жестоко, че сме ви давали вода“.

Позиционираха пожарния камион така, че да не можем да гасим зад него, където бяха запалили пак. Там можахме да гасим едва след като всички си тръгнаха в 17:00 ч. Започнахме да зареждаме от реката. Губехме ценни минути за совалки до реката, но нямахме друг избор. През 2012-та в онзи дол нямаше сигнал на мобилния оператор. Нямаше как да ползваме и радиостанциите, за да повикаме подкрепление от колегите ни. Дори и да успеем: възможно беше да не бъдат допуснати до този „толкова страшен и толкова огромен пожар“.

След няколко курса за вода до реката последва поредната изненада: оранжев микробус УАЗ на Гражданска защита беше преместен и паркиран така, че блокира пътя ни между пожара и реката. Спрях зад него и натиснах клаксона. Не последва никаква реакция, а шофьорът седеше на мястото си, с отворена врата, и четеше вестник, опитвайки се да игнорира клаксона. Оказа се, че са им наредили да блокират пътя ни към реката. Не искам да бъда на мястото на този шофьор, беше в много деликатно положение, но той направи своя човешки избор и не ни спираше повече.

При поредния курс към реката видях, че и МПС-тата на началството (шеф на Държавно горско стопанство и т.н.), както и военните и полицаите, вече липсват.

Останахме до късно и обливахме с вода, докато помпата, с която зареждахме вода от реката, не се повреди. Тръгнах си оттам с огромно неудовлетворение: бях дал всичко от себе си, но без особен резултат – хората с кибритите бяха повече и нямаше законов начин да ги спра. Няма как един или двама да се опълчат срещу това.

Тук трябва да вмъкна, че въпреки сухия септември на 2012-та, запалването на низовата растителност на северен склон на букова гора не е лесна задача: вековните дървета пазят сянка и влажността в приземния слой правеше „работата“ на хората с лопатите и кибритите трудна. Вероятно те нямаше да успеят дори и без да им бяхме пречили.

След два дни обявиха в новините, че пожарът в Раково е потушен с помощта на армията, пожарната и служители на Държавно горско стопанство. Пропуснаха да споменат истинския фактор за потушаването му – след месеци суша заваля дъжд.

„Пожарът на българо-македонската граница, в района на с. Горно Раково, е локализиран от всички страни. Огънят обхвана около 1750 дка лесонепригодни площи и 250 дка борова гора.“

Огънят всъщност беше обхванал не повече от 10 декара, като освен насрещният огън, в българската част на хълма нямаше друг. Искало им се е да са 2000 и затова са написали толкова. След това в протокола ще пише, че са увредени 2000 декара, с предписание за сеч. А думата ЛЕСОНЕПРИГОДНИ е любима на тези хора. Ще ги забележите в много новини за горски пожари и можете да останете с впечатление, че България е лесонепригодно място.

Две седмици по-късно новинарските емисии информираха гражданите на Република България, че в тържествена атмосфера Главен комисар Х.Х. е наградил участниците в това шоу без публика за проявения героизъм при потушаването на пожара. Случи се така, че радио новината ме достигна, докато ремонтирах 3-километров черен път (Общината не се сеща и затова от 13 години го поддържам на доброволни начала) заедно с мои колеги. Когато оповестиха новината, колегата, с когото гасихме, се усмихна и попита: „А нас няма ли да ни наградят с по едни гумени галоши, ето – изгорих си обувките...“. Посмяхме се. В такава държава трябва да гледаш с чувство на хумор на нещата, по-здравословно е.

За мен този случай беше приключил – гората оцеля. През лятото на 2013-та реших да се уверя с очите си, че гората е оцеляла и се разходих до Раково. Не се качих до самата гора – достатъчно ми беше да видя от шосето, че целият склон, до билото, е зелен и не е опожарен. За секунди изпитах огромно удовлетворение, след което си припомних в каква държава живея и как изсичането на горите ще продължава, докато има гори.

През 2014-та погледнах актуална сателитна снимка и всичко изглеждаше наред. Забележете, че и при „пожара“ беше видно, че мястото вече е превърнато в сечище – отрязали са някаква част от дърветата, но, за бога, останали са толкова много високи, прави и дебели сто и шестдесет годишни буки, как да не се намери причина да се отрежат?

През май 2018 г. разглеждах нещо в Google Earth и импулсивно „отскочих“ до онази гора. Видяното ме потресе: въпросната вековна гора е отрязана. Разгледах хронологични снимки на същата зона и разбрах, че гората е отрязана три години след „пожара“. Също попаднах на сателитна снимка от октомври 2012 г. – само месец след пожара. Видях, че онези с лопатите са продължили с опитите си и на 13 септември 2012 г., но гората не се е предавала и не са успели да я опожарят: изгорели са само малки петна от нея, разхвърляни по целия склон, с огромни неизгорели петна между тях, т.е. палено е безразборно и умишлено.

Това вече беше прекалено. Отидох на място. Този път се качих до самата гора, на местата, където гасихме през 2012 г. Да, бяха палили и в следващите дни, но влажната вековна гора не се е предала и не им се е получавало да опожарят голяма площ. След което са направили двегодишна пауза без да режат. През 2015-та обаче са отрязали всичките вековни буки. Оставили са само кривите, както и борови дървета. Беше неделя, но в района се чуваха резачки. Установих, че се изрязват и вековни букови гори в съседство. Гледката беше ужасяваща, както от въздуха, така и на терен.

Мой граждански дълг е да уведомя държавните институции за този низ от странни събития и аз го направих, както съм правил и в други подобни случаи. Нямам право да изисквам отчет от правоохранителните служби, но липсата на каквато и да е обратна връзка, дори за случаи отпреди години, означава само едно: всички ние имаме огромен проблем, който ни тегли към дъното.

И последно, като гражданин и като данъкоплатец заставам зад исканията на спасителите и пожарникарите, защото като изключим два-три странни случая, в които те просто са изпълнявали нарежданията на ръководството, многократно съм бил свидетел как се борят за спасяването на всеки храст, как рискуват здравето и живота си. Тези хора заслужават не просто повече, а много повече!"