„Те идват от разломите“: предупреждение, на което никой не повярва

Има хора, които много се страхуват от горите. Казват, че ако се изгубиш там, никога няма да намериш пътя обратно. Освен това дивите зверове не биха отказали да се възползват от нещастен пътник. Разказват се всякакви истории за горите. А ние, в нашето село, напротив – винаги сме се отнасяли с уважение към тях. Знаете, реколтата си е реколта, но кой би се отказал от гъби, плодове, билки, та дори от риба от горското езерце? Гората ни храни и се грижи за нас. Така винаги казваше дядо, а той никак не беше глупав. Затова винаги с удоволствие ходехме в гората за даровете ѝ и, разбира се, оставяхме гостинци за местните обитатели.

Селото ни се намира на 36 километра от най-близкото село, а до града – цели 140 километра. Ако стане нещо, винаги разчитаме само на себе си. Една нощ кучетата на съседите завиха така, че кръвта ни застина. Събудихме се, погледнахме през прозорците – тъмнина, нищо не се виждаше. Но беше ясно, че някой чужд е там.

Понякога при нас идваха глигани, вълци. Когато баща ми беше малък, дори мечка бяха видели. Излязоха няколко мъже с каквото намериха под ръка, но вече беше късно. Непознат грабна коза и побягна към гората. Да го настигнеш в тъмното беше невъзможно. Дори с животното на ръце се движеше по-бързо от нас.

Гората хранеше нашето село. На сутринта се оказа, че освен козата липсват и две кокошки от други съседи. Излизаше, че се е появил мародер или няколко мародери. Неприятна работа. По-младите и по-силните се записаха на нощно дежурство. Аз също бях сред тях. Около седмица всичко беше спокойно.

Мъжете дни наред претърсваха околността и горите, надявайки се да намерят леговището на крадеца. Вероятно беше избягал далеч, за да не го настигнем. Никакви следи не открихме. Тъжно, но животът продължаваше. След около две седмици непознатът пак се появи. В светлината на фенерите ясно се виждаше – човек е.

Решихме да го проследим. Той вървеше нощем по главната улица на селото и окачваше някакви торбички. Така и не разбрахме откъде идваше. Щом свиеше от пътя, буквално изчезваше. А заради лаещите кучета не можехме да чуем стъпките му.

На сутринта, когато надникнахме в торбичките, веднага разбрахме – това е някакво магьосничество. Вътре имаше суха трева, камъчета и козина, сякаш от коза. Защо да ги прави и да ги окачва по огради и къщи? Стана ни неспокойно. Никога не бяхме виждали такова нещо.

Събрахме всички торбички и ги изнесохме извън селото. А помежду си се договорихме – повече няма да се церемоним с него. Дойде ли пак – или ще го набием, или ще го заплашим с пушка. Три дни по-късно, късно вечерта, той пак се появи и този път успяхме да го обградим. Хванахме го!

– Кой си? Защо открадна нашите кокошки и козата? Говори! – Нищо не съм вземал. Тези, които ги взеха, скоро ще дойдат и за вас. Вие не разбирате какво правите. Видях, че сте изхвърлили моите обереги. Ако не ги върнете, ще стане беда. – Какви ги говориш? Тук няма чужди хора освен теб. Ако не си ти, тогава кой? – Те идват от разломите и приемат човешки облик, за да не привличат внимание. Първо вземат птици и животни, после деца и старци. А накрая – всички останали. Вие сте в опасност. – Какви разломи? Кой идва? Сам ли вярваш в този глупав бълвоч? – Мога да си тръгна и повече да не се боря за вас. – Тръгвай си. И да не те виждаме повече. Никога.

Сред присъстващите не всички сметнаха думите му за измислица. Някои дори отидоха и прибраха изхвърлените торбички. За всеки случай ги окачиха до вратите си. Така направи и моето семейство. До днес не мога да осъзная какъв късмет имахме тогава.

През следващите шест месеца от селото изчезнаха почти всички животни, а през зимата – няколко души. Никой не разбираше какво става, но изглеждаше, че непознатият е бил прав. Който пожела, се изнесе при далечни роднини или познати. Очевидно селото беше прокълнато.

Непознатият говореше невероятни неща, но все пак се намериха хора, които му повярваха. През следващата година тук останаха само четири обитаеми къщи. Именно тези, пред които бяха окачени оберезите. Държахме се, както можехме. В тъмното не излизахме навън, а през деня живеехме пълноценен живот. Един ден чужденецът се върна. Върна се и като видя, че още сме живи, каза:

– Вие устояхте. Аз затворих разлома и прогоних всички обратно в техния свят. Повече няма да ви трябват оберези.

Като каза това, мъжът свали торбичките и ги прибра в торбата си. В онзи миг тревогата ни беше голяма. Но на непознатия искахме да вярваме. Повече не го видяхме. Никога. Така и живяхме четири семейства в селото. Останалите къщи пустееха, напомняйки за събитията от миналото.