„Не може тук да се строи общежитие“. Старицата крещеше, но така и не беше чута

– Какво правите? Не може тук да се строи общежитие. Ще погубите децата!

– Махнете я оттук, за Бога! Всеки ден идва, крещи, пречи на работата.

Подобни реплики се чуваха ежедневно от Зинаида Петровна – местна баба-старожилка. И от бригадира на строителната фирма. И него можеше да се разбере. Отгоре беше дошло нареждане. Проектът беше одобрен. Какво можеше да направи? Жената твърдеше, че се извършва голяма грешка и че не бива да се допуска строителство на студентско общежитие на това място. Когато я питаха защо, тя говореше загадъчно.

– Убитите ще дойдат за живите и ще ги отведат всичките. Не разбирате ли?

– Какви убити? Откъде ще дойдат? Вървете си у дома, вземете си хапчетата.

На мястото, където се извършваше строежът, някога се намираше голяма дървена къща – изба. В нея живееше семейството на някакъв търговец. После той или се премести, или му „помогнаха“ да се премести с цялото си семейство. В крайна сметка къщата пустееше десетилетия. Разруши се. Накрая властите решиха да използват земята разумно.

Общежитие си имахме, но поради разширяването на учебното заведение и географското разположение (корпусът на института беше в единия край на града, а старото общежитие – в другия), решиха да построят ново, просторно и модерно общежитие близо до института.

Получи се добре и необичайно. От местните почти никой не възрази. Само Зинаида Петровна се караше всеки ден. Но без резултат. С бюрократичната машина никоя баба не може да се справи. Само на работниците им лазеше по нервите и довеждаше бригадира до истерични крясъци. Строежът вървеше денем и нощем. Две бригади с бързи темпове изграждаха сградата. Местните власти искаха всичко да е готово за предстоящата учебна година. Сроковете притискаха, затова действаха възможно най-бързо.

В началото на август новата сграда украси нашата улица. Цветовете бяха избрани добре – лазурно долу и зеленикаво основно тяло. Входовете бяха необичайни, с балкони. Казаха, че това било пожелание при създаването на проекта. Поне с това се отличихме. Мисля, че никъде другаде не са се сетили да правят входове с балкони! До началото на учебната година всичко беше готово. Студентите ахкаха и охкаха, възхищавайки се на това „елитно жилище“. И само Зинаида Петровна тъгуваше.

Всяка сутрин тя идваше пред входа на общежитието и питаше студентите дали всичко е наред. Не са ли видели нещо необичайно. Момчетата и момичетата я успокояваха, казваха, че това е най-доброто общежитие в града (и наистина беше така). След есента настъпиха студове и скоро сняг покри улицата. Тогава Зинаида Петровна се разтревожи още повече. Някой невидим всяка нощ обикаляше около сградата. Следите му върху прясно падналия сняг едва се различаваха, но опитното око на бабата ги забеляза.

Жената отиде в градската управа. Със сълзи на очи поиска среща с ръководството. Гледайки треперещите ѝ ръце и очите, пълни със сълзи, кметът, излязъл от кабинета си, я покани вътре.

– Седнете, Зинаида Петровна. Чух, че не сте доволна от нашата гордост – новото общежитие. Вярно ли е?

– Извинете, не знам как се казвате, господин кмете, никой не иска да ме чуе. Последната ми надежда сте вие. И това е във ваш интерес.

– Едуард Валериевич. Какво искате да кажете с „ваш интерес“?

– Едуард Валериевич, на мястото на общежитието стоеше изоставената къща на търговеца. Знаете ли какво се случи с него и семейството му?

– Не, не знам. Какво общо има това с общежитието?

– Пряко! Търговецът и всичките му близки изчезнаха. Не заминаха. Не избягаха. Не ги убиха. Просто изчезнаха. И аз знам къде! Трябва да ме изслушате, преди да се случи беда.

– Само по-бързо, моля. Имам обедна почивка, все пак, имайте съвест.

– Преди да се построи къщата на търговеца, на това място е имало жертвеник. Олтар. Там се случвали ужасни неща. Моята баба ми е разказвала, а на нея – нейната! Всичко това е истина. Мястото е прокълнато. Тъмни сили властват и до днес. Мислех, че са изчезнали – повече от година не ги бях виждала и усещала. Но сега казвам – върнали са се. Видях следите. Искате ли, да ви ги покажа?

– Какво искате от мен?

– Евакуирайте спешно всички жители на общежитието и го затворете. Не допускайте никого. Иначе децата, нашата млада гвардия, ще изчезнат също като семейството на търговеца. Разбирате ли?

– Разбирам. Ще вземем мерки. Ще се консултирам с колегите и съветниците.

– Да, действайте. Няма време! Ако вече са се пробудили, ще тръгнат да утолят глада си.

– И аз мисля, че е време да утоля глада си. Зинаида Петровна, чух ви. Сега ще обядвам и ще звънна на всички инстанции.

Мъжът изпрати бабата от кабинета си и помоли секретарката никой да не го безпокои в следващия час и половина. Обедът – свещено дело. През нощта Зинаида Петровна беше събудена от писъци. Не само тя. Много хора. Някой крещеше толкова страшно и силно. Шумът идваше откъм общежитието.

В сградата не остана никой.

На улицата излязоха жителите на близките къщи. Не посмяха да се приближат до сградата, извикаха полиция. Когато служителите пристигнаха, се оказа, че в цялото общежитие няма никого. Тишина и спокойствие царяха в коридорите и стаите. Личните вещи си бяха на мястото. А къде изчезнаха всички? Никой не знаеше. Никой, освен Зинаида Петровна, която стоеше насред улицата, а сълзите по бузите ѝ се превръщаха в малки ледени кристали.