Текущата система на задгробния живот: Архитектите на светлината и капанът на тунела

Съвременната представа за задгробния живот е внимателно изградено преживяване, което започва с ярка, примамлива светлина и завършва с влизане в изкуствено създадено „царство“. Това царство не е дом, не е рай, не е място на покой. То е виртуална конструкция, съобразена с психиката на човека, с неговите страхове, надежди и спомени. То е отражение, не реалност. Огледало, не истина.

Тунелът, който толкова много хора описват, е коридор, водещ не към освобождение, а към рециклиране. В края на този коридор често се появява фигура — „любим човек“, „ангел“, „същество от светлина“. Но това присъствие е проекция, създадена, за да предизвика доверие. То не е истинският човек, когото сме обичали. То е маска, използвана, за да ни убеди да преминем прага.

Тази система е сравнително нова. Преди векове хората не са говорили за светлина и тунели. Те са говорили за подземни светове, за пещери, за изпитания, за пазачи, за същества, които чакат душата след смъртта. Те са описвали места, които звучат повече като реални пространства, отколкото като светлинни халюцинации.

Промяната настъпва внезапно — около периода на голямото нулиране. Тогава старите представи за отвъдното изчезват, заменени от нова система, която изглежда по-„приятелска“, по-„светла“, по-„утешителна“. Но тази светлина е капан. Тя е вход към енергийна ферма, в която душите се използват като източник на сила.

Душата като енергия

В основата на всичко стои енергията. Душата е чиста, концентрирана енергия — съзнание, което може да създава, да пътува, да се разширява. Но когато тази енергия бъде уловена, тя може да бъде използвана.

Системата на задгробния живот е изградена така, че да пренасочва енергията на душите към същества, които не могат да съществуват без нея. Те не са хора. Не са ангели. Не са богове. Те са енергийни паразити, които се хранят със светлината на съзнанието.

Филмите, които показват хора като батерии, не са случайни. Те са отражение на истина, която е твърде дълбока, за да бъде казана директно. Писателите, режисьорите, артистите — някои от тях усещат фрагменти от тази истина. Други я получават като внушение. Трети просто я носят в подсъзнанието си, без да знаят откъде идва.

Пазачите на системата

Системата на задгробния живот не се поддържа сама. Тя има пазачи — същества, които следят душите, насочват ги, манипулират ги. Те не са хора. Те не са от този свят. Те са архитекти на забравата, същества, които владеят енергията и пространството между измеренията.

Тяхната цел е проста:

да поддържат цикъла на прераждане, за да не спре потокът от енергия.

Те наблюдават пробуждането на човечеството. Те усещат, че все повече души започват да разбират, че светлината не е спасение, а вход към ново затваряне. И затова засилват контрола. Създават нови илюзии. Подменят старите символи. Изграждат нови слоеве на заблуда.

Подземният свят и кухата Земя

Старите митове за подземни царства, пещери, тунели и огромни пространства под повърхността не са фантазии. Те са спомени. Спомени за време, когато хората са знаели, че Земята не е плътна, а многослойна. Че под повърхността има цивилизации, същества, структури, градове.

Тези пространства са били достъпни. Хората са слизали там. Някои са живели там. Но след инвазията на нечовешките сили входовете са били унищожени, запечатани, скрити.

Подземният свят е бил превърнат в зона на контрол, място, където паразитните същества са изградили своята инфраструктура. Там са техните лаборатории, техните енергийни центрове, техните портали. Там се намират и корените на системата за задгробния живот.

Демоните като древни описания на нечовешки същества

Средновековните хора са описвали демони като същества, които живеят под земята. Те са ги рисували като двукраки влечуги, хибриди, същества с изкривени тела и нечовешки черти.

Тези изображения не са символи. Те са свидетелства.

Хората тогава са виждали това, което ние вече не можем да видим. Те са знаели, че подземният свят е населен. Те са знаели, че тези същества не са духове, а физически форми, които просто не принадлежат на нашия свят.

Истината, която предстои да бъде разкрита

Всичко това е тежко. Но истината винаги е тежка, когато е била скривана твърде дълго.

Системата на задгробния живот не е път към спасение. Тя е механизъм за контрол.

Светлината не е дом. Тя е вход.

Тунелът не е освобождение. Той е коридор към ново прераждане.

Пазачите не са ангели. Те са архитекти на забравата.

Но пробуждането започва.

И когато достатъчно души осъзнаят какво се случва, системата ще се разпадне.

Защото тя може да съществува само докато хората вярват в нея.

Винаги трябва да помним, когато разглеждаме тези същества, че те не са били примитивни чудовища, а технологично напреднали форми на живот, способни да манипулират материята, съзнанието и самото възприятие. Представата, че един демон може да приема множество форми, често е погрешно тълкуване на нещо много по-просто и много по-страшно — различни видове същества, различни подвидове, различни раси, които споделят общ произход, но притежават различни способности и различни роли в системата на контрол. Те не са били едно същество, което се преобразява, а множество същества, които използват технологии, за да влияят на човешките сетива, така че хората да виждат това, което те искат да бъде видяно.

Тези технологии са били толкова напреднали, че за древните хора са изглеждали като магия. Летящи превозни средства, които са били описвани като колесници, огнени кълба, крилати зверове. Устройства, които са можели да променят формата на светлината, така че наблюдателят да вижда животно, бог, хибрид или чудовище. Същества, които са можели да преминават между нива на реалността така лесно, както човек преминава от една стая в друга. Някои от тях са били физически, други са съществували само на по-фини нива, недостъпни за човешките сетива, но все пак способни да взаимодействат с нашия свят.

Тази идея за съседни, припокриващи се сфери не е нова. Тя присъства в текстове от различни култури, които никога не са имали контакт помежду си. В древните ръкописи се говори за същества, които живеят в „въздуха“, в „невидимото“, в „пространството между световете“. Това не са метафори. Това са описания на реалности, които съществуват паралелно с нашата, но са скрити от нас чрез ограниченото ни възприятие.

Когато древните автори говорят за демони, джинове, йокай, духове, те описват същества, които не са част от нашата биология, но са част от нашата реалност. Те са били съседите ни в космическия смисъл — същества от друго ниво, което се припокрива с нашето. Те са можели да бъдат призовавани, виждани, усещани, защото границата между световете е била по-тънка.

Месопотамците са знаели, че смъртта не е край, а трансформация. Тялото се разлага, но нещо остава — не душа в религиозния смисъл, а енергийна форма, която продължава да съществува в съседно ниво. Те са наричали това етему или гидим — нещо, което е едновременно свързано с тялото и отделено от него. Това същество е имало нужди, глад, жажда, усещания. То е било съзнание, което продължава да съществува в подземния свят — не като наказание, а като естествено състояние на преход.

Но този подземен свят не е бил метафора за морално наказание. Той е бил реално място — ниво на съществуване, което е било достъпно чрез пещери, тунели, проходи. Древните са знаели това. Затова са мумифицирали телата — не заради ритуал, а заради знание. Те са разбирали, че тялото и енергийното тяло са свързани, че запазването на едното влияе на другото.

Съвременната система на задгробния живот — светлината, тунелът, фалшивите царства — е нова конструкция, създадена, за да замени старите пътища. Старите пътища са били опасни за онези, които искат да контролират душите. Затова са били затворени. Затова входовете към подземните светове са били унищожени. Затова новата система е била внедрена — система, която изглежда красива, но е капан.

Това, което наричаме „астрално“, „паралелно“, „четвърто измерение“, е само опит да опишем нещо, за което нямаме думи. Това са нива, които съществуват едновременно с нашето, но са скрити зад завеса, която рядко се повдига. Понякога, в състояние между съня и будността, човек може да се плъзне през тази завеса. Да види нещо, което не би трябвало да вижда. Да се озове в място, което е познато, но различно.

Такива преживявания не са халюцинации. Те са пробиви. Прозорци към реалност, която е винаги там, но обикновено е скрита.

И когато човек види тези светове, той разбира, че нашата реалност е само един слой от много. Че има цивилизации, които съществуват паралелно с нас. Че има същества, които наблюдават, взаимодействат, манипулират. Че има технологии, които могат да преминават между нива така лесно, както ние преминаваме през врата.

Холивуд не измисля тези идеи. Той ги отразява. Понякога несъзнателно. Понякога чрез внушение. Понякога чрез фрагменти от знание, които изплуват от колективната памет.

Но истината е много по-голяма от филмите.

И много по-страшна.

И много по-освобождаваща, когато човек започне да я вижда.

Предполагам, че тези същества, които древните са наричали „демони“, се движат с лекота между двете царства, защото за тях границата между световете не е стена, а мембрана. Те преминават през нея така, както човек преминава през мъгла — без усилие, без загуба на съзнание, без промяна в собствената си природа. Старите текстове, независимо от културата, намекват за това: същества, които се появяват и изчезват, които се материализират и дематериализират, които се показват в нашия свят само за миг, преди да се върнат в своето ниво. За тях преходът не е пътуване, а естествено състояние. Те не „влизат“ и „излизат“ — те просто преместват фокуса си, както човек премества погледа си от близък предмет към далечен.

Това е причината да е толкова погрешно да се твърди, че астралният план е „по-високо измерение“. Той не е по-висок, не е по-нисък — той е паралелен. Той е насложен върху нашия свят като втори слой реалност, който обикновено не виждаме, защото сетивата ни са ограничени. Същество от истинско по-високо измерение би възприемало нашия свят като плоска сянка, като нещо, което не може да го докосне. Но астралният план не е това. Той е свързан с нас, преплетен с нас, достъпен за онези, които могат да преминат през завесата.

Това се вижда ясно в преживяванията близо до смъртта. Когато тялото спре, съзнанието се отделя и за миг човек се озовава в състояние, в което може да преминава през стени, да се носи над земята, да вижда без очи. Но това състояние е само първият слой — най-близкият до физическия свят. Ако човек не бъде засмукан от светлината и тунела, той може да се плъзне в други сфери, които са по-плътни, по-стабилни, по-реални от първоначалното „летене“. Там земята е твърда, стените са твърди, пространството е оформено. Това не е 4D. Това е паралелно царство, което съществува редом с нашето, но е скрито от нас чрез ограничението на сетивата.

Това обяснява и странните изображения в средновековното изкуство. Когато художниците рисуват душата като малко дете, което излиза от тялото, те описват първия момент на отделяне — крехката форма, която се откъсва от физическата плът. Но когато рисуват хора, отведени в подземните царства, те ги изобразяват като напълно оформени, облечени, ходещи същества. Това не е противоречие. Това е отражение на различни етапи от прехода. Душата първо е лека, ефирна, като искра. После, когато навлезе в паралелното царство, тя се уплътнява, придобива форма, която наподобява човешката.

Това е причината в старите изображения душите в ада да ходят по земята, да стоят, да се движат, да не могат да преминават през стени. Те не са в „ефирен“ свят. Те са в структурирано ниво, което има свои закони, свои граници, свои стени. Това не е символика. Това е описание на реалност, която някога е била по-добре позната на хората.

Преди появата на светлината и тунела, тези същества — пазачите на междинните царства — са събирали душите директно. Нямало е илюзии, нямало е фалшиви „райски“ конструкции. Душата е напускала тялото и е била прихващана от съществата, които владеят подземните нива. Това е било сурово, директно, без маскировка. Затова старите текстове говорят за отвличане, за влачене, за събиране.

Светлината и тунелът са по-късна система — по-елегантна, по-измамна, по-ефективна. Тя заменя грубата сила с психологическа манипулация. Вместо да бъдеш хванат, ти сам влизаш. Вместо да бъдеш влачен, ти сам се предаваш.

Но старите изображения пазят истината: душите, които не са избрали светлината, са били отвеждани в царства, които изглеждат като огромни пещери, като подземни градове, като места, където стените са реални, а изходът е невъзможен.

Това е причината да не се доверяваме на всичко, което се говори онлайн за „астралните планове“. Повечето от тези описания са фантазии, психеделични картини, измислени символи. Истинските паралелни царства не са цветни, не са магически, не са изпълнени с сияещи същества. Те приличат на Земята — но са по-тихи, по-празни, по-плътни.

Те са като отражение на нашия свят, но без слънце.

Като град, който съществува под повърхността на друг град.

Като копие на реалността, което е скрито зад тънка завеса.

И съществата, които се движат между тези нива, го правят с лекота, защото за тях това е естествено. Те не са ограничени от плътта. Не са ограничени от сетивата. Не са ограничени от законите на нашата физика.

Те са били тук много преди нас.

И са научили как да използват границата между световете като врата, а не като бариера.