Не исках да остана там“: Разказът на жена от Ярославъл за подводен град 

Рускиня сподели необичайното си преживяване, което породи цяла нова хипотеза сред изследователи, журналисти и теоретици. Лариса Алметиева от Ярославъл работи в пекарна като обикновена пекарка. Тя никога не е била звезда. Учила е през 80-те години на миналия век и не се е справяла добре. Не е виждала големи перспективи за себе си, затова след като завършва, решава, че иска да стане готвач. През 90-те години на миналия век, след разпадането на страната, тя работеше навсякъде, но не и в своята област. В началото на 2000-те години се обучава за хлебар и започва да работи в своята област. Днес тя е опитен и ценен служител. Но основната ѝ мечта така и не се осъществява. Откриването на собствен бизнес така и не се осъществява. След като най-накрая се отказва от амбициите си, Лариса работи като хлебар в малък бизнес. Жената разказа за случка, която ѝ се е случила. Връщайки се у дома след смяната си, жената почувства странно усещане, необяснима лекота. Всичко около нея започна да се разтваря. Сякаш полуприпадаше. После ярка светлина и тя се озова на непознато място. Пред нея стояха три големи капсули. Те се отвориха едновременно и от тях се появиха същества във фантастични костюми. Мощна метална броня напълно скриваше телата им. Лариса искаше да отстъпи назад, но се натъкна на невидима стена. После размаха ръце във въздуха и осъзна, че е затворена в малка стая, направена от напълно прозрачни стени. Костюмите на непознатите изглеждаха много тежки, обемисти и масивни. Малко по-късно се оказа, че това не са костюми, а пълноценни биороботи, програмирани за специфични функции. Силен женски глас със синтетични, роботизирани подтонове поздрави Лариса. Жената беше уплашена. Чувството на тревожност нарастваше и нямаше изход от ситуацията. Тя се ущипа няколко пъти, плесна се по бузите, опитвайки се да се събуди, но нищо не се случи. Сякаш всичко това не беше сън. Гласът продължи да говори. От произнасянето му стана ясно, че жената се намира в експериментален подводен град. Според сведенията, той е дом на приблизително 100 000 души и подобен брой биороботи - синтетични машини с невронна интелигентност. Технологията, която позволи на Лариса да бъде транспортирана до подводната база, беше телепорт на квантови частици. Ако жената не искаше да остане тук, той щеше да я върне на мястото, откъдето я беше отвел. Всичко, което се случваше около нея, не вдъхваше никакво доверие на жителката на Ярославъл. Тя се огледа, чакайки всичко просто да свърши. Накрая прозрачните стени се сляха в пода и красив млад мъж в изискан златен костюм се приближи до жената. Той попита как се чувства гостът му. Лариса го помоли за вода и хвана ръката му. Беше топла, значи беше човек. Тя нямаше абсолютно никакво желание да се мотае там, въпреки че, признава се, присъствието на жив човек наблизо я успокои донякъде, позволявайки на интереса постепенно да замени натрупаната ѝ тревога. Младият мъж се казваше Семьон; той отговаряше за рускоезичните пристигащи и там срещна Лариса. Той обясни, че градът е предназначен за лабораторни изследвания и че събират хора, които отговарят на определени изисквания. Случи се така, че Лариса, според някаква „система“, притежаваше точно уменията и способностите, изисквани от кандидатите. Жената не искаше да знае за какво точно говорят. Съпругът ѝ и дъщеря ѝ я чакаха у дома, заедно с любимите ѝ стайни растения. Въпреки това Семьон я преведе през някои от коридорите. Те бяха колосални пространства, заети от много хора, и не просто хора. Да, всичко изглеждаше като от научнофантастичен филм, но това не можеше да е истина, нали? Лариса беше убедена, че във всичко има уловка.Дори след няколко часа убеждаване и обиколка на базата, тя отказа. Тогава младият мъж обясни, че телепортът не може да се използва твърде често, така че жената ще трябва да остане там още няколко часа. Накрая Лариса се умори и заспа, без дори да го осъзнае. Роботизиран женски глас я събуди. Рускинята скочи и осъзна, че е в познатите стъклени стени. Минаха няколко минути и тя се озова на същото място, откъдето я бяха взели. Лариса видя много пропуснати обаждания на телефона си. На Лариса бяха показани редица лаборатории. 

Първата стъпка на жената била да се обади на работа, да се извини и да поиска почивен ден. След това се обадила на съпруга си. Когато се прибрала, му разказала всичко. По-късно историята била преразказана на ярославски вестник, но така и не била публикувана. Журналист обаче я предал на изследователи, разследващи неизвестното. След като разгледали подробностите, те изложили необичайна хипотеза: че градът действително съществува. Напредналите технологии се изучават в лаборатории и са с десетилетия по-напред от тези, прилагани в ежедневието. Следователно можем да очакваме, че през следващите десетилетия ще видим появата на биороботи с невроинтелект, а след това и телепорт на квантови частици. Що се отнася до подводния град, животът там със сигурност е интересен, но, както отбеляза Лариса, е пълен с капани. Никой не би позволил на никого дори да се докосне до тайни разработки и експериментални технологии. Изглежда, че хората там са подписали споразумения да работят и живеят в този град доживот. Ако жената се беше съгласила да остане там, със сигурност щеше да бъде счетена за изчезнала. В момента само малцина се досещат, че описаните от нея събития действително са се случили, докато останалите не вярват. И как може някой да повярва на такава неправдоподобна история? В края на краищата подобни контакти и движения не са научно доказани.