Древните летящи пазители: Грифони, дракони, пегаси и мистерията на Тартария

Преди светът да бъде разделен от граници, преди небето да бъде разрязано от самолети, преди науката да превърне чудото в формула, хората са гледали нагоре и са виждали нещо различно. Небето не е било празно. То е било дом на създания, които днес наричаме митични, но за древните те са били реални, живи, присъстващи. Те са били пазители, съюзници, вестители. Те са били част от света така, както днес са птиците и облаците.

Сред всички древни цивилизации, които са оставили следи в легенди, символи и камък, една изпъква като най-загадъчната — Тартария. Тя е описвана като огромна империя, разпростираща се през земи, които днес са разделени на множество държави. Империя, в която знанието е било свещено, а връзката между човека и небето — естествена. И ако има цивилизация, която е живяла рамо до рамо с летящите създания, това е била именно Тартария.

Грифоните, драконите, пегасите, фениксите, мантикорите, химерите — всички те са били част от света на Тартария. Не като измислици, а като същества, които древните са познавали, почитали и описвали. И когато жителите на Тартария са поглеждали към небето, те не са виждали празнота. Те са виждали пазители.

Грифонът е бил най-свещеният от всички. С тяло на лъв и криле на орел, той е бил символ на сила, мъдрост и божествена защита. В Тартария грифоните са били пазители на знанието — на библиотеки, на храмове, на портали между световете. Каменни плочи, открити в руини, показват грифони с очи, насочени към небето, сякаш слушат гласове, които хората не могат да чуят. Според легендите грифоните са можели да преминават между измеренията, да носят послания от висшите сили и да пазят входовете към светове, които днес са изгубени.

Драконите са били повелителите на елементите. В Тартария те не са били чудовища, а съюзници. Те са били призовавани чрез ритуали, които използвали звукови честоти, кристали и свещена геометрия. Драконите са били пазители на равновесието — когато земята се е разтърсвала, когато бурите са се надигали, когато огънят е излизал извън контрол, те са били тези, които са връщали баланса. Някои древни текстове намекват, че драконите са били създания, съчетаващи органична материя и технология — живи машини, създадени от древните инженери на Тартария, с метални люспи и очи, които виждат през времето.

Пегасите — крилатите коне — са били вестителите на светлината. Те са се появявали при изгрев и залез, когато небето е най-близо до божественото. Според преданията пегасите са можели да се движат със скоростта на мисълта, да преминават през облаците като през мъгла и да оставят след себе си сияещи пътеки. Те са били използвани от жреците и лечителите на Тартария за пътувания между светилища, за пренасяне на лечебни еликсири, за връзка с небесните сфери.

Фениксите — птиците на възраждането — са били символ на цикличността, на вечния кръговрат. Те са се появявали при края на епохи, за да възвестят ново начало. Мантикорите — с тяло на лъв, опашка на скорпион и лице на човек — са били пазители на тайни проходи и лабиринти. Химерите — създания с множество глави и тела — са били символи на единството на противоположностите, използвани в ритуали за балансиране на енергията.

Тартария е била цивилизация, която е живяла в хармония с тези създания. Тя е вярвала, че всяко същество има душа, че небето е живо, че летящите пазители са не просто митове, а съюзници. В архитектурата на Тартария се откриват следи от тази връзка — храмове, построени така, че да резонират със звуковите честоти на драконите; кристални куполи, които събират енергията на звездите; каменни плочи, гравирани с изображения на грифони, които пазят входовете към свещени места.

Но както всички велики цивилизации, и Тартария изчезва. Не внезапно, не с катастрофа, а с бавно разтваряне в мъглата на времето. Нейните градове потъват под земята, нейните храмове се превръщат в руини, нейните летящи пазители се превръщат в легенди. И когато човечеството започва да забравя, небето се изпразва.

Днес, когато гледаме нагоре, виждаме само облаци. Но древните са виждали повече. Те са виждали съюзници. Те са виждали пазители. Те са виждали същества, които са били част от света така, както днес са птиците.

Може би сме забравили тези създания, защото сме се отдалечили от вътрешната си връзка с природата. Може би сме ги превърнали в митове, защото сме изгубили способността да ги виждаме. Но те са тук — в символите, в мечтите, в интуицията.

Грифоните, драконите, пегасите — те не са просто измислици. Те са архетипи, енергии, същности, които чакат да бъдат преоткрити. И може би, ако се вслушаме в древните истории, ако погледнем небето с отворено сърце, ако си позволим да вярваме, че светът е по-голям, отколкото ни казват, ще ги видим отново.

Защото небето никога не е било празно. Само ние сме спрели да гледаме.