Порталите на невидимите светове и съществата между реалностите

В представите на човечеството от най-дълбока древност винаги е живяла мисълта, че светът, който виждаме, е само тънък слой върху много по-широка и многопластова вселена. Хората са усещали, че реалността не е затворена система, а поле от честоти, подобно на безброй телевизионни канали, които съществуват едновременно, но ние улавяме само един. В древните времена това усещане е било естествено, защото хората са живели по-близо до природата, до тишината, до собствените си сетива. Те са вярвали, че феи, елфи, дракони, русалки и други създания не са измислица, а част от съседни пластове на света, които понякога се приплъзват към нашия.

С времето тези същества са били превръщани в митове, защото хората са започнали да се страхуват от различното. Някои от тях са били преследвани, други — неразбрани, трети — прогонени в дълбините на горите или в невидими пространства, където човешкото око не може да проникне. Магията, която някога е била естествена част от живота, постепенно е била обявена за опасна, забранена или нереална. Така светът се е затворил в една единствена честота, а всички останали са били заглушени.

И въпреки това, през вековете винаги е имало хора, които виждат повече. Хора, които усещат присъствие в тишината на гората, които чуват шепот в движението на листата, които виждат светлини, сенки или фигури, които другите не забелязват. Тези хора не са по-специални, а просто настроени на различна честота. Подобно на радио, което може да се пренастрои, човешкото съзнание понякога се отваря към други пластове на реалността. Това може да се случи в моменти на силна емоция, дълбока тишина, медитация, болка, радост или просто в миг, когато границата между световете изтънява.

Горите винаги са били места, където тези граници са най-слаби. Там, където дърветата растат стари и мълчаливи, където светлината се пречупва по странен начин, където животните се движат с необяснима увереност, се намират естествени портали — не врати в буквалния смисъл, а точки, в които честотите на различните реалности се припокриват. В такива места хората разказват за срещи с нимфи, самодиви, горски духове, сияещи същества или странни животни, които не приличат на нищо познато.

Животните винаги са били по-чувствителни към тези светове. Те чуват, виждат и усещат неща, които ние сме забравили. Когато котка гледа в празно пространство, когато куче лае към тъмнината, когато птиците внезапно замълчат — това може да е реакция към нещо, което нашите сетива не улавят. Природата е жива система, в която всички същества общуват по начини, които не се ограничават до звук или жест. Тя носи памет, енергия и ритъм, които понякога се преплитат с други светове.

Има хора, които вярват, че ще настъпи време, когато човешкото съзнание отново ще се отвори. Когато телепатията няма да бъде фантазия, а естествено умение. Когато ще чуваме не с уши, а с мисъл. Когато ще усещаме присъствието на същества, които винаги са били тук, но сме забравили да разпознаваме. Това не е обещание, а символична идея — че човечеството може да се върне към по-дълбока връзка с природата, с интуицията, с вътрешния свят.

Може би приказните създания никога не са изчезвали. Може би просто сме загубили способността да ги виждаме. А може би те чакат момент, в който хората отново ще могат да различават повече от един канал на реалността. Светът е по-широк, отколкото изглежда, и понякога най-големите тайни се крият не в далечни галактики, а в тишината на гората, в сенките на здрача, в миговете, когато границата между световете става прозрачна.